Терапията на страстите

Автор: митр. Атанасий Лимасолски
Източник: www.imlemesou.org
Превод: Мартин Ганев

В днешната IV Неделя от Великия пост нашата Църква празнува и ни представя един преподобен, аскет и игумен на манастира в Синай – преподобния Йоан Синаит, или по-известен като преподобни Йоан Лествичник.

Свети Йоан живял през VI век. Подвизавал се е в духовната бран и е просиял в пустинята на Синай, в манастира на света Екатерина, оставяйки ни една подвижническа книга, която се казва “Лествица”. За учудване е защо отците на Църквата са поставили честването на този светец днес. Защо ли не са избрали някой светец, който е извършвал различна социална активност, като е строял учреждения, бидейки в полза на народа и провеждайки големи мисионерски дейности? В този изключително духовен период на светата наша Църква отците са решили да бъде честван и представен един подвижник, калугер и монах от дълбините на синайския полуостров. И впрочем игумен, който просто е написал една калугерска книга; една книга, която постоянно говори за монаси и подвижници. Защо ли?

Със сигурност не е случайност, нито пък нещо бива решено  с лека ръка в Църквата. Те са избрали свети Йоан Синаит, за да ни кажат, покажат и разтълкуват, кои са онези средства, чрез който човекът от Църквата става бог по благодат и поема Христовия кръст върху себе си, следвайки Христа, Който наистина стана човек заради нас.

“Лествицата”, която на народен говорим език означава “стълба”, се състои от 30 слова, т.е. степени или стъпала. Всяко стъпало обозначава и една борба; книгата представлява цял каталог от борби и добродетели, в които човек е призван да положи усилия. Лествицата е едно лечителско произведение; лечителски наръчник, който се отнася до всички християни. Няма значение дали външно говори за монаси или подвижници. Същността от учението на отците, т.е. на Лествицата и всички произведения на светиите, засягат всички християни и са един терапевтичен метод, който започва от нулата и води до безкрайното, т.е. до единението ни с Бога. Това е и делото на Църквата. Ако четем произведенията на светците, ние ще видим, че светците не са философствали за Църквата. Те са описвали делото, което тя извършва, като говорят за конкретни неща. Те описват човека в цялата действителност на падението, в която се намира. Тя е подобна на лекарска книга, която описва с точност болестите, тяхната причина и симптоми, какви вреди предизвикват на организма, как те се преборват и как се възстановява здравето на човека.

Следователно ние притежаваме едно болно “аз”. Ние всекидневно наблюдаваме в живота ни, то да проявява своите болести – чрез нашия гняв, егоизъм, корист и лукавост, чрез нашата алчност, несигурност и стрес, но преди всичко с това, че не можем да възлюбим Бога по начин, който приляга на нашата природа. Бог не представлява за нас център на нашето сърце. Обичаме други неща. Обичаме и Него в някаква степен, но не като център, основа или изключителното занимание за нашата любяща енергия. И така, всички ние сме болни. Това е първото познание за човека. Докато не разберем това, не можем да отидем на лекар. Или поне трябва да бъде свалена първата обвивка, т.е. нашият егоизъм, който не ни позволява да разберем, че сме немощни и болни хора.

След като разберем за нашата болестност, в пространството на Църквата започва една духовна и терапевтична борба. Как да излекуваме всички тези страсти? Чрез всекидневна съпротива и ежедневно съпоставяне по отношение на всичко, което ни задушава, и всичко, което желае да разкъса връзката ни с Бога. Ние поемаме една борба срещу страстите. От особена важност и нещо, което трябва да знаем, е, че е недостачно за нас да се борим сами. Тоест този наш преход не е едно par excellence човешко дело. Човек полага усилията, но това главно бива извършено посредством  благодатта на Светия Дух. Поради тази причина невъзможно за човек е да се бори и усъвършенства извън Църквата. Извън нея той може да стане един много добър човек, какъвто е по своето сътворение. Църквата обаче не се занимава само с това да направи от него един добър човек. Тя говори за нещо отвъд и над това, нещо, което не същестува извън нея. Тя учи за отношението между човека и Бога, за човешкото обожение и оцелостяване на неговата личност. С това да станеш добър човек, не означава, че  си завършен; ти все още си затворен в своето същестуване и себе си, в своето его и индивидуалност. Онова, което ще те изведе от тези неща, т.е. да надхвърлиш себе си, е само едно друго, лично и здраво отношение.

