„…и който пръв влизаше след раздвижване на водата,
оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.“
(Иоан.5:4)
Възлюбени в Господа, братя и сестри,
От тридесет и осем години болен.
И ние сме болни.
Но май не искаме да оздравеем. Защото ако се вгледаме в постъпките си, лесно се забелязват нашите действия, който май-май говорят точно за това – че не желаем, доброволно не желаем да се спасим. Тъжното е, лошото е, че не се плашим от това. Това някак си не ни притеснява.
След като Спасителят изцелява болния, му казва: „…ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.“ (Иоан.5:14) Ние оздравяваме ли от нашите недъзи? Правилният отговор, страшният отговор е, че не. Не оздравяваме. Не искаме… доброволно. Като пълна противоположност на болния.
Било е събота, кога Иисус е извършил И това чудо. Ние, които днес тук сме се събрали, в общото дело /та нали литургията е точно това!/ оценяваме съботата като ден Господен – Кирияки – Неделя. Затова и се събираме в храма. Когато трябва да сме заедно. И сме заедно…
След това ли?
След това се разпръсваме и някак си като че остава едно разделение, една разпиляност, една пропаст, която се запълва комай само в събота. През останалото време сме залостени без изход в нашите, лични тридесет и осем години на телесно и душевно страдание.
Болест.
Надежда.
Вяра.
Вяра, че имаме човек, който да ни спусне при водата, кога Ангел Господен я раздвижи. Имаме и кой да ни покаже, да ни запита искаме ли да оздравеем… Всеки ден сме с Него. По всяко едно време простите слова можем да превърнем в закалена стомана при тяхното изричане. И ние без никакво! съмнение да се опрем на думите. Които ще изрекат нашите уста в молитва към Спасителя Иисус Христос. И отново опираме до делата. Защото ние сме които ще изречем. Ние сме, които ще разтворим устни, за да произнесем пропитата с непоколебима надежда молитва към Господа. Ние ще го сторим. Не Той наместо нас.
Всеки един от нас. И ние. Заедно. Ще се запитаме искаме ли да оздравеем. И ще си отговорим. Всеки един от нас: да, искам. Като неспирно се молим за Божията всемилост. Всеки ден.
Болния, от тридесет и осем години, се е надявал през цялото това сякаш безкрайно дълго време да доживее до деня, в който ще се докосне до водата, докосната от Ангела Господен. За да оздравее. За да живее праведно. А кога тялото ни ни предаде по една или друга причина, тогава не можем – дори и да искаме – да сме пълноценни.
Да, имаме вярата в себе си за деня на изцелението че ще дойде. Но само вярата не стига. Не е достатъчно. „Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва“ пише св. ап. Иаков. Тъй че ние сме които ще се постараем да извършим това, що се нарича праведен живот. Живот в Христа.
Витезда.
Нали това означава.
Дом на милосърдието.
А ако не живеем в Христа… какво милосърдие?!… Каква милост?… Какво чудо?!?… Тогава имаме само външната изява, а вътрешно сме празни. Нашият, вътрешен дом е запустял. Тогава няма да има значение колко години ще изминат: две; петнайсет; трийсет и осем; двеста… А когато живеем, мислим, говорим и действаме праведно, тогава колелото на историята ще се завърти и… защо не?!… ще бъдем като ап. Петър, когато окован в тъмницата, чакащ Ирод да го изведе пред народа, за да му стори зло, му се явява Ангел Господен, който с напътствия му помага да се освободи от оковите си – тежките вериги – и да го последва през тъмницата по пътя към града, за да продължи апостолското си дело.
Братя и сестри,
Ние също имаме общо дело – да си помагаме, да бъдем едни с други, а не да се отминаваме, извили виновно и незаинтересовано поглед встрани. Както многото народ, който единично, човек по човек е искал пръв да се докосне във водата. Да бъда Аз, да бъда пръв, да изпреваря другия. И да не помогна на ближния си. В такъв случай как да го наричам ближен, с какви очи да застана до него и да го нарека мой брат, или моя сестра…
Звучи като една неосъществима мечта, като блян, като сън. Но сънят е, за да го превъплътим в реалност. Нашата реалност. За да можем не само на думи, но и в делата си да се наричаме Христови братя и сестри.
И така: нека не грешим, за да не ни сполети нещо по-лошо.
Амин.








