Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград
Повдигам една тема, която е свързана с бъдещето на живота, с това какъв ще го предадем и на кого ще го предадем. Какво ще е поколението, което ще възпитаме. Тема, сложна и свързана с много фактори, но аз ще я засегна преди всичко като родител и доколкото мога като свещеник.
Първият ангел падна от небето заради гордост. Адам яде от ябълката, защото искаше да стане Бог. Съвременният човек стигна още по-далеч, като каза, че Бог е мъртъв и всеки вече може да е сам на себе си бог. Всички сме богове.
В Библията, когато човек има или се моли за дете, се използват изрази от сорта на: „Бог погледна с милостиво око”, „Бог дари рожба”, „Бог чу молитвите и умножи рода”, „Бог го/я направи баща/майка” и още много в този ред на мисли. С една дума, човекът, който общува със своя Творец, познава Го и Го обича, винаги е знаел, че децата са дар от Бога и не са човешка заслуга. Той е разбирал мястото си в света — място на стопанин, на венец на творението, място на единствения, който може от любов да обича Бога и да принася тази любов чрез творението на Твореца. В родителството си този човек е гледал на децата по този начин, поне според мен.
Сегашните хора казваме, че имаме деца, че това са нашите деца, че мога да ги възпитавам както пожелая, защото те са моите деца… Някак си все повече ни липсва идеята, че децата не са мои, а на Бог, че Бог ме е дарил с тази голяма любов и радост, за да мога чрез това да принасям още повече любов.
И тук идва въпросът за възпитанието на децата ни и за това, че ги отглеждаме като малки богове. Забравяме, че ние и децата ни сме в Божиите ръце и това ни кара да живеем в постоянен страх, че ще се случи нещо лошо. Не смеем да оставим децата си да живеят спокойно, защото ги пазим. Води ни страхът и забравяме, че където има страх, няма любов. Децата ни стават най-добрите, всички около тях им влияят зле и не са им на нивото, нашите са най-добри, дори и когато са най-лошите, и освен че ние се заблуждаваме, караме и децата ни да живеят в тази заблуда. „Остави го, мамо, той не ти е на нивото”. Окей, не му е, но как ще научиш детето си да обича своя брат, как ще приема всяко човешко същество като ценност, как ще заживее в Църквата и ще стане равно с всички в нея?
Караме света да се върти около децата ни, а не те около него. Ще правя всичко, за да опазя детето си или за да му угодя. В никакъв случай няма да му кажа, че това, което прави или иска е опасно или вредно — така то ще е нещастно. Какъв родител съм аз, ако детето ми е нещастно?
Ние не трябва да даваме щастие, а любов. Любовта е трудна и за нея трябва борба. Това, че някой ти е дръпнал ушите, не означава, че не те е обичал и че още не те обича. Това, че детето ти е щастливо, не означава, че е обичано. И наркоманът е щастлив, като се надруса…
Щастието е лесно или по-лесно постижимо от любовта и за това даваме него, но какъв ще е финалът? Ако моето дете расте с идеята, че е най-доброто, най-умното, най-красивото, най-възпитаното и никой не му е на нивото, какво ще стане, когато се сблъска с живота, с отговорностите? То ще стане аутсайдер, ще се депресира, няма да иска да се бори и да живее такъв живот. То ще иска да си остане бог. Защо му е всичко това? Как ще влезе в Църквата, как ще стигне до истинския живот, когато от него ще се изисква борба, усилия, път и вървене по този път?
Аз също съм родител. Ще ми се децата ми да са най-добри във всичко и да са щастливи. Но това е невъзможно. Ако си най-добър, няма да изпитваш удоволствие от нищо. Трудностите ни изграждат и ни водят до любовта. Затова Адам беше изгонен от рая, за да види чрез трудности и изпитания колко много е загубил и да иска да се върне пак там. Нашият Баща постъпи така, не каза: „Добре, Адамчо, ти може да правиш всичко, само да си щастлив”, защото Бог — нашият Баща, знае, че това не води до любов и до стремеж към вечния живот и общуването с Него.
Христос пита в Евангелието кой баща, ако синът му поиска риба, ще му даде змия. Този въпрос е и за нас — дали в стремежа си да дадем всичко на децата си, не пропускаме, че вместо риба им даваме змии, вместо възпитание и любов, които да ги водят към истинския земен и небесен живот, им даваме щастие, което ги превръща в богове, апатични към всичко и всеки?
