Автор: свещ. Георгий Чистяков
Източник: ,,С Евангелием в руках”
Превод: Пламена Вълчева
Службата за противопожарна охрана, спасителните отряди за бързо реагиране при земетресения и други природни бедствия, аварийната служба за ремонт на електропреносната мрежа, водоснабдяването и канализацията са не просто нeобходими, а действително нужни на човечеството и то винаги ще се нуждае от тях, независимо от политическата ситуация. Армията е съвсем друго нещо. Службата там е несравнимо по-престижна, но от армията ще се нуждаем дотогава, докато не се изработи механизъм за разрешаване на междудържавните конфликти с мирни средства.
Войната и днешната реалност
В началото на 60-те години, когато нелепият и смешен Н. Хрушчов заяви, че според него бъдещето на планетата е свързано с всеобщо и пълно разоръжаване, разсъжденията му по този въпрос прозвучаха като празно мечтание или безсрамна пропагандна манипулация. Изминаха тридесет и пет години и стана ясно, че Хрушчов е говорил, макар и по нелеп начин, за нещо, което днес малко по-малко започва да се превръща в реалност.
След края на Втората световна война не е имало други световни войни (и вероятно няма да има!) — само наказателни операции на САЩ срещу Виетнам, на СССР срещу Афганистан, на Русия срещу Чечня и т.н. В същото време всички по-сериозни политически противоречия и конфликти вече се решават по мирен път на масата за преговори. Ролята, която армията играеше в миналото, сега се изпълнява от дипломатите, с много по-голям успех и най-важното — без кръвопролития. От 40-те до 90-те години на ХХ век международните организации (ООН, ОССЕ, Съветът на Европа, Международният съд в Хага и др.) развиха механизъм, който е много по-ефективен от военния.
В резултат на това армията вече не е необходима за разрешаване на политически проблеми между равностойни противници, но, уви, тя се използва навсякъде, за да се държат в подчинение непокорни сателити (Афганистан и Чечня), да се решават вътрешнополитически противоречия и да се преодоляват продължителни конфликти, израснали върху руините на рухнали или разпадащи се империи (например империята на Тито). При все това опитът отново показва, че да се излезе от такива безизходни ситуации е възможно единствено по пътя на мирното споразумение, било с участието на международните организации, било с участието на военните на някоя чужда държава (с цел прекратяване на въоръжения конфликт).
По този начин армията, която някога е защитавала границите на отечеството или в краен случай е успявала да отстоява националните интереси извън неговите предели, днес се е превърнала, на първо място, в политическа полиция и, на второ, в един вид „месомелачка”, в която се погубват млади животи (неясно защо), без това да доведе до каквито и да било положителни резултати. Ако някога с насилие се е успявало да се постигне нещо, днес насилието води единствено до задънена улица — една нова реалност, с която трябва да се съобразяваме.
Абсолютно ясно е, че при тези условия армията повече не може да бъде смятана за символ на нацията, за обект на национална гордост, за христолюбиво воинство, за което е прието да се молим по време на богослужението. Тя неминуемо привлича върху себе си яростна критика от най-различни страни (от страна на обществото, на войнишките майки, на антивоенните организации, на политиците и т.н.). В Русия, особено в Държавната дума, този вид критика обикновено се нарича дискредитиране на армията, но въпреки това тя е нещо неизбежно и естествено. Уви, в днешна Русия, нейният глас се чува твърде слабо.
Ако в миналото войните непременно са завършвали с победа за едната страна и поражение за другата, то в днешните войни не се стига нито до победа, нито до поражение. Във войните, които се водят в наши дни, може единствено да се стигне до момент, в който изведнъж на всички да стане ясно, че войната е довела опонентите до безизходица, от която може да се излезе само ако се прекрати огънят и се разделят враждуващите. Единствените победи, които са възможни днес, са дипломатическите.
Това вероятно е основното и неоспоримо доказателство, че човечеството вече е надраснало войната като средство за решаване на проблемите си и неминуемо ще се откаже от нея, независимо от субективните си настроения, точно както децата в определен момент от живота си се отказват от играчките си, макар и невинаги да желаят това. Животът обаче си взима своето — човекът става възрастен. Сега, в началото на 21-ви век, човечеството вече е пораснало. И се отказва от насилието. Но какво ще стане с хората, за които това е професия?
Ще се окаже ли армията ненужна?
Ако няма войни, армията ще се окаже ненужна. На подсъзнателно ниво днешните военни осъзнават това — и затова в Чечня армията вече две години безуспешно се опитва да докаже на обществото, че то се нуждае от нея. В действителност това е просто една агония. Очевидно подобна армия е не просто безполезна, но и направо обществено опасна, защото води обществото към задънена улица и в същото време, подражавайки на някакво митологично чудовище, поглъща живота на все още голобради момчета. Свети Георги излезе победител, а ние?
