Автор: Деян Петров
Слово за 13 Неделя след Петдесетница.
Св. Александър, Йоан и Павел, патриарси Константинополски.
Пренасяне честните мощи на св. Александър Невски.
„И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?“ Мт. 21:40
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!
Вече е гроздобер. Преди няма и месец в храма бяха осветени първите гроздове – на Преображение Господне. Трудилите се през годината събират плодовете и се вижда резултатът от усилията им. Отделят арендата за собствениците, а с останалото ще осигурят семействата и работниците си през цялата година до следващата реколта. Всъщност, след два дни е църковната нова година, да не забравяме да я отбележим! А ние, в града, тези без лозя и ниви, сме толкова по-задължени за плодовете на нивите и лозята, на които се трудим – на работното си място, у дома, в училището, в помощ на ближните. Всички обаче – и на село, и в града, имаме и своите задължения на духовната нива – с моление и постоянство в службата Богу и в делата на любовта.
Всъщност всички хора сме един вид лозари, на всички ни е дадено от Добрия стопанин управлението на имота Му. Лозето от притчата е светът и човешката душа. Всемогъщият Бог е създал и устроил премъдро цялата вселена, всичко видимо и невидимо, нас самите. И ни е дал това мироздание и нашето битие, дал ни ги е в ръцете – за обработване на видимото и в сърцата – за грижа за невидимото. Да, всеки от нас е отговорен за много – и най-известните, богати и силни и поставени да властват над други, и най-обикновените и почти незабележими, подчинените, от които сякаш нищо не зависи. Всеки човек е на лозето, на нивата – нивата на света, на душата, а всъщност на Божията нива в църквата и всекиму е много дадено и от него много ще се изисква.
А в духовния свят? Знаем ли сълзите на покаяние, вглъбените молитви в уединение на братята и сестрите ни, на любимите ни духовници, на родителите и близките ни, на презрените и бедните колко всъщност принасят пред Божия олтар и дали именно заради тях не сме още живи, дали точно по нечия смирена и искрена молба Бог все още ни търпи и се въздържа да ни порази и изличи от лицето на земята заради безбройните ни грехове?
Колко щедро ни е дал Господарят такава почти безгранична власт – да можем да се трудим, да вложим малко и да получим много повече – както в притчата с лозарите от днешното Литургийно Свето Евангелие. Лозето е насадено, подготвено, оградено, всичко е уредено в този свят – имаме къде да се подслоним, имаме близки и познати, братя и сестри, деца и родители или безбройните нуждаещи се – наши ближни, чрез които можем да докажем на практика своето достойнство за дадените ни изобилни дарове – да можем да виждаме този чуден свят, да дишаме, да се храним, да вървим и да даваме и получаваме за всички и заради всичко. И дори нещо от тях да ни е отнето, толкова много друго ни остава, толкова много, че не можем да го преброим. А даровете в духовния свят? Личният Ангел-Хранител, който при кръщението си всеки от нас е получил и който ни спасява от безброй нападения и наши собствени прегрешения, сонмът светци, молитвено застъпващи се за нас, начело с Пресветата Богородица, безплътните сили, началства, власти, престоли, архангели, предстоящи пред Бога… Те са съвсем реални, съществуват, всички знаем това – просто често ги забравяме. А те нас – не. И ни подигат, да не би в камък да убием ногата си, правят пътеките пред нас прави и ни благославят, където и както да идем в името Господне.
И ние се трудим да принасяме плод Богу, и както на лозето приносът на лозаря е просто да се грижи за лозето, да го пази от вредители, да го напоява, както земеделецът често събира плодовете, които друг е насял, и дори той да сее, всъщност Бог прави да расте и да дава плод, така и ние, ако живеем духовно, по дух трябва и да постъпваме – да не бъдем пустославни, да не се дразним един другиму, да не си завиждаме, да обичаме и да постоянстваме в духовните трудове. И по плодовете ни ще ни познаят, а както е писано – плодът на духа е любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост и въздържание. (1 Гал. 5). Не по банковите сметки, по къщите, колите и службите. Даваме ли такъв духовен плод? Христови ли сме? Имаме ли поне едно от изброените? Любов? А дела имаме ли? Радостта ни къде е? А чиста ли е, лишена от безумията на века не? Мирът ни къде е? Колко е траен? Дълготърпение? Не само търпение, но и дълго? Благост? Само Бог е благ, а ние? Милосърдие? Колко са мили сърцата ни и делата на ръцете ни? Вярата ни къде е? По-малка от синапено зрънце е… Кротостта ни, особено когато сме прави и в силна позиция има ли я? А въздържание, особено в правотата ни? Ако имаме поне едно от тези, нека развиваме и другите, ако не – да се трудим още по-усилно докато сме тук, докато има надежда. Защото както и на лозето, никога не знаем какъв и колко плод ще даде някое добро дело или зов към Господа, но с постоянство в труда и молитвата, Бог ще придаде много повече към очакваното – зрънце по зрънце, изобилен добив, сладък като мед.
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри, това лозе на света, в който живеем иска и мотика, и молитва; иска дела, но и зов към Господа, затова нека да бъдем бодри, да стоим във вярата, да бъдем смели и силни, нека по Божия завет всичко у нас да става с любов (1 Кор 16:13) и не от страх, че ще бъдем наказани, че лозето ще ни бъде отнето, че ще бъдем лишени от нещо, не от желание да се харесаме някому и да сме приятни на хората, а от чиста любов и с любов, с вяра и постоянство да бъдем Христови наистина – на думи и още повече на дело. И даже да падне някой от нас в прегрешение, да го поправим с дух на кротост и като понасяме един другиму теготите, да изпълним закона Христов (Гал. 6) и получим чуден добив от повереното ни лозе, а най-важното – да зарадваме стопанина, нашия Отец като добри и достойни синове и дъщери и през следващата църковна година. Да бъде! Амин!
