Автор: Деян Петров
„…нали десетимата се очистиха? А де са деветте?“ Мт. 17:17
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!
На влизане в едно село, чието име не знаем, нашият Господ Иисус Христос срещнал десетима прокажени. При въплъщението Си и по време на служението Си Той бил сред множество грешници, дори днес, в този миг Бог посещава страдащите и болящи души на всички хора, на всеки поотделно, даже и на праведниците. Защото проказата – страшна и смъртоносна болест на миналото, е като греха – противоестествените действия и дори помислите, приравнени към действия след идването на Иисус Христос в човешки образ и поученията Му. И резултатът от това е, естествено, смърт. Смърт и страдания – физически, духовни, в този свят и в отвъдния, приживе и след смъртта. Затова като преяждаме, щом злоупотребяваме, с каквото и да е, дори с любими, радващи ни и даже в малки дози полезни неща, но най-вече, като вършим това, което е против Бога, ние се доближаваме до смъртта, до това да погинем във вечността, да бъдем богооставени. Да, и нищо да не правим, пак ще умрем, и непушачите страдат от рак, и външно благоприличните хора грешат. Но ние съвсем не сме такива! Особено в случващото се вътре в нас – съвсем не сме въздържатели по отношение на гнева, помислите, лъжата и прикриването, че и кражбата, и какво ли още не… Можем само да благодарим на Господа, ако се чувстваме в това болни, като онези прокажени, и се покайваме като християни или поне викаме за помощ към Бога като тях – „Иисусе Наставниче, помилуй ни!“.
„Наставниче“, сиреч „учителю“, „ти, който ни посочваш пътя“.
„Помилуй ни“, тоест „прости ни“, „погали ни“.
Колко вяра и колко копнеж има в тези думи! Прокажените в древността били осъдени на смърт, и то не само заради вредата от самото заболяване. Щом страшната болест се проявяла, те били принудени незабавно да напуснат домовете си и града и били изолирани – в пещери или долини, заедно с други със същата диагноза, докато умрат. А в началната фаза болестта се проявява много слабо, със свити сухожилия обикновено на пръстите на ръката, човек е видимо здрав, но тогава трябвало да живее заедно с тези, чиято плът изгнивала, които страдали нечовешки, бил незабавно разделен от всички свои роднини и близки. Незабавно и завинаги. Обичните му понякога носели храна, защото на тези места било ужасен глад – нямало магазини, никой не отглеждал нищо, всички били на доизживяване, но смъртта идвала бавно. Болният никога не можел да доближи до никой здрав – всеки човек можел да убие прокажен, а дори обречени с тази диагноза, животът им бил мил, а и до любимите си не смеели да приближат, за да не ги заразят. Най-много да се видели отдалеч и за малко, защото дошлите бягали скоро, прогонени от вонята, от страха и от пълчищата прокажени, бързащи към храната. Хора страшни, обезобразени, увити в мръсни дрипи, някои едвам движещи се, оскотели, обречени…
Точно така изглеждат и душите на грешниците, на самите нас. Прогонени навън от градските стени, затворени, уплашени, сами. Гладуващи и рядко и само от много далеч зърващи любимите си, единствените, дето ще се престрашат да дойдат да ни видят, да ни донесат храна и вода – жертвата за нас, капка сълза от любов, молитва. Но ние тази картина не виждаме, нямаме сетива за нея, поне не още. Само когато ни заболи, и то истински, се замисляме за греха, но винаги за греха спрямо нас, не за греха, който ние вършим. А когато срещнем Създателя си, ще видим цялата тази картина с всичките й подробности – всичко, което сме помислили, казали и направили, волно или неволно ще се превърне в язви по плътта ни, в рани по душите ни. Защото когато ударим някого, нараняваме себе си, когато викнем в гняв, убиваме душите си, даже да не усещаме и да не виждаме. Ще видим, но вече няма да можем нищо да променим.
