Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Много често в църковната действителност се появяват проблеми, които не само няма как да не бъдат забелязани, но и да бъдат отхвърлени, без да им се отдели специално внимание и анализ. В тях по особен начин пулсира духовният ритъм на търсещите Бога, те носят заряд, които е съмнителен и дори опасен за чистотата на православното изповедание. Затова ние имаме светия дълг да ги изясним и осветлим не просто от лична гледна точка, а със светлината на истинското изповедание на светото Православие.
Вярващи и невярващи идват в храма, палят свещи, молят се, проплакват, но когато до тях се приближи духовник и ги подкани да посетят богослужението и да се потопят в тази нова за тях мистична реалност, те упорито отказват или по някакъв повод отклоняват това предложение. Това е не само тъжно, но и укорително, защото именно то носи в пълнота духа и пълнотата на благодатта на Христовото послание. Те достигат винаги „донякъде“ и сами слагат прегради на пътя си към и в Христос. Това извършват или поради невежество и леност, или просто поради прищевките на своята себичност.
Особено чувствителна тема и препъникамък се оказва недооценяването на стойността на неделната света Литургия. Затова и от огромно значение за въцърковяването на православния вярващ и за изграждането на неговия личен духовен ритъм е изясняването на този болезнен въпрос. Всички наслоявания от суеверията, обичаите в практиката и всичко съмнително следва да бъдат разобличени и осветени от чистото богопознание.
Светата Литургия е центърът на православния духовен живот, сърцевината на светото Православие и средоточието на истинското източно разбиране на нашето пречисто богопознание. Тя е нашето туптящо сърце, което дава живот на цялото тяло на светата Църква. В нейната невероятна композиция и свята символика се съчетават всички знакови събития от мисията на Богочовека Христос и Неговото Тяло — светата Църква. Служещият духовник е само пряк и видим изпълнител, посредник и проводник на нейното мистично послание. Самият Син Божи присъства в нея и я ръководи, както и цялата небесна църква присъства в нейното неизразимо и невидимо величие.
Всеки православен християнин, който се старае да бъде истински, трябва да бъде литургичен. Не само да посещава светата Литургия, но и живо и молитвено да участва в нея и да я преживява като нещо дълбоко съкровено и неизследимо. Да я вгради в себе си, да я преоткрие и да живее с нейния богочовешки ритъм. С нея ние възхваляме и благодарим на Светата Троица — Отец, Син и Дух Свети — за всички видими и невидими благодеяния към нас. Земната и небесната Църква Христова произнася най-тържествуващата си прослава на Твореца.
В особена степен това се отнася за неделната света Литургия. Защо? За всички християни неделният ден е свят. Изречено е „…шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог“ (Изх. 20: 9-10). И това е четвъртата Божия заповед, вдъхната на боговидеца Моисей и потвърдена и осветена от Спасителя Христос. Ден на Бога, но и ден за добри дела и почивка.
За нас това е денят за възпоменание на Христовото Възкресение, а именно ден седми — неделя. Възкресението на Спасителя е символ на победата на живота над смъртта и силите на сатаната. Той е специален сам по себе си, извън и над останалите, отделен, осветен, избран, богопомазан, над и пред всички останали, самият той е откровение Христово. Особено за нас, православните вярващи, той е ключ за осъзнаване на цялото учение.
Светото Православие е пасхоцентрично и не спира да прославя и възхвалява именно тази неземна и свръхестествена победа. Това е най-великият ден в човешката история, нашият Великден. За нас в България е „неделя“, а за всички рускоговорящи — „воскресенье“. Защото ние, православните, сме деца на Бога, които предпочитат не да разсъждават, а да се радват, не да философстват, а да тържествуват в прегръдката на своя любящ Баща и да съпреживяват Неговата вселенска победа. Това е официален празник за всички православно вярващи, който е отразен по специален начин в богослужението. В последованието на светата Литургия след изпяването на Херувимската песен и непосредствено преди Великия вход служещият свещеник кади престола, олтара, иконите и богомолците от солея и изрича тихо, не както обикновено 50 псалом „Помилуй ме, Боже“, а „Возкресение Христово видевше“. А в този ден отпустът винаги е „Христос, нашият истински Бог, Който възкръсна от мъртвите, по молитвите…”, като по този начин се набляга на това изключително събитие.
Това е денят, в който следва да отдаваме най-висша слава на личността на нашия Спасител и на победата му над силите на ада, в които всички трябва да тържествуват, да се веселят и да съпреживеят отново и отново. В него не се коленичи в знак на възхвала и тържество. Самото богослужение е изпълнено с патос и вдъхновение, с възторг от вселенската победа на Вседържителя Христос над силите на мрака.
Има апостолско правило, според което, ако един православен християнин не отиде на неделна литургия три последователни седмици без уважителна причина (болест или нещо, което наистина да е пречка за неговото присъствие), да бъде отлъчен. Това звучи странно, но има своята вътрешна и неизследима логика още от динамиката на ранната Църква до секуларизма на нашето време. Този принцип остана неизменен въпреки всички и всичко и независимо от всичко трябва да бъде разбран и да не бързаме да го отхвърлим.
За някои съвременни вярващи това е твърде жестока мярка, наложена от светите отци още в ранните векове. Но ако ние влезем и живеем в Духа Светаго, ще видим, че всеки, който постъпва така, отлъчва сам себе си. Защото отдалечава и отделя душата си от живия поток на вярата и трептящия съживителен пулс на светата Църква, като се поставя отвъд със своята отчужденост и неангажираност.
Но нима майката Църква може да бъде жестока към своите чеда особено когато в любовта и строгостта си изисква от тях присъствие и отношение в деня на своя небесен Владика Христос? Мястото на всеки, който вярва в Него и Го изповядва, е в Неговия дом за благодарност и молитва. Затова е неуместна всяка проява на леност и нехайство, а също и всяко оправдание за липса на време или за необходимост от почивка в ранните часове на деня за около час и половина, когато е светото богослужение.
Защо става така, че когато сме потопени в стихията на света и всеки делничен ден отиваме да изпълняваме задълженията си на работа, ние сме достатъчно отговорни и дори прецизни поради страх или инстикт за самосъхранение или желание за печалба, а когато трябва да потърсим и да покажем отношение към Него – Всемогъщия и Всемилостив Бог, ние не сме на поста си и отстъпваме? Колко струва нашата вяра? Какво е свидетелство без потвърждение, думи без дела?
Всички ние, които носим Неговото свято име — християни — сме длъжни навсякъде и във всичко на първо място да търсим Неговото царство и правда, като имаме обещанието, че всичко друго ще ни не придаде. Това се отнася за всичко в бита и духовния ни живот — от най-голямото до най-малкото — и особено в този най-свят и благодатен ден, в който отдаваме слава и чест на светото Възкресение.
Затова нека бъдем достатъчно трезви и да носим своята истинска духовна отговорност пред Него и светците. Нека бъдем верни не само на думи, но и в делата си и да участваме и съпреживяваме тази велика и неземна радост на неделната литургия. Тя е апотеозът на всичко в богослужението и венецът на всичките ни усилия и надежди за настоящето и бъдещето, защото тогава възлагаме сами себе си на Вседържителя Христос.
