КАТО СЛЕПОРОДЕНИЯ ТИ ЗОВА, ХРИСТЕ

676 0

Автор: св. свщмчк Сергий Мечев
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева

С ослепели духовни очи идвам при Тебе, Христе, и като слепородения в покаяние зова: Ти Си пресветла светлина за пребъдващите в тъмнина!” (Кондак, гл. 4)

Празнувайки изцелението на слепородения, светата Църква посвещава на това тържество един от неделните дни на най-важната част на църковната година — периода преди Петдесетница, показвайки ни по този начин, че въпросът за душевната слепота е съществен за нашия живот. Понеже живеем в свят, създаден от Бога, нашият живот се подчинява на законите, които Господ е установил в сътворената от него Вселена.

Но Господ не е само Законодател на Вселената, Той е също и Източник и Подател на живота, защото дава „живот, дишане и всичко“ на целия свят (Деян. 17:25). И Сам Той е Животът. „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците“ (Иоан. 1:4). Следователно, ако желаем да познаем Бога, то пътят към това познание е възможен за нас именно посредством живота, сътворен от Него.

Ние възприемаме и осезаваме живота във всичко, което ни заобикаля, но преди всичко в самите себе си. Всеки от нас чувства живота не само във външния свят, той го преживява и в собствената си душа. Това, което е най-важно и несъмнено за нас, е, че ние самите живеем. Можем да се съмняваме във всичко, но не можем да се съмняваме в онова, което чувстваме и преживяваме в своя вътрешен живот.

При все това ние може да видим или да не видим Бога в този живот. Непосредствено възприемайки и преживявайки живота в самите себе си, ние може да не видим Този, Който е Източник на живота, в Когото има „живот и светлина на човеците“. Тогава, макар и да сме живи, ние няма да живеем, макар и да гледаме, няма да виждаме. Божественият закон ни учи, че човек трябва да внимава върху себе си. „Внимавайте върху себе си“ се казва в Стария Завет. А в Новия Завет Господ още по-ясно говори за това: „царството Божие вътре във вас е” (Лук. 17:21). Навън ще намерите опора и подкрепа и ще откриете само подобие на Царството, подобие, което ни доближава до неговото разбиране. Затова Господ говорел с притчи, че царството Божие прилича на семе (Мат. 13: 24), на квас (Мат. 13: 33), на съкровище, което е скрито в полето, но всичко това е само подобие, а самото Царство е вътре в нас. Дори Божието Слово — Евангелието — не може да ни отвори пътя към царството Божие, ако не го открием в собствената си душа. Първо внимавай върху себе си и след това ще можеш да чуеш гласа на Божието Слово. Така говори и апостол Павел в посланието до Тимотей: „Внимавай на себе си и на учението; (…) защото, като постъпваш тъй, и себе си ще спасиш, и ония, които те слушат.“ (1 Тим. 4:16). Внимайте преди всичко на себе си; ако не откриете вътре във вас царството Божие, тогава каква полза ще имате от Свещеното Писание? Ако във вас не съградите царството Божие, как ще спасите себе си и още повече онези, които ви слушат? За тях гласът ви ще бъде празен звук.

Ако в самите себе си нямате огън, как ще възпламените останалите? В най-добрия случай ще можете да ги осведомите за онова, което сами сте чули, но не и да им свидетелствате за това, което преживява душата ви.

Светите отци изучавали езици, литература, езическа философия и използвали всичко това за тълкувание на Свещеното Писание, за разкриване смисъла на християнските догмати и по-конкретно за отблъскване на езическите и еретическите нападения. Но това били само външни, помощни средства. Главното се състояло в това, че те „внимавали върху себе си“, търсели в самите себе си царството Божие, глъбините на Духа. Както се казва в тропара на св. Григорий Богослов: „тъй като излизаха от глъбините на духа, се предаваха от тебе добри наставления“*. Светите апостоли, а след това пастирите и учителите на Църквата, били в състояние да запалят в човешките души огъня на благодатния живот именно защото той горял в самите тях. Това бил огънят, за който Господ казал: „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!“ (Лук. 12:49).

„Внимавайте върху себе си“ ни казва Божественият закон, а законът на този свят говори обратното: „Гледайте навън и тогава животът ви ще бъде хубав и прекрасен“.

Когато някой върви по пътя на духовността, той съзира живота в себе си: живот истински и вечен, а не илюзорен, който не е „временно мечтание”, нито е онова, което говорят за него научните хипотези, които винаги са относителни и несъвършени. И тогава започва да цени този истински живот и в другите хора. След като обикнем първосъздадената красота на Божия образ в нас, ние заобичваме вътрешната красота, която притежават и другите, а външната — само дотолкова, доколкото в нея се отразява тази първосъздадена красота.

Хората от този свят имат друг подход към живота. Те смятат, че за да е прекрасен животът, той трябва да е насочен навън, а не навътре. За да получи истинска радост и за да живее истински живот — ни казва светът — човекът трябва да прониква все повече в природата и в живота на другите, да открива тайните на света с помощта на науката, да създава колкото се може повече такива неща, които в духовния живот се нарича развлечения, отклоняващи човека от неговата душа и от съкровения ù вътрешен живот.

