Автор: Христо Димитров
15 Неделя след Неделя подир Въздвижение
„Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.”
(Лук.19:10)
Братя и сестри,
Това е, заради което дойде Спасителя. И заради нищо друго: да спаси погиналото. А това включва и нас… всеки един от нас.
Да вземем този някой си на име Закхей. Ние сме като него – искащи да видим Бога. Но за разлика от този началник на митарите, който като видял отде ще мине Господ Иисус Христос се затекъл напред, ние сами спираме себе си. Не в желанието си се спираме, а в действията си. Да, отиваме в църквата да запалим свещ и да се помолим. Но май гледаме повече свещта горяща в свещника, отколкото думите на молитвата. Съсредоточили сме погледа си вън от нас, в света, където едно ни дразни, с друго не сме съгласни,… а да погледнем в себе си, там, в дълбините на сърцето ни, където е тихо и спокойно… някак не можем. А не можем, защото когато фокусираме погледа си върху нещо извън нас, то малко по малко започва да придобива очертанията на нещо важно, ние се вторачваме в него… и по този начин затваряме очите си. Затваряме взора си, който иначе бихме могли да отправим към Бога и към ближния.
Искаме да видим Бога, това е тъй. Но докато се шегуваме със себе си и чувствата си, докато придаваме свой смисъл на отношенията си с другите, не само няма да видим Бога, но ще бъдем сами, без да го съзнаваме това. Взимаме за даденост другия, който и той е като нас. Провеждаме вяли, често пъти лишени от смисъл разговори… и после се чудим защо взаимоотношенията помежду ни куцат. А общуването помежду ни не е да си губим взаимно времето, но да се обогатяваме, да /опитаме да/ се учим от грешките си и да не ги повтаряме. Със себе си и с ближния. Да можем да намерим това място в нас, което е израсло като смоковницата, та да можем да се покатерим по себе си и с това да покажем някакво усилие – за себе си за ближния.
Закхей се покачил на смоковницата. „Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.” (Лук.19:5).
Закхей, в прекия смисъл на тази дума е бил човек малък на ръст. Затова се е покачил на смоковницата, за да успее от високо да види Господа. Но този човек с примера си ни е даден, за да разберем, че за да видим Бога ни е потребно вътрешно израстване. Надскачане на ежедневните ни дребнавости и егоистични намерения. На всичко онова, което ни спъва, което ни забавя… и което ни отдалечава. Отдалечава ни – от общуването помежду си, отдалечава ни от чувствата ни… и в крайна сметка – от Бога. Но кое е то това, което ни отдалечава?! Ние – всеки един от нас – можем да бъде не само като Закхей, но сами ние да сме този началник на митарите, този богат човек. Но не!
Когато Господ Бог Иисус Христос минава покрай смоковницата и вижда покачилия се на нея Закхей, му казва, че днес трябва да е у дома му. „И той бързо слезе и Го прие с радост. И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: отби се при грешен човек.” (Лук.19:6-7). Ето защо е това „не”. Не че не искаме и ние да приемем Бога под покрива на собственото си сърце… Искаме. Но точно защото роптаем… защото гледаме високомерно и правим забележка за всяко нещо, забравяйки, че сами ние допускаме грешки… и защото съдим (Мат.7:1)… няма да видим Бога.
Братя и сестри,
Всичко това е така… до момента, в който се покаем, но от сърце.
Богатият Иерихонски началник е готов ако е сторил несправедливост някому да заплати четворно. Ние имаме словото на Господ Бог Иисус Христос: „Възлюби…”. По този начин не четворно, а многократно повече ще можем да направим – За Господа, за ближния и за себе си. А когато ние сторим това, за нас ще важат думите, които Спасителя казва за Закхей: „Днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.” (Лук.19:9). А това – в нашия дом, вътре, където е сърцето, душата и вярата ни – е това, което ни крепи. Тъй ние ще успеем да намерим Бога, както Той ни намери, за да ни спаси.
Амин.