Затова и десетте прокажени отдалеч спрели и с висок глас викнали към Господа: „Помилвай ни“ – дори без сили да поискат прошка и без надежда за изцеление, хората всеки ден живеещи в болка и очи в очи със смъртта не само разпознават Господа като наставник, но се молят за милост, за благост. Не защото Той няма да прояви такава към тях, а като израз на страданието им и най-вече – на вярата. Защото именно от дълбините на страданието, от бездната на отчаянието извират най-истинската вяра и надежда, такива, че да можеш ден след ден да носиш тежкия си кръст безропотно и честно или пък без дори да осъзнаваш какво и как, но да се молиш с истинско сърдечно съкрушение на Единствения, Който може да ти помогне. Не на човек, на идол, на цар или президент, не на вълшебник или знахар, а на Вечносъществуващия, Всемогъщия и Вселюбящия, истинския ти баща, Който е на небето, и да Го възхвалиш, да изричаш думите на святата молитва, завещана ни от Самия Него – да се свети името Му, да бъде Неговата воля, да дойде Неговото Царство, както на небето, тъй и на земята… И тогава ти става по-леко, и раните зарастват по-бързо, и стигаш до църквата. Но преди това, много е важно, да имаш вярата, вяра като на десетте прокажени, на които Той казал да идат и да се покажат на свещениците, вярата, която ги накарала да тръгнат натам преди още да са били изцелени. Защото, какво означавало да се покажат? Затова трябвало да влязат в града, при което непременно щели да бъдат убити. А и да стигнат до храма, какво щели да покажат на свещениците? За какво отивали? Те това не знаели. Но по думата на Господа тръгнали с вяра. Толкова вяра, че били изцелени, когато отивали, очистили се, пише Евангелистът. (Лк. 17:14)
Всички те изпълнили Божията повеля, изпълнили я с вяра и чудото се извършило над тях и всичко би завършило с щастлив и еднозначен край, ако не беше един от тях. Десетият, другородецът. Онзи, дето все не върви с другите, дето все нещо не му е ясно, дето е различен. Той, като видял, че бил изцерен, върнал се. Какво ли ликуване е било и сред десетимата, да осъзнаят и видят на дело, че са вече здрави, самите те превърнали се в доказателство за Божието присъствие, израз на волята Божия. Че и готови за нов живот! Безмерна радост! Викал си към Господа, Той ти е отговорил, упътил те е, осветил те е! Чудото се е случило с теб, извършено е заради теб! И ти отиваш, не вървиш, а летиш към града, към любимите си хора, съпруг, жена, деца, близки, към храма, към свещениците, да се покажеш, да те представи пред народа, ти, на когото е оказана велика милост и който си пратен от Него самия, от Господа – ясно и недвусмислено.
Един от десетимата обаче се върнал, не продължил. Не знаем кой е, името му е загубено, на всичкото отгоре и самарянин, но той тръгнал обратно на посоката на очевидността и последвал сърцето. Върнал се, като прославял Бога с висок глас и паднал ничком пред нозете Му, като Му благодарял. Другородецът се превърнал в десятък от вярата на Израил, дар за Бога.
И Господ го приел и възкликнал, като попитал къде са другите, дори не всички, поне някои, защо други не дойдоха, да въздадат Богу слава? Защото ние всъщност нищо не можем да принесем на Бога – нито жертви, нито дарове, нищо – та Той е създал всичко, Той е навсякъде и всичко изпълва, с нищо не можем да Му придадем, Той вече има всичко. Разбира се и свещите, и поста и другите ни скромни дарове са драги пред лицето Му, но не заради Него, а заради нас самите, за нашето отваряне със сърца и души към истинския свят, към вечното, отвъд преходните и земни наслади, пари и ценности.
Затова можем и трябва да отделяме от времето си, от притежанието си, но не за да си купуваме благосклонността Божия, а за да се учим да споделяме, да даваме, да не се привързваме към богатството или каквото там дребно и преходно притежаваме. Както преподобния Антоний, с право наричан Велики, чиято памет честваме днес, който на младежка възраст, като бил вече глава на семейството и твърде богат, по евангелската притча за богатия момък незабавно раздал всичко и се оттеглил в пустошта. И бил подвижник дълги години, още 85 след този момент, и дал изобилен плод – станал наставник на монасите, чудотворец, вдъхновител и помощник на верните християни в много градове и места, изобличител на ересите и мъдър и верен застъпник пред Господа за мнозина, дай Боже и за нас, амин!
И ние също, всеки според вярата и дръзновението си, неизменно получаваме Божията благодат – зовем ли Го, отговаря ни, молим ли се да ни помилва, очиства ни, независимо от греховете ни. И Го славим, и Му служим, и Го прославяме, защото всеки от нас, възлюбени в Христа Бога братя и сестри, всеки от нас помни кога е бил прокажен, никога не забравя думите на Господа, тръпката от чудото – защото Той е извършил чудеса с всеки един от нас, и повече от едно – ние знаем това; всеки от нас вярва, моли се, благодари и въздава Богу слава. Защото знаем, ако самарянинът, онзи, другородецът, единствен извърши това – с вяра тръгна натам, дето Господ го прати, но всъщност повика, защото той чу истинския Му призив, затова и благодари и прослави Господа, ако сам той, вероятно най-грешният, по този начин се превърна може би в единствения, който бил спасен – по думите на самия Иисус Христос, нека и ние станем десятък от греха в този свят, с признание и покаяние, за да дадем плод на вярата си и така сам Господ ще умножи любовта, радостта и благодатта в живота ни – и тук, и във вечността. Така болестта, считана за проклятие, ще се превърне в благослов, страданието – в радост, жертвата – в богатство, грехът – в могъща вяра и ще се убедим отново, че Той винаги и във всичко е близо до нас, мъдър, верен, чудотворящ и Всепобеждаващ, амин!
