Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
Темата за светлината е една от най-важните теми в Евангелието. Светлост, ясност, озареност — всички тези понятия са свързани по един или друг начин в религиозното съзнание с проявленията на Божественото у човека. Дори и този, който е изцяло откъснат от вярата, понякога казва: „Какъв светъл човек!“ — вероятно без напълно да осъзнава кой именно е източникът на тази „светлост“. За християните източникът на светлостта е само един: Христос, Божият Син, „истинната светлина“, Който е дошъл в света от „истинната светлина“ — Своя Небесен Отец, Твореца на мирозданието. Когато дошла при нас, тази Светлина не оскъдняла, не се изменила, не се преобразила, не се трансформирала, а останала тъждествена на Себе Си. Именно за това се говори в Символа на вярата: „Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца”. Всичко това е прекрасно, интересно, мъдро — обаче каква връзка има с нашия живот?
Евангелист Матей привежда думите на Христос за светилото — за свещта — която не крият, а поставят високо на светилника, за да озари със светлината си цялото помещение. Свещта символизира християнина и този символ е многоаспектен. Защото религията много лесно може да се превърне в каквото пожелаеш — в идеология, в суеверие, в магизъм, в мироглед — когато у нейния носител се изразходи именно онази светлина, заради която съществува състава на нашата така наречена свещ — човешката природа. И вижте колко интересно: от гледна точка на свещта най-комфортното за нея положение е да събира прах в някой шкаф. В това положение тя може да остане не просто години, а векове! Но не такова е нейното предназначение. Веднага щом огънят възпламени фитила, свещта започва да гори и да върви към своя край. Но това е абсолютното условие за осъществяването на нейното предназначение. Този, който не гори в огън, не изгаря. Горенето като процес предполага непрекъснато изразходване на състава на самата свещ — в противен случай няма да има светлина.
Но ако отнесем образа на свещта към човека, ще получим следната картина. Всичко, което е предназначено за поддържането на нашия живот — абсолютно всичко! — е оправдано само ако ние, подобно на свещта, горим. Ако излъчваме поне малко светлина и топлина. Ние можем да горим само когато отдаваме. Така стигаме до един много важен критерий, спрямо който трябва редовно да проверяваме себе си: дали съм „потребител“, или „производител“ на светлина?
Но тук свършва релевантността на образа на свещта. Защото християнинът, общо взето, няма никакъв „автономен“ източник на своя светлина. Дори и при най-великите светци светостта не е нищо друго освен отражение на една и съща Божествена светлина, и то не в нейната пълнота. Главното, което можем да направим, е да се научим да не възпрепятстваме преминаването на тази Светлина през нас, т.е. да станем прозрачни за нея, непотъмнени, непомрачени от греховете и страстите. И тогава ще можем да осъзнаем смисъла на всички църковни установления, на духовната практика на молитвата, поста, делата на добродетелта: всичко това не е самоцел, а един или друг инструмент, който прилагаме върху зацапаното огледало на душата си. И след това всеки сам трябва да разбере дали то се очиства, доколко е ефективен този инструмент, дали в нас е започнала да се отразява поне отчасти Светлината на Истината — или се занимаваме само с имитация на бурна дейност: пяната е много, а резултатът — никакъв?
Помогни ни, Господи, да се научим да разпознаваме кое средство за очистване на душата най-добре подхожда на всеки от нас!
