Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
,,Живейте в света, но не бъдете от него.”
св. Теофан Вишенски
В нашия динамичен свят християните понасят притеснения от всякакъв характер и стават обект на различни обиди и заплахи. Съществува обаче едно обвинение —причудливо и необикновено, което особено вълнува вярващата душа. Защото то не е насочено към доктрината или дори към начините на изразяване на тяхното лично благочестие, а към тяхната непригодност към духа на настоящото време. „Не ставаш за нищо”— така често се обръщат към нас хората и най-вече колегите, онези, с които споделяме ритъма на ежедневния труд и напрежение. Но защо става така? И наистина ли е така, щом толкова християни търпят този подигравателен упрек?
Темата за пригодността на вярващия към този свят пронизва цялото християнство. Неговото отношение към света е истинска драма, разгърната в историята, без разлика от деноминацията, към която той принадлежи. Христос изгражда царството Си не тук, на земята, и цялото Му велико служение е потвърждение за това. Центърът на Неговото учение е горе, отвъд сковаността на всеки век и епоха и диалогът Му с Пилат в първите дни след арестуването Му е откровен израз на това. На въпроса на римския губернатор на Иудея: „Ти ли си Иудейският Цар”(Мат. 27:11), отговорът е не само категоричен с отрицанието си, но и утвърдителен с пълнотата на свидетелството: „Моето царство не е от тоя свят”(Иоан. 18:36). Не само светът не иска Христос, но и Христос не иска света. Не иска да признае неговия дух, изграден от агресия, фалш и материализъм. Спасителят и Неговата Църква освещават всичко, създадено от Отца, цялата пъстрота на Неговите творения, но Спасителят не приема света и дори произнася над него Своята тежка присъда: „Този свят не е Моят свят, а светът на сатаната!”. Но това произтича не от патос на омраза, а от искрена любов и загриженост за спасението на всяка болна човешка душа. Отрицанието понякога също е любов и любовта — отрицание.
Всеки вярващ човек дълбоко в душата си изпитва драмата на своето съществуване. Преживява болката на своето странстване, тук, долу, в затворените предели на времето. Всеки Христов последовател може да повтори думите на Спасителя, но като ежедневен стон и въздишка. Той е прегърнал вярата си и води своя война на няколко фронта: вътрешен и външен, видим и невидим, и залогът за нейния изход е ясен — неговата душа. Светът е лош, той е под властта на врага, но човекът трябва да се измъкне от неговата примка и най-важното — да спаси душата си. Да достигне целта на всички свои духовни опити и да заслужи царството Божие. Тежко на онзи, който не се бори, защото не заслужава дара на живота.
Две хиляди години светът не само че не иска да приеме посланието на Христос, но и обвинява Неговите последователи за куп грехове в историята. Превръща християнството в мишена на обвинения за своята разруха и почти пълна катастрофа. Нещо повече, по всякакъв начин се старае да заклейми онези, които не искат да споделят правилата му, жестоките условия, които налага върху поколения хора. Всячески иска да ги отхвърли в периферията на битието като аутсайдери, непригодни за практическа реализация в обществото. Обявява ги за чудаци, странници, болни и дори луди. И всичко това заради тяхната вътрешна съпротива срещу „духовете на земята”, заради неизтощимата им борба със силите на земното притегляне. Оттук произтича и проблемът с непригодността им към железните правила на грубата действителност. „Кесарят” иска не само пълно външно подчинение, но и вътрешно служение на неговата власт. Без дори най-малка съпротива и уговорки, които да го усъмнят в неговото тържество.
Историята на Църквата е написана с кръвта на безброй изповедници на живата вяра в Спасителя от различен социален произход и принадлежност. Житието на който и да е светец или праведник изразява личната, съкровена борба на душата в стихиите между царството на Бога и царството на кесаря. Да бъдеш християнин, на практика означава не само да не приемаш, но и да се опълчиш срещу духа на този свят. Така е било преди, така е сега и така ще бъде и в бъдеще.
В едно от своите есета йеромонах Серафим Роуз казва: „Всичко нормално е станало ненормално, а всичко ненормално се е превърнало в нормално.” Нека се вгледаме внимателно в тези думи. Когато един вярващ не желае да се занимава с интриги на работното си място, откровено да злослови и да заблуждава клиентите, той изглежда неадекватен, неадаптивен и ненормален. Поредицата от откази да се спусне по течението на конкретното място и изцяло да се потопи в работния ритъм, тоест „да се държи както трябва”, за да изпълнява всичко, което му разпоредят и диктуват отгоре и отстрани, го поставя в ситуация на пълна изолация от околните. Те изглеждат трезвомислещи, разумни, нормални и най-важното — изцяло подходящи за конкретното занятие. Между тях и работата им няма никакъв дисонанс и всичко следва нормалния си ход. Трудът им се забелязва и цени, те получават награди и вървят нагоре. А вярващият в най-добрия случай остава на едно място. Остава неразбран, недооценен и пренебрегнат. Трудно е да общуваш в пълнота с хора, които не се стараят да спазват десетте Божии заповеди и нямат никаква лична съпротива с проблема за греха. За тях Църквата е само една институция, а духовният живот е само за монасите и отшелниците. За вярващия дълбочината на проблема произтича от това, че той не може да използва всички инструменти за защита така, както правят хората до него. Когато го нападат, няма право да контраатакува, а ако въобще започне да се защитава, може да направи това сдържано, ясно и правдиво, без да обвинява и обижда никого. Нещо повече, той върши грях, когато изпитва нещо негативно към когото и да е и е приел святото задължение да се моли за всички и особено за враговете си. В името на Христос трябва да търпи и да понася всичко, като знае, че макар и да е тежко, то е изпратено за изпитание и негово лично спасение. За да има пълнотата на небесния покров е нужно да забрави за земните начини на отбрана. Това засилва неговата изолация и го прави безпомощен в една нормална, житейска среда. Затова той изглежда неадекватен към динамиката на процесите около него, пасивен и неразбран е. Но тази „слабост” на вярващия е всъщност неговата сила, понеже той изцяло се предава на Бога и на великата Му милост.
Нашият Спасител ни остави едно изключително изискване, една повеля, която е нашият най-добър духовен ориентир: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда…” с ясното съкровено обещание, че „…всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33).
Това е задачата на всички задачи, повелята на всички повели и нашият най-съкровен дълг. Примамките на битието, светлините или сенките на нашето преходно състояние имат духовен смисъл само когато са в съотношение с Христа. Затова нека търпеливо да продължим по пътя си, носейки горещо своята жива вяра, чийто огън може да разтопи горчивия вкус на всяко житейско разочарование. Амин.
За първи път този текст е публикуван в списание „Амвон”, бр. 3, 2010
