Автор: прот. Александър Шмеман
Източник: azbyka.ru
Превод: Елена Папучиева
На малко осведомения човек, който гледа отстрани, може да му се стори, че няма нищо по-отдалечено от живота и, ако мога така да се изразя, „социално ненужно“, от Великия пост, за който Църквата говори и през който, както всяка година, преминава. Великият пост… Това звучи като отдавнашна отживелица, която няма ни най-малко отношение към действителността, към сложните проблеми на „реалния живот“. Във въображението изникват някакви монаси, които неясно защо измъчват себе си, като се въздържат от храна. И се питаш: „Защо е нужно? Какво означава този архаичен обичай?“.
Да, разбира се, религията е явление, далеч по-древно от нашите съвременни проблеми. И може да ни се стори, че връзката между нея и живота е прекъсната, че тя няма какво да каже на съвременния човек, че тя е за тези, които „доизживяват времето си“. Но това е така само, ако предварително, a priori, се отказваме да се отнесем сериозно към религията. Да опитаме да се замислим, да се вслушаме. И тогава може би ще намерим и в религията, и в това сякаш отживяло понятие — „Велик пост“ — нещо различно, което ни е необходимо точно сега повече от всякога преди.
Какво е Великият пост? Преди всичко, това е един вид забавяне на живота, забавяне на неговия гърмящ луд ритъм. Църквата от древност веднъж в годината призовава човек да се откъсне макар и малко от тези външни неща, които изцяло поглъщат целия му живот. Защото колкото по-далеч, толкова по-малко можем ние, хората да се спрем, да се огледаме и замислим: за какво живеем, към какво е насочена цялата тази бясна дейност, в която сме потопени и от която сме буквално смазани. От сутрин до вечер и от раждане до смърт сме въвлечени в кръговрата на работа и задачи, над смисъла на които всъщност никога не се замисляме. Някой вече всичко е решил и предвидил вместо нас, някой през цялото време ни ръководи и целият този свят сякаш постоянно ни говори: „Не мислете, работете, бъдете винтчетата в огромната машина, а вече там, където трябва, всичко е предварително решено, а който трябва, знае защо, как и къде“.
И милиони хора стават винтчета в тази машина, те буквално нямат и минута, за да се опитат да осмислят земното си битие. Ядем, за да работим и работим, за да ядем. И когато тази машина ни остави малко време, ни стигат сили само да се самозабравим в развлечения. Колкото по-сложен е животът на този свят, толкова по-малко място остава в него за човека и човешката личност.
Великият пост по своята същност е не друго, а призив към всеки от нас да се срещне със себе си, да се вглъби в себе си, да се вгледа в душата и съвестта си. Изведнъж, дори и за кратко, човек навлиза в тишината. Защото Великият пост е онази тишина, от която сме напълно лишени в съвременния свят. Не физическа, а духовна тишина. Тишина не като отсъствие на звуци, а като присъствие в нас и сред нас на друго измерение на живота. В една църковна молитва постът е наречен „свята тъга“. И, Боже мой, колко ни е необходима тази светла тъга! Колко ни е нужна, за да бъдем хора, за да възстановим истинската човечност в себе си. Колко ни е необходимо за целта да се откъснем от заобикалящото ни отвсякъде в този свят грубо самодоволство и самопревъзнасяне, от евтината гордост! И как загрубява, как пада душата в този свят на външни успехи, грижи, груба сила. Има ли в съвременната цивилизация място за такава „светла тъга“, за въздишка за светлото и възвишеното, чистото и прекрасното? Има ли в него място за милост и състрадание, за нежност и любов ? Нима този образ на човека, който ни натрапват радиото и вестниците, пропагандата и официалните речи е истинският човек?
А в църквата пеят: „Да започнем постното светло време … да очистим душата, да очистим плътта, да скъсаме, всички връзки с неправдата.“ Ето, в църквата се чува тази въздишка: „Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин.“
Нима това е толкова ненужно, откъснато от живота, безполезно? Вслушайте се в тези думи, замислете се за момент за тази светла тъга и ще разберете, това, може би, е най-необходимото за нас — това, което ще запази и възстанови нашата човечност, това най-дълбоко и единствено нещо, което го има във всеки от нас.
Светло време на светла тъга — т.е. тъга по истинския живот, истинския свят; време на завръщане, издигане, очистване; слънчев лъч, който пада в тъмнината и я преобразява. О, да можехме да разберем, че в тези древни думи, в този „архаичен обичай“ е спасението на съвременния свят, неговият шанс да стане най-сетне човешки свят!
Всичко това е очевидно за вярващите. Те очакват Великия пост, и когато в Неделя на Всеопрощението в църквата за първи път зазвучи молитвата на свети Ефрем Сирин, когато промяната в жизнения ритъм изведнъж става физически осезаема, тогава сякаш тази светла тъга от само себе си влиза в душите им заедно с радостта от духовната истина и красотата на света, в която винаги можем да се върнем, в която можем отново да влезем. И, може би, дойде време да разкажем за тази истина и красота и на другите?
Беседи по Радио „Свобода”, Том 2