Пред обществото стои проблемът за преориентиране на армията към някаква нова кауза (не просто военна реформа, а нещо неизмеримо по-голямо!). В детската книжка на Александър Волков „Урфин Джюс и неговите дървени войници” този проблем е решен доста успешно във вид на притча: свирепото изражение на дървените войници е преобразено в усмивка, в резултат на което те стават отлични лесовъди.
В живота всичко е неизмеримо по-сложно, но в Министерството на извънредните ситуации вече има подразделения, които вместо с хората се борят със стихиите (земетресения, наводнения, лавини и т.н.) и техен ръководител е миролюбивият генерал Шойгу; и виждаме, че генерал А. Лебед, който според собствените му думи се е „навоювал”, вече не иска да пролива кръв.
Мястото на армията в обществото и в държавата трябва да бъде радикално преосмислено. Нейната чисто средновековна роля е изиграна, защото средновековието е отминало — не бива да забравяме това! Военният механизъм като цяло трябва да бъде поставен в услуга на мирното общество, но не поради някакъв отделен инцидент (например земетресението в Спитак), а поради своята същност. Именно в подразделенията на Министерството на извънредните ситуации виждам характеристиките на армията на бъдещето — онази армия, от която обществото действително се нуждае, която няма да убива, а ще спасява.
В съвременна Русия идеята за алтернативна служба си пробива път изключително трудно (комунистите са категорично против!), макар да е ясно, че именно с нея е свързано бъдещето на армията вече не като инструмент за насилие и власт, а като команда за бързо реагиране. От сила, въоръжена с оръдия за убиване, армията трябва да се превърне, образно казано, в „Бърза помощ” и в аварийна бригада. Тогава тя отново ще се стане онова „христолюбиво воинство”, за което искаме да се молим, в противен случай за армията просто няма бъдеще. И това е страшно, защото тя е съставена от живи хора.
Св. Александър Невски, когото по времето на Сталин обичали да изобразяват като страшен воин (вж. известната картина на Павел Корин) едва ли не в доспехи по западен образец, е канонизиран от Църквата за светец дълго след битката на Чудското езеро. Той, гордият воин, свикнал да решава всеки спор със силата на оръжието, сменя ризницата на пълководец с наметалото на дипломат и като отблъсква поредното настъпление към руските градове и села, успява да изглади отношенията с Батий с помощта на преговори, които са доста унизителни от гледна точка на средновековието. Православният християнски народ го е запомнил не като воин, а като княз-инок в монашеска мантия — преподобни Алексий. Едва при Петър I започват да изобразяват светия княз във военно одеяние, превръщайки го в своего рода руски Марс, в православeн бог на войната, чието почитание е свързано с култа към оръжието и т.н. Уви, това е чист вид езичество, православно само по форма. Кощунство.
Сред мъчениците от първите векове е имало и немалко воини: св. Георги, св. Теодор Стратилат, св. Йоан Воин и много други. Какъв е смисълът на тяхното мъченичество? Те, военнослужителите на римската армия, отказвали да убиват живи хора, защото били християни, и заради това имперският Рим ги предавал на смърт — в това се състои подвигът на светите воини-християни. Не бива да забравяме това, за да не сгрешим.
Обръщайки се към този безценен опит, е просто невъзможно да подминем едно обстоятелство, което доближава днешната ситуацията до тази от I-III в. пр.н.е. Светите мъченици отказвали да служат в римската армия не тогава, когато Камил и неговите воини и опълченци защитавали родния си град от нашествието на галите през 390 г. преди Христа, а в съвсем различна ситуация — когато императорите използвали армията, за да въведат порядък в пограничните територии на империята си, т.е. в периода на имперските амбиции. Амбициите на едно умиращо езическо чудовище.
По пътя на ненасилието
Днес армията трябва да бъде поставена под строгия контрол на обществото (именно на обществото, а не просто на държавата), защото в лицето на генералитета и на военнопромишления комплекс тя винаги ще има интерес от конфликтите, от политическата конфронтация, от международното напрежение — това е нейната среда на съществуване. Мирът, който се установява между народите, разоръжаването, дипломацията, която е по-ефективна от ракетите, и т.н. — всичко това в един момент започва да плаши хората, свързани с войната като средство за препитание. Да ги плаши и дори да ги изпълва с отчаяние.
Генералът, офицерът, войникът, взети поотделно, както всички живи хора (освен ако не са психично болни), искат да живеят в мир, у дома, заобиколени от близките си, но ако ги погледнем вкупом, се оказва, че те оставят на заден план личната си логика — армията иска да воюва, тя търси война и терен, на който да използва насилие.
Още от времето на първите фараони в Древния Египет армията е била възприемана като инструмент за налагане на силови решения, като средство за насилие или поне за заплаха. Днес обаче е дошло време изцяло да изоставим това виждане — иначе едва ли ще ни подминат различни катастрофи, на фона на които една военна диктатура от пиночетовски тип ще изглежда съвсем безобидна.
