Автор: архим. Емилиан Симонопетритски
Източник: „Благодатный путь: толкование на житие преподобного Нила Калабрийского”
Превод: Пламена Вълчева
Какво е значението на подвига в християнския живот? За духовния човек подвигът — това е неговият живот и нещо толкова естествено, колкото и дишането. Каквото е дишането за тялото, това е подвигът за духа на човека. Християнинът „издишва” всичко земно, човешко, плътско и „вдишва” Бога. Посредством подвига изразява любовта си към Твореца и признава собствената си немощ. Подвижническите ни трудове съвсем не са следствие от нашата святост, те само свидетелстват за сърдечното ни разположение, за желанието ни да се покаем и да получим от Бога прошка и благодат.
Колкото и да се трудим, колкото и да се изтощаваме, ние не вършим нищо особено, защото Бог очаква от нас само едно — смиреното съзнание, че сме немощни и грешни във всичко. Когато се подвизаваме, за да придобием смирение и чувство за собственото си недостойнство, тогава ни се дава Божията благодат.
Когато беднякът иска да измоли нещо от минувачите, той показва дрипите си, за да го съжалят и да му дадат милостиня, или започва шумно да огласява нуждата си така, както евангелският слепец умолявал Христос да му дари зрение. По същия начин и ние със своя пост, бдения и доброволни лишения показваме на Бога своите „дрипи” — смиреното съзнание за нашата нищета − и Го молим да отвори сърдечните ни очи, за да видим греховността си, да се покаем и да получим опрощение. След като това се случи, ние продължаваме да се подвизаваме, за да придобием благодатта. Когато тя ни посети, вече се подвизаваме, за да благодарим на Бога за всичките Му дарове. По този начин и началото, и средата, и краят на духовната борба се заключават в делото на аскезата.
Великите подвизи, които приел върху себе си преподобният Нил, му позволили дълбоко да познае своята немощ и недостойнство. Той разбрал, че каквито и подвизи да извършвал, сам по себе си не представлявал нищо. Тогава паднал пред Бога и изповядал немощта си. Забележете: не своите изкушения и болести, а духовната си немощ.
„Онова, което не било превъзмогнато с безчислени бдения, строг пост и палеща жажда, било победено със смирение и признаване на собствената немощ.” Тези думи ни вдъхновяват, събуждат в нас ревност, издигат ни нагоре. Житиеписецът сякаш ни казва: „Е, брате, уморяваш се от трудове и бдения? Та нали се трудиш не за да постигнеш нещо?! Какво би могъл да направиш със собствените си сили?! Труди се, за да покажеш на Бога, че си немощен, а Той Сам ще устрои всичко.”
Сатаната, стремейки се да разколебае преподобния Нил, използвал особеностите на неговия характер така, както прави и с нас постоянно. Познавайки слабостите на душевното му устроение, той го заставил да страда толкова силно, че светията изнемогнал душевно, повече не можел да остане в пещерата и излязъл от уединението си. Но когато изкушението достигнало краен предел, той придобил съвършено себепознание, бил осенен от Божествената благодат и освободен от борбата.
Подвигът на всеки християнин има една-единствена цел — познание на собствената немощ и греховност. Това познание не идва в резултат на един или друг извършен от мен грях, защото грехът води единствено до чувството за вина пред Бога, докато подвигът ми помага да разбера, че е болна самата ми природа. Разбирам, че отвътре съм изцяло парализиран, сляп, неспособен на нищо, толкова съм изтощен, че не мога и пръст да помръдна. След като осъзная това, трябва да направя следващата стъпка: да докажа, че наистина се стремя към възкресение, че желая да се спася. Тогава Бог идва и ми дава просимото. Веднага щом човек разбере, че е немощен до дълбините на душата си и покаже на Бога искреното си желание за изцеление, той започва да Го вдишва и става причастник на Божествената благодат. А дотогава само е падал и страдал, както било и с преподобния Нил.
Но нима, ще ми кажете, Бог не познава сърцето ми? Нима не вижда, че съм монах, че съм копнял това от ранно детство? Бог всичко вижда, но уважава свободата на човека и отговаря само тогава, когато той разбере какво в действителност търси сърцето му, за какво се молят устата му. Бог отговаря, когато в този живот не ни интересува нищо друго освен Него. Бог е неизчерпаем източник, пребогата съкровищница, за едно мигване на окото може да ни даде всичко, от което се нуждаем дори още преди да сме го поискали (вж. Мат. 6:8). Но когато става въпрос за нещо велико и важно, Той изчаква да се потрудим, да се помъчим, не получавайки просимото. Когато съзреем духовно, когато осъзнаем величието на дара и възжелаем да го получим, едва тогава Бог ни го дава.
И тъй, най-главното е да се смирим, за да положим основите на своя вътрешен живот. После следва да проумеем, че лишенията, болката и тъмнината са необходими, те изпитват нашата любов и доверие на Бога. И това е страшно изпитание, понеже ще покаже доколко Го обичаме и Му вярваме. Ако не отпаднем, а устоим на изпитанието, ще докажем, че любовта ни е истинна. Всъщност, ако днес намирайки се в тъмнината, не изгубя вярата си в Бога, ще Му бъда още по-верен утре, когато се окажа в светлината. А главното е, че когато придобием благодатта след преживяната болка и тъмнина, вече ще осъзнаваме величието на получения дар и естествено повече няма да желаем да заменим светлината с тъмнина, здравето с болест и Бога с дявола.
По такъв път вървял към Христос преподобният Нил. „Колко много трудове е понесъл!” — ще кажем ние. Но какво са всички негови трудове? Подвигът, умората и изтощението били онези „кратковременни леки страдания”, заради които той получил „в голямо изобилие пълна вечна слава” (2 Кор. 4:17), сила, святост и обожение. Простодушният и смирен човек се издигнал от земята до небесните висоти, всичко преодолял с Божията помощ и с Божията сила.