Вражеските помисли се стремят по всякакъв начин и с всички възможни средства да отдалечат човека от този живот и в замяна да му дадат един сурогат — една очарователна и пъстра картина на живота, която обаче е създадена от греха. Оттук става ясно защо толкова много неща ни увличат, защо всичко в живота ни е насочено навън и защо все повече скучаем, когато останем насаме със себе си.

Духовният живот носи радост на човека: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се“ (Фил. 4: 4), казва апостол Павел. Човек не може да живее без радост. Христос знае това и дава голяма радост на онези, които Го имат в себе си и живеят с Него. Но това е съвсем различна радост от радостта, която ни обещава светът. Тази тиха радост живее в сърцата на хората, които се трудят на Господнята нива. За да я получи човек, трябва да влезе във вътрешната стая на душата си и да започне да обработва почвата на сърцето си. Тогава, след трудовете и подвизите, ще дойде радостта: след страданието идва възкресение, след делата — преображение. Ето по какъв път вървели светите отци. Те следвали пътя на подвига, в края на който ги очаквала великата радост в Господа.

Ако в своя живот човек се противи на Бога, ако е насочил помислите и желанията си навън и не отправя поглед навътре в сърцето си, той също изпитва радост, той също се радва (защото, дори когато извращаваме закона, по който сме създадени, ние все още го следваме, докато в душата ни тлее поне искрица живот). Но понеже животът на този човек е изграден върху извращаването на Божия закон и той живее в грях, то радостта му също е белязана от греха и винаги е съпроводена от горчивина. Светите отци казват, че всеки грях носи в себе си радост. Но ако за човека, живеещ духовен живот, радостта идва след трудовете му, то за живеещите в грях най-голямата радост предшества извършването на греха и е свързана с представата за него и с влечението към него. В момента на извършването на греха радостта отслабва, а след това идват тъгата на пресищането и отчаянието. Тази радост е временна, тя не е дълговечна, както радостта, която ни дава Господ и за която е казал, че никой няма да ни я отнеме.

Радостта на живеещия в Бога човек е радостта на умиреното сърце. Тя се преживява в тишина, защото Христос, Който ни я дава, е „Началникът на тишината“ — „защото ти, Богоневесто, си родила Христа, Началника на тишината“ се казва в Молебния канон на Божията майка. Само в тази тишина ние можем истински да видим душата си и да я оценим, да усетим в нея „създадената по Божи образ наша красота“. Защото истински можем да разберем, да доближим, да усетим красотата на външния свят и на обкръжаващата ни природа не в бурята и във вихъра на разрушението, а в тишината. Действително, съществува своеобразна радост и тогава, когато възприемаме противодействащите си стихии. Съществува радост и дори упоение „в яростните океани с вълни, бушуващи със бяс“**, но истинско познание за живота на природата можем да получим само когато тя ни се открива в тишина. Тогава всеки звук и всяко шумолене ще разказват за нейния живот и с безмълвни гласове ще възвестяват нейния Виновник и Творец.

Това наблюдаваме и в своята душа: в напрегнатия живот на нейните страсти, който изглежда красив на човека, чужд на духовния живот, но който от духовна гледна точка разкрива нейното греховно устроение, ние никога няма да познаем и да видим истинската същност на душата. Истинската представа за живота на душата се открива само на онези, които следват пътя на тишината и безмълвието.

Ето, днес светата Църква празнува изцелението на слепородения. И ние си мислим, че също имаме дял в този празник, защото сме разбрали, че Господ е Истинската Светлина, „която просветява всеки човек, идващ на света.“. Но дали душите ни наистина осъзнават, че виждат тази Светлина? Какво означава един сляп човек да види светлината? Някои виждат как тъмнината, която досега ги е обгръщала и в която са се намирали, постепенно започва да се разсейва, но все още не могат да видят красотата на Божия свят около себе си.

Това се случва и в духовния живот: за мнозина от нас Христовата светлина вече е пробляснала, но ние все още нямаме зрение да гледаме Христос непрестанно и в Него да виждаме своята душа и света около себе си. А това зрение се придобива чрез чистотата на сърцето. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5: 8). Не е достатъчно да имаме понятие за Светлината, трябва да имаме също и духовно зрение. Днес светата Църква ни призовава да освещаваме душите си и да съзиждаме своя вътрешен дом.

Преди всичко трябва да „вникваме в себе си“, а след това в Свещеното Писание, в богослужението, в другите хора и в природата. Ако в себе си открием Бога, ще Го видим и във всички Негови твари. Затова днес св. Църква се моли да получим дара на духовното зрение: „С ослепели духовни очи идвам при Тебе, Христе, и като слепородения в покаяние зова: „Ти Си пресветла светлина за пребъдващите в тъмнина!””. Амин.

*Източник: pravoslavieto.com

**Стих от пиесата Пир по време на чума” на А. С. Пушкин, превод: Людмил Димитров