Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград
Християнинът е свободен човек, защото познава истината. Истина, която не е земна, не се изменя и не зависи от авторитета на този, които я казва — божествена истина. Не само я познава, но и я живее. Тя му дава истинския живот. Тя прави така, че робът да застане пред императора и да отстоява вярата и живота си. Тази истина дава вечен живот, и то не просто вечност, а вечен живот в любовта. Дали е така обаче? Дали сме свободни и по-точно дали искаме да сме свободни?
Аз съм свещеник от немного време, но ми прави впечатление едно интересно явление. Идват хора, които не искат свобода, те искат да ги ръководиш, да им казваш, да ги наставляваш. Те искат духовен гуро, на когото да се предадат. Това според мен не е от послушание, а от страх. Тръгвам по нов път и се плаша. Искам да обичам и съм притеснен, че може да бъда наранен. Затова избирам да следвам правила: „Отец, кажи ми как да живея, как да постъпя?”.
Християнството е живот, и то истински живот, не е статия от „Космополитън” — „10 начина да станеш бързо свободен в Христос”. Дори и да имам „10 начина”, те са си моите „10 начина”, те не са универсална истина. Нашият Бог е личност и иска да общува с личности. С една дума трябва да бъдеш себе си, да се намериш и да се обновиш. Само тогава ще си истински свободен — познаваш себе си и Бог те познава и дори общуваш с Бог и Го опознаваш.
Та свободата не се ражда от принуда или от страх, а от любов.
За жалост, ние, свещениците, също сме виновни, че хората не тръгват по пътя, по своя си път. Ние искаме да ги водим, да ги наставляваме, да сме изповедници, старци… Колко е хубаво да ръководиш животи — хората са ти доверили неща, които никой не знае, те са слаби пред теб и ти имаш пълна власт над душите им. Ах, че хубаво! Ти си толкова важен. Можеш властно да даваш напътствия, колко и как да ядат, да гледат ли телевизия, какво да работят, дори дали да правят секс и кога, с кого, да изпитват ли удоволствие или не. Ах, че хубаво! Ще получиш уважение, ще те препоръчат на познати, ще има малки подаръци. Абе с една дума ще си имаш църковна агитка, която ще те последва винаги и навсякъде.
Колко лесно капанът се затваря. От една страна, хората се плашат да вървят и да се борят за свободата и истината, те само искат да ги ръководиш. От друга, егото ни на драго сърце е готово да ни вкара в капана и ние нямаме нищо против.
Дали това е добре за нас и за хората около нас? Колко лесно е да ти кажа прави това и това, така и така и ще получиш каквото желаеш. Ти го правиш, но дали го правиш от любов? Колко по-трудно е да ти кажа ходи към себе си и към Бога, познай се, намери кое ти пречи — греха. Ние с теб имаме път. Не съм аз важен, важен е Христос, Който търси и теб, и мен. Ние заедно трябва да стигнем до Него. Той е крайната точка на пътя. Аз ще ходя до теб, ако мога ще ти помогна, но няма да ходя вместо теб. Ходейки до теб и аз ще получа полза, ще видя чудото на свободата, истината и любовта, ще видя как човек се ражда втори път. Мисля, че това ще е по-полезно и за мен, и за човека, който е решил да дойде при мен.
Свободата е отговорност. Тя се печели с труд и борба.
