Автор: св. свщмчк Тадей (Успенски), архиепископ Тверски
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева
Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече им Пилат: ето Човекът!
(Иоан. 19:5)
Братя, тези думи на свети апостол и евангелист Йоан Богослов са нагледно описание на онова събитие, което седем века преди своето изпълнение, се открило с пределна яснота в пророческо видение на старозаветния евангелист пророк Исаия. Пред духовния взор на този велик пророк, просветен от Божия Дух, се явил образът на страдащия Раб Господен Христос. Това зрелище на унижението на Този, Който трябвало да бъде увенчан със слава и чест, по думите на Псалмопевеца, и всичко да покори под нозете Си (Пс. 8: 6-7), било толкова изумително за човеците, че пророк Исаия възкликнал: „Както мнозина бидоха смаяни, гледайки на Него — толкоз ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек, и видът Му — повече, отколкото на синовете човешки“ (Ис. 52:14). И наистина има ли по-изумително зрелище от това Този, Който нарича Себе Си Син Божий да стои пред Пилат, всячески обругаван от презрителната тълпа, носещ трънен венец и багреница, в които са Го облекли, за да се подиграят на царското Му достойнство? Той наистина изпълнил с изумление народите, техните царе и князе, и Пилат, недоумявайки пред необикновения, макар и обезправен Затворник, успял само да каже: „Ето, Човекът!“, понеже не можел да опише с никакви ясни и конкретни думи Божествения Страдалец.
Има ли по-изумително нещо от това тълпата народ при самия Кръст не само да не изпитва никакво съжаление към Праведника, Който „бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония“ (Ис. 53: 5) , но и да Го подлага на всякакви подигравки? „Те гледат и си правят зрелище от мене“ (Пс. 21: 18), пророчески казва псалмопевецът Давид; „и народът стоеше и гледаше“, казва свети евангелист Лука в потвърждение на думите на Псалмопевеца (Лук. 23:35).
Дали днес това „зрелище“ на поругания и разпънат Христос се е прекратило? Дали ние, които сме станали Негови последователи и носим Неговото име, наистина умеем да почитаме с устата и сърцето си спасителните и източващи изцеление за света рани Христови? Наистина ли правилно се поучихме от Христовото Евангелие да ги целуваме с любов и подобно на апостола, да „носим на тялото си раните на Господа Иисуса“ (Гал. 6:17) и да не бъдем като иудеите, „които напразно изучаваха думите на пророците” и „престъпно заведоха на клане като овца, Владиката на всички, Когото величаем”*? Уви! Не можем да не кажем заедно с апостола, че и днес много хора, „повторно разпъват в себе си Сина Божий и Го хулят“ (Евр. 6: 6). Днес няма да говорим за онези, които се увличат по богохулните думи на Ницше, наричащ себе си антихрист, или по Лев Толстой, дръзко разкъсващ дрехата Христова, тоест внасящ разединение в Неговата Църква. Нека всички ние, които стоим пред образа на разпнатия Христос, запитаме себе си — дали нямаме някакъв дял в престъплението на богоборните иудеи? И най-вече, можем ли всички ние да потвърдим, че сме освободени от настроението на онзи народ, който при Кръста само „стоял и гледал“ и безчувствено направил зрелище от Праведника, висящ на Кръста? Дали това велико зрелище ни пронизва до болка и предизвиква у нас сълзи на умиление и дълбоко разкаяние за нашите беззакония, раняващи Божествения Страдалец?
Или може би и сега има християни, които безчувствено и хладно стоят в храма, без да изпитват искрени и дълбоки чувства, като търсят в тържествените обреди и възпоменания на Църквата не толкова назидание, колкото „зрелище“? Разбира се, всеки от присъстващите тук, вероятно ще каже, че почита Христос и не Го отхвърля. Но дали това е достатъчно въздаяние за раните, които Господ претърпя заради великата Си любов към нас? Истинна ли е любовта ни към Христос, когато редом с нея в нас живее много по-силната любов към враждуващия с Бога свят? „Или мислите — се обръща към нас свети апостол Иаков, — че напразно говори Писанието: „до ревнивост Бог обича духа, който е вселил в нас“” (Иак. 4:5). Ако искаме да проверим каква е любовта ни към Христос, дали не се изразява само в похвални думи и чувства, то нека си спомним любовта на невестата към нейния жених или ако искаме да видим любов, още по-съвършена от тази пламенна юношеска любов — любовта на „мъж съвършен“(Еф. 4:13), то нека насочим взора си към апостолите, които са оставили всичко заради Христос (Мат. 19:27) и за Него са били готови да отидат и в тъмница и на смърт (Лук. 22:33), или да погледнем към Самия Христос, Който каза: „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод”(Иоан. 12:24). Или сме забравили думите на Господа: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“ (Мат. 7:21)? За съвършеното изпълнение на тази воля от Самия Господ свидетелстват раните на това тяло, приготвено за Него от Отца (Евр. 10: 5).
