Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Живеем в свят на експерименти. Сега, повече от всякога, на homo sapiens е предоставена свобода да търси, прилага и събира плодовете от всичките си опити в областта на духа. И не е случайно, че християнството толкова често бива заклеймявано като ретроградно, изостанало и неадекватно за изискванията на новото време. Отвсякъде се чуват гласове не само за подмяна на изконните евангелски истини, но и откровени предложения те да бъдат забравени или изхвърлени от публична употреба.
Посланието на Спасителя е избутано встрани и поставено в полусянката на общественото внимание. Гласът му е не само умишлено заглушаван, но и се потушават бързо всички опити да му се даде някаква активна позиция.
Обществото сякаш повече от всякога няма нужда от Христос. Защото е позволило стихиите на егоизма, консуматорството и разделението да го обземат отвсякъде. Пречистият Иисус е поставен някак далеч настрани — отхвърлен и ненужен, далеч от силните на деня и извън обсега на общественото внимание. Всички социални рецепти са „над” и „отвъд” Него. Предлагат се решения, които са чужди на чистотата на християнската етика.
Забравя се за едно наставление, което звучи така: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях” (Лук. 6:31). Колко просто, но и колко велико! А то е такова, защото е истинско „откровение свише” — гласът на Този, Който е дошъл в плът да понесе греховете на падналото човечество и с кръвта Си да изкупи всяка душа. Всякакви други формули за отношението към другия в сравнение с него остават външни, студени и недовършени. Някак непълноценни, защото са човешки, твърде човешки… Липсва им пълнотата на благодатта, която може да произлиза само и единствено от Него — нашия Господ Иисус Христос. Ако ние се бяхме вслушали в този кратък и кротък завет и се бяхме придържали към него, щяхме да прогоним от отношенията си всяка сянка, грях и съблазън. Постепенно щяхме да забравим за болката от общуването с другия, за огорченията от немощите на ближния и да си спестим травмите от сблъсъците на нашето „ненакърнимо аз”.
Толкова блата в отношенията между нас щяха да бъдат пресушени и на тяхно място щяха да поникнат красиви цветя! Колко различно щеше да бъде всичко, ако всеки от нас първо помислеше за другия, а после за себе си. Ако се опитваше да се съобразява с него и да го уважава като човек и личност. Не можеш да обичаш някого, без преди това да го уважаваш. Няма как да го поставиш на престол в сърцето си, ако първо не го допуснеш до себе си. Ако всеки се ръководеше от закона на съвестта, които е написан на скрижалите на сърцето му, светът щеше да бъде изцерен от всякаква неправда. И обратно — да не постъпваме с другия така, както не искаме той да постъпва с нас. Това е най-висшият социален принцип. Толкова съкровен и богооткровен! И това не е утопия, някаква мечта за невъзможна справедливост, а жива и действена реалност.
Звучи толкова просто, а е толкова сложно, защото ние сме потопени в нашата слепота. По-точно ние сме се самозаслепили в себелюбието си. Насочили сме желанието за промяна навън, а не навътре към себе си. Можем да приемем другия само доколкото можем да го понесем и доколкото ни е угоден за нашите егоистични цели и интереси. А като чеда Божии и творения на един общ Отец трябва да виждаме в другия Христос. Да гледаме на него като на икона Божия. Нещо повече, можем да преоткрием в него нашето друго „аз”. В отношението ни към него се отразява отношението ни към самите себе си. Тогава нашият живот не би бил нестихваща битка между „аз или ти”, а щеше да намери своята вътрешна хармония в пречистеното „аз и ти”. Щяхме да се оглеждаме спокойно в ближния, а не да извървяваме криволичещите пътеки един към друг, превъзмогвайки проклятието на своята себичност. Нямаше да излезем от християнския идеал за обществени отношения и не бихме отворили многовековната лаборатория за социални експерименти. Така най-лесно бихме се доближили до онова изначално състояние на Адам и Ева в Едем, където те в пълнота са общували с Бога и помежду си, преди в тях да навлязат грехът, проклятието и смъртта. Щяхме да бъдем в преддверието на Царството Му, а не някъде далеч, отхвърлени и непълноценни. Така щяхме да бъдем Негови изцяло и завинаги, макар и потопени в калта на ежедневието.
Един от най-великите мистици на светото Православие, св. Ефрем Сирин, го е изразил по неповторим начин с изреченото: „Ако не обичаш ближния, няма как да се научиш да обичаш себе си”. От всички религии единствено в християнството можеш, изхождайки от себе си, да достигнеш до другия и да го преоткриеш, разбереш и … заобичаш. За Христа, чрез Христа и в Христа! Защото Синът Божи проповядва със Своя пресвят пример да обичаш враговете си, превъзмогвайки цялата нечовешка болка, която ти причиняват. Защото другият е Пътят до Царството Му! Ако не го извървиш, никога няма да стигнеш целта. Нека да не бързаме да казваме, че този принцип остава неразбран от поколенията след Спасителя до ден днешен.
За мнозина той щеше да остане просто някаква социална утопия, блян и идеал, прекалено издигнат и отдалечен, ако не беше постъпката на римския император Александър Север (222-235). В забележителния си труд „История на Християнската църква” Петър Малицки посочва, че той толкова силно го харесал, че разпоредил да го изпишат на входа на обществените сгради в столицата. Защото преценил, че е чудесен мотив за спазване на обществения ред и за регулиране на отношенията между хората. Нещо повече, препоръчвал на всички кадрови служби да се учат от християните — при избора на обществени длъжности да избират най-достойните измежду тях. Нека си представим, ако само ние, християните, го спазвахме или се опитвахме да го претворим в живота си. Тогава нашата мисия щеше да има съвсем друг характер и стойност пред все още неповярвалите. Темата за достойнството на християнството и недостойнството на християните изобщо не би се появила като предмет за дискусии. Тогава щяхме да изпълним словата на Иисус: „Тъй са светне пред човеците светлината ви, та като видят добрите ви дела, да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16).
Светите отци ни препоръчват да четем светото Евангелие и да го прилагаме в нашето битие всеки ден. Защото в него е закваската на Новия живот, елексирът на вечността, чрез който можем да понесем ужаса на всеки нов ден, връхлитани от изкушения и пронизвани от борби.
Затова нека оставим блудкавите рецепти на съвременната социална психология, която анализира, синтезира и прокламира, но не носи пълнотата на Божията благодат, утехата на нетленното Царство на Отца и Сина и Светия Дух. Да потърсим разковничето в простотата на богооткровеността и в победата над обикновените представи на този свят. Само така можем да осветим битието си и не само да заслужим да застанем отдясно в Царството на Бога, но и да обожим себе си още в настоящия живот. Амин.
За първи път този текст е публикуван в „Църковен вестник”, бр. 23, 2019 г.