Пътят към преосмисляне на ролята на армията в обществото е безкрайно труден, но именно затова Бог ни е дал светци, за да можем, подражавайки им, да излезем от задънените улици на живота. Неслучайно сред воините от древността и сред тези от наши дни има толкова много светци, праведници и просто вътрешно чисти хора. Изучавайки техния духовен опит (на княз Александър Невски, на светите мъченици, на стареца Варсануфий Оптински, митрополит Серафим Чичагов, стареца Зосима Верховски, брат Шарл дьо Фуко, нинездравстващия Жан Вание), забелязваме, че в живота им въпреки всичко има една обща черта — всеки от тях е направил своя избор и напълно се е отказал от насилието, като при това е взел от воинското си минало волята, упоритостта, смелостта и безстрашието. Техният път е пътят на личния избор, който включва дълбок вътрешен труд, и вероятно извън този личен избор отказът от насилие въобще не би бил възможен.
И Ицхак Рабин, и Шарл дьо Гол по отношение на Алжир, и, надявам се, А. Лебед (и тримата — достатъчно опитни и решителни генерали) са направили този избор не просто защото обстоятелствата са ги поставили в безизходна ситуация, не просто поради политически прагматизъм — не, това е бил личен и несъмнено особено труден избор. И. Рабин, чието име е символ на Шестдневната война, стана посланик на мира — избор, за който заплати с живота си. Лебед, който също е избрал мира, е обект не просто на чудовищна критика, а буквално на ругатни в комунистическата преса, особено във вестник „Завтра”.
Човек не може да изисква, нито дори да очаква подвиг от хората. Можем само да се надяваме, че Бог ще укрепи някои от тях — вярващи и невярващи — в часа на техния доброволен избор. Нека се молим за това.
„Да се не противите на злото”
През лятото на 1989 г., по повод юбилея на Френската революция, А. Н. Яковлев изнася доклад, в който, наред с останалите неща, казва: „Идеята за насилието в качеството си на акушерка на историята се е изчерпала, също както и идеята за властта на една диктатура, непосредствено зависеща от насилието. През хилядолетната история на цивилизацията никой, никъде и никога не е успял да изгради достойно за човека общество чрез насилие, което може да породи единствено насилие.”
Ответното насилие е изключително опасно, защото се приема за противодействие на насилника, за вид отбрана, следователно за нещо справедливо и благородно, с други думи, за някакъв вид рицарство. Но нека не забравяме, че злото не може да се победи със зло — апостолът ни предупреждава за това (срв. Рим. 12:21).
Не защитата на отечеството от външен враг, а защитата му от насилието, армията и силата, използвани от страна на властите за решаване на политически въпроси — това е неотложната задача на православния християнин по отношение на родината му днес. Това трябва да се осъзнае, но не като някаква абстрактна, научна истина, а вътрешно, със сърцето. Твърде дълго (през всичките хилядолетия на своята история!) обществото е вървяло по пътя на насилието и затова отказът от този път е толкова болезнен. Отказът от насилие е исторически обусловен, но въпреки това е подвиг. Подвиг заради бъдещето.
Ако ние действително сме православни християни, а не просто искаме да превърнем православието в нова национална идеология, която да замени марксизма, трябва да разберем, че да бъдеш християнин е възможно единствено по пътя на ненасилието. На гръцки думите „да се не противите (άντιστῆναι) на злото” в Проповедта на планината (Мат. 5:39) означават „не отговаряйте на злото по същия начин”. Много е важно да разберем, че в тях се заключава Христовият отговор на римския принцип vim vi repellere licet — „справедливо е да се отблъсне насилие със сила”.
Трябва да се вслушаме в духовния опит на княз Владимир, който малко след кръщението си на молбата на епископите да накаже разбойниците, върлуващи в покрайнините на Киев, отговаря: „Боя се от греха”.
Историята с ултиматума на К. Пуликовски и настойчивото му желание да бомбардира Грозни е забележителна с това, че след като го обявява, генералът веднага допълва, че Православната църква ще го разбере и ще го подкрепи. Какво е това? Доста неумела, по съветски изразена молба за благословение (кощунствена игра на Дмитрий Донски) или също толкова неумел, но покаен призив към Църквата да му прости този грях и да го освободи от него? Все пак ми се струва, че това е опит за покаяние.
В тази война Пуликовски първо губи почти цялата си бригада, а след това и собствения си син. Той вече е разбрал, че насилието е безпредметно, и като че ли е осъзнал, че е греховно. За него това е било изключително трудно. Но не само за него. Това е също толкова трудно и за милионите руснаци, които макар да са осъзнали всичко, все още не искат да разберат главното: християнството и насилието са несъвместими.
Бъдещето е възможно само ако се откажем от насилието. Силовите решения водят единствено до катастрофа. На малките държави, които са попаднали в безизходицата на насилието, могат да помогнат великите държави — една велика държава може да разчита само на себе си. Животът на един руснак е безкрайно по-ценен от която и да било идея, особено от идеята за великото и неделимото…
За първи път статията на отец Георгий Чистяков е публикувана в „Русская мысль”. 1996. № 4138 (29 августа — 4 сентября), с. 8.