Често ли изобразяваме в умовете и сърцата си тези рани, които винаги трябва да носим на телата си (Гал. 6:17) по примера на апостола? Или те са престанали след повече от деветнадесет века, както се случило и при иудеите, ясно да ни свидетелстват за Божествената слава на Разпнатия, и ние „причислихме“ Христос „към злодейци“ (Ис. 53: 12 ) или към някои обикновени хора, извършили подвизи на саможертва, защото сме охладнели по отношение на тях и сме престанали да им се удивляваме? Съвременните човеци все повече и повече привикват да противопоставят на Христовия подвиг човешките дела, които им изглеждат не по-нисши от него, особено делата на човеколюбието, които вършат мнозина, дори и езичниците, и които придобиват благодарение на успехите на науката или на човешката мъдрост все по-широко разпространение. Тези хора забравят, че Христовото учение, макар и по незабележим начин, постепенно прониква в целия свят, подобно на квас, и че онези, които не носят името Христово, често извършват добри дела, вдъхновявани от Неговото всемогъщо слово. Те забравят, че основните дела на човеколюбието, като помощ на ранени войници и др., се извършват под знамето на Кръста Христов (Червен, Бял и т.н.). И най-накрая те забравят, и това е най-важното, че всички отделни подвизи на човеколюбието, извършвани от човеците и обикновено съпътствани от похвалите на околните, са нищо в сравнение с подвига на Раба Господен, страдащия Христос, Който е предречен още от старозаветните пророци Давид, Исаия и др. Този Раб Господен „беше презрян и унизен пред людете“, чиито грехове Той понесе върху Тялото Си на дървото; Той бе заклан „като овца“, за да събере при Себе Си изгубените овце; Той не извърши просто един подвиг на човеколюбието, а отдаде самата Си душа, тоест целия Си живот, като „умилостивна жертва“ за мнозина; и не само не бе прославен от онези човеци за подвига на Своята любов, но и „към злодейци биде причислен … и за престъпниците стана ходатай“ (Ис. 53: 3, 7, 10, 12; 1 Пет. 2, 21-25).
Затова, братя, като целуваме днес спасителните рани на Пречистото Тяло Христово, нека пристъпваме към тях с нужното уважение и любов, като към раните на един Божествен Страдалец, чрез Когото „всички краища земни ще видят спасението на нашия Бог” (Ис. 52: 10). Нека никой не пристъпва към тях само поради общоприетия благочестив обичай, оставайки хладен в сърцето си! Защото в последните времена хората, по думите на апостола, все още наглед ще имат благочестие, макар и от силата му да са се отрекли (2 Тим. 3, 5); но това благочестие няма да попречи на земята да се яви самият антихрист, най-големият противник на Христос, и да положи печата си върху онези, които „не са приели любовта на истината“ (2 Сол. 2: 3-12; Откр. 13: 16). Нещо повече, може би такива хора ще се похвалят с някои дела на човеколюбието, оставайки хладни в сърцата си, защото любовта Христова ще изстине в тях заради умножилите се беззакония (Мат. 24:12).
Нека всички ние — образовани и необразовани, като не се превъзнасяме над простата, смирена вяра и не смятаме себе си за напреднали, „духовни“ християни, които не се нуждаят от църковни молитви и обреди, с благоговение да целунем Господните рани! „Да погледнем“ с умиление и любов, а който може и със сълзи, „на Тогова, Когото прободохме“ със своите грехове (Иоан. 19:37; Зах. 12: 10); и така гледайки към Него през всички дни на своя земен живот, да се избавим от страха, плача и риданието на пронизалите Го и неразкаялите се, когато Той се яви „със сила и слава голяма“, за да съди света (Мат. 24: 30; Откр. 1: 7, 6: 15-17). Амин.
*Канон на Велики петък, песен 9
Слово на Велики петък, 1904 г.