Животът в Христа е един постепенен напредък; той не е нещо, което става изведнъж, нито пък се случва въображаемо, но е едно постепенно и постоянно изкачване. Започваш от А, за да стигнеш до Я; потегляш от едно, за да стигнеш до безкрайното и съвършеното. Трябва да се придвижиш малко, защото това е стълба и не можеш да се окажеш изведнъж в края.

Свети Йоан Лествичник поставя Любовта в края на Лествицата. За да стигнем дотам, пътят ще бъде предшестван от други неща – да откъснеш, изобличиш и освободиш себе си от много неща; да трансцендираш своя индивидуализъм и егоизъм. Любовта е краят, а не началото. Тайнството на единението между Бога и човека става, когато човек премине през целия преход на подвижническата борба. А това е необходимо да го знаем, така че да не се отчайваме, да не изгубим кураж и да не се боим, да знаем, че всичко, което срещаме всекидневно в духовния си живот, за съжаление, са естествените вече симптоми от грехопадението, белези на нашата болест. Отците са ги описали, тъй като са ги претърпели и те самите, за да ни оставят като трофей този скъпоценен техен опит, но и за да ни покажат, че и те са хора като нас, без никаква разлика.

Църквата е една духовна лечебница. Тя не е организация от нравствени личности или сдружение от добри хора. Тя не е нищо от това. Тя е болница. В болницата има рани, кръв и болни във всички стадии на тяхната терапия; там има и трупове, лекари, санитари и готвачи. Всички ние сме в болницата и прилагаме лековете на Христа, Лекар на нашите души и тела, и терапията на всички средства на Църквата. По този начин бидейки всички в Църквата, ние не се осъждаме един другиго, така, както някой болен не може да осъди своя съсед по легло защо се е разболял.

От книгата на свети Йоан Лествичник човек може да види, че не съществува случай на провал и отчаяние за абсолютно нищо. Не съществува нищо в Църквата, което да не може да бъде излекувано. Тоест не е възможно за тази лечебница при какъвто и да е случай или болест да каже в някой момент “извинявай, но не мога да те излекувам”. Това е хула срещу Светия Дух. В лечебницата на Църквата дори и труповете имат възможност да оживеят! Това действително затрогва нашите сърца, като ни дава сила и кураж, въпреки многото проблеми и противопоставяния, които съществуват и са ощетявали Църквата през вековете, днес и винаги.

Ако четем Лествицата и произведенията на отците, ще видим, че за всичко съществува терапия и тя не се основава на човешките сили. Бог реализира терапията. Човек прави това, което може и е по неговите сили. Ако е труп обаче, какво може да направи? Не може да стори нищо. Този труп бива оживен, защото Христос е Животът и Лекарят, и Той може да види в дълбочината на човешкото сърце. Свети Йоан казва така: – бягай, бори се, изкачи тази Лествица и не се страхувай. Ще срещащ много възпрепятствия, демони и противодействия. По тази стълбица няма да имаш общо само със своите слабости и лоши навици, но ще трябва да се бориш и с лукавите демони и дявола. В края на стълбата обаче е Христос, Който те очаква и те подпомага с Неговите ангели и благодат.

А когато стигнеш до края, свети Йоан Лествичник казва: “и изкачил всяко стъпало на добродетелите, моли се за опрощението на греховете”. Дори и да си изкачил цялата стълба, не си мисли, че вече си достигнал съвършенството и сега си добре, но не спирай да се молиш за своите грехове. А това го казва, за да ни покаже, че в основата не са нашите дела, но смирението и покаянието. Нищо не може да победи тази велика Божия любов, абсолютно нищо. Нито грях, нито злина, нито абсолютно нищо не може да осуети Божия план за нашето спасение; стига и ние да искаме това от Бога!