Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Колкото по-объркан и мрачен става светът, толкова повече ние, християните, трябва да се опитваме да бъдем слънца. Не просто да сме добри и да се различаваме от него и от духа му, който разлага и опустошава, но и да излъчваме светлина. Но не земна и страстна, потопена в страсти и сладникави утехи, а небесна — Неговата светлина. Тази, която идва отгоре като „откровение свише“, слизайки от Отца на светлините. Твърде често ние изпадаме в едно станало естествено за нас, полумедитативно състояние, в което обвиняваме всички и всичко около нас, отказвайки да се обърнем към нараненото си и вече осветено аз и намирайки оправдания да не го правим.
Предпочитаме да сме сиви, а не бели, тлеещи и застинали в своята удобна топлохладност, а не искрящи. Затова и обвиняваме лесно света, висшестоящите, колегите си, а най-често роднините си и възможно най-близките до нас, като обичаме да си повтаряме за самоуспокоение, че те ни причиняват болка и изобщо не ни разбират, за да избегнем да светим чисто и отдаващо.
Забравяме, че Всемогъщият и Всемилостив Бог Вседържител разполага с всички наши обстоятелства и единствено Той във висша степен преценява какво и колко да допусне в живота ни и по пътя, по който със силата на свободната си воля сме избрали да вървим.
Свещеното Писание и Свещеното Предание ни учат непрестанно, че всичко, което става и не става с нас е или по Негова воля, или по Негово допущение. Няма ситуация, която да е незнайна за Отца ни, или такава, от която Той да не може да ни избави. Както невярващите в Него и в Единородния Му Син, така и онези, които са повярвали и са тръгнали по тесния път към Царството Божие. Поради тази наша полуслепота и незрялост ние оставаме полусухи, застинали в това блудкаво състояние, смесица от недоволство, колебание и незадоволеност от всичко, което се случва около нас. Лоши посланици, хладни работници, уморени християни. По-скоро отегчени от службата си наемници, отколкото пламенни приятели на Пречистия Иисус. Това е нашата самоприсъда и личностно себепроклятие. Това е широката сива стая, в която се разхождаме, охкайки и пъшкайки, търсещи някаква утеха за ранимите си души.
Историята на човечеството и на християнството е доказала, че християните винаги са грешали, когато са отбягвали да вършат своя дълг — да излъчват светлина. Защо? Защото са призвани и призовани за това. Спасителят се обръща към всички нас: „Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина“ (Мат. 5:14). Винаги когато се опитваме да се скрием, да се притулим и да заглъхнем, съзнателно излизайки от зоната на светлината, околните усещат това и започват да злорадстват и да злословят срещу нас, че не сме това, за което се представяме, а нещо по-лошо… А именно, че изоставяме Спасителя Христос и губим най-съкровения Му дар — Неговата благодат. За нас тя е живата вода, непресъхващия извор, който не само ни напоява и одухотворява, но и ни прави пълноценни и най-важното — истински. И нещо повече — безценни.
Във висша степен това е прозрял, преживял и проповядвал един от най-просветените мъже на Русия на границата на 19-ти и 20-ти в., старецът в света, протойерей Алексей Мечев, който пише прочувствено на своите духовни чеда: „Със сълзи ви моля и умолявам: бъдете слънца, които стоплят околните. Бъдете топлина и светлина за околните. Старайте се първо да стоплите семейството си, трудете се над това, а после тези трудове така ще ви увлекат, че семейният кръг ще бъде вече тесен за вас и с течение на времето тези топли лъчи ще обхванат все по-нови и нови хора и кръгът около вас постепенно ще се увеличава. Старайте се светилникът ви да гори ярко“ („Велики руски старци”, том 2, стр. 448).
Нека не бързаме да казваме, че ни е трудно и въздъхвайки, да пренебрегваме това откровение, а да го приемем и прегърнем.
Руският подвижник изрича това, което по малко по-различен начин векове преди него още в Древния Рим е твърдял Сенека, който обичал да повтаря, че упражняването на добродотелта е трудно само в началото, а после, след първоначалното обръщане към нея, тя така увлича, че ни тласка все по-напред и нагоре и се превръща в навик в нашето поведение. В едно добре осъзнато добротворство, от което този, който го извършва, сам се нуждае.
В още по-голяма степен това се отнася за малкия и озарен свят на вярващия християнин, който получава сили от бликащата благодат на Победителя на ада и силите на злото — Възкръсналия Иисус Христос. Ако е отдаден и потопен във вечната Му и нестихваща победа — тържествуващата Пасха, той приема и излъчва тези облагодатени сили свише и ги предава на ближните си. И нещо още по-важно, в най-мистичния и прагматичен смисъл на думата с тях е способен да възпре злостните атаки на враговете си и дори да обърне техните сърца към извора на доброто със силата на личния си пример. Християнинът няма как да живее само за себе си, самозатворен и самодостатъчен, наслаждавайки се себично на даровете, вдъхнати от Духа Светаго. Той е „отвъден“ и жадува за своята родина. Този свят не му стига и той търси утеха и сили от небесния свят, обръщайки се към Царя на мира и любовта — Пречистия Иисус. Христовата любов се отдава до крайност и достига до саможертва. Животът на вярващия е саморазпятие в името на Бога и на другите. Това, което ние твърде често наричаме любов, е просто проява на мимикрия и компромис или проява на самодоволство и откровено себелюбие, прикрито под формата на полулицемерие. Когато го проявяваме, ние се оприличаваме по-скоро на образа на фарисея, като броим делата си и не само се услаждаме от себе си, но и търсим признание от околните. А когато не го получаваме, се отдръпваме наранени и намираме удобното извинение, че не сме разбрани от тях. Така изгубваме наградата си за чистия безкористен труд. Сами изхвърляме чистата монета от джоба си. Но и тогава, без да го осъзнаваме, не спираме, а продължаваме в своето отстъпление, като търсим от Господа Бога благодарност и се обръщаме към Него като към наш длъжник с усещането, че сме вложили капитал в Неговата вечно печеливша банка и Той е длъжен да ни го върне или поне ни застрахова за това, че сме Му се отчели.
Затова нека приемем от Вседържителя Христос „благодат въз благодат“ и да стъпим в своето призвание, държейки вярата като знаме в ръката си, а благовестието Му — като славей в сърцето си, и така да изпълняваме своя дълг, защото сме призвани и призовани да отдаваме не нашата, а Неговата светлина.
