Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий”, гр. Варна
Един призрак броди из земята на родното Православие и това е призракът на хейтърството. Той не само застрашава, но и опустошава богатата почва на църковнатата действителност. Да ненавиждаш, мразиш и презираш някого, е признак на низките духове, на онези непомъдрели души, които в това намират нещастен отдушник и утеха. Тези злобни, съскащи индивиди, които пръскат отрова навсякъде са дразнители на всички останали „нормални“ и добронамерени хора, които се борят с превратностите на битието в своя малък личен ад.
Понятието „хейтър“ навлезе сравнително скоро (от английското hate — „мразя”) и бързо намери употреба поради жалката картина на нашето общество. Присъствието на хейтърите и натрапливата им себеизява не е изненада за никого и не трябва да ни учудва в заобикалящия ни свят, но ако го забележим в градината на най-чистото вероизповедание на християнството, си струва не само да се замислим, но и да го порицаем. Да, тези хора виреят, растат и дават плод в градината на майката Църква. За съжаление, те не са чак толкова малко или съвсем безобидни, за да кажем самоуспокоително, че и без тях не може.
Уви, те са очевиден факт и в Тялото Христово, обществото на Иисус, Царя на Мира и Любовта. Превърнали са се в глашатаи, носители на послание, и сипят своите откровения във всички посоки. Горко на деликатните чувствителни души, които се превръщат в мишени на техните атаки…
Повече от печално е, ако те са не просто вярващи, а изтъкнати богослови, академични преподаватели, видни и доказани функционери, които движат много процеси в църковния живот. Дори и духовници и хора близо до клира, които са длъжни да пръскат Неговата светлина в тази натоварена от грях земя. Жалко е, че богословските спорове много често преминават в яростни атаки и представените тези се превръщат в яростни лични борби.
Най-жалкото е, че тези хора се прикриват под най-благовидни претенции и чисти намерения, а в същността си носят белега на духовна бедност и комплекси. Една натраплива и неприятна болест, свързана с простата диагноза — липса на любов…
Споровете за календарния въпрос и ритъма на светото Причастие са висша форма на тази опустошителна стихия. Те са лош пример за останалите православни, които искат да видят в тези „над себе си” образец на истинско християнско поведение в обществото. Това заразява душите им и води до смут и безпокойство.
Преди няколко години имаше взаимни обвинения и дори отправени закани и анатеми между групи от хора, които бяха определени като представители на истински православните, „строги“ носители на духа на светото Предание, и техните опоненти — либералните богослови. От висотата на своето познание те се бяха превърнали в самозвани съдници, произнасяха тежки присъди и водеха ожесточена схватка. Упорито представяха сериозни аргументи и даваха рецепти за точното разбиране и проповядване на изповеданието. Но преминаха фазата на духовното противопоставяне и навлязоха в зоната на откритата омраза и патоса на решителното осъждане.
А нали Спасителят изрича: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан. 13:35). Има сайтове, които ясно и подробно осъждат и заклеймяват забележителни мъже и духовници, които са създали школи и възпитали поколения. И те биват осъдени с печата на последната възможна инстанция и разобличавани с най-тежки определения с убедеността, че не могат и не искат да се спасят.
Уви, историята на светата Църква е пълна с такива примери за отстъпление и темата за достойнството на християнството и недостойнството на християните пронизва цялата тази дълга поредица от лица и събития. Затова и четенето ѝ се препоръчва само на утвърдени във вярата хора.
Горчиви плодове се раждат от дървото на омразата! Текли са потоци кръв и много разочарования са били понесени от истински вярващите хора в сблъсъка им с реалната себеизява на техните събратя. В енорийския живот това печално явление също е разпространено и дава своето тежко отражение.
Наистина всеки от нас е дошъл в къпалнята на Вечната Витезда със своята болест и лична диагноза и се потапя в нея в различен период на развитието си. Въцърковяването е бавен и мъчителен процес, спирала в битката с видими и невидими врагове в стихията на „невидимата бран“. Затова нямаме право да укоряваме никого. Но често се срещат прояви на откровена омраза, превърнали се в система и дори стереотип на лично поведение. Вярващи, които се делят на групички, взаимно противопоставяйки се една на друга, избягващи всякакво общуване в обстановката на клюки, интриги и груби клевети, нанесени целенасочено и преднамерено.
Виждат се изкривени физиономии и мрачни погледи и атмосферата е повече от нажежена. Православни мъже и жени като буреносни облаци се движат из храмовете и обикалят различните енории, пренасяйки явни и скрити съблазни.
Но християнинът не трябва и не може да мрази. Врагът е един-единствен, вечен и изначален — сатаната. Христовият последовател не бива да слага знак за равенство между човека и неговата болест. А всеки, когото срещне особено в обществото на избраните — светата Църква, — трябва да постави в светлината на Христос. Ако ние обичахме истински, веднага щяхме да премахнем облаците на омразата и да имаме чисто небе над главите си. Така нямаше да замърсим водата около нас и да натровим обстановката около себе си. Защото всички сме икони Божии — напукани, повредени, но осветени от Неговата благодат и изкупени със Светото Тяло и Кръв на Спасителя Христос. Призвани, призовани и белязани да бъдат истински Негови! Всички сме толкова различни и трябва да бъдем приети в това разнообразие и многоликост.
Дванадесетте апостоли са типичен пример за това и тяхното служение, колкото и индивидуално и самобитно да е било, е свидетелство за вярата и подвига им в Христа. Не само в отношенията им към Него, но и между тях. Те са спорили, противопоставяли и прогневявали понякога, но са намирали общ път един към друг и са се обичали с искрена, божествена любов. Затова и могат да бъдат пример за всички нас от клира и за обикновения вярващ народ.
Спасителят Христос ни предаде пречистото Си послание и ни вдъхна завета на любовта, като ни даде пример да обичаме не само тези, които ни обичат, но и враговете си. Затова сме длъжни, независимо от различията и споровете си, да излезем от патоса на яростта и да напуснем зоната на омразата.
Нека изразяваме своите предпочитания и представяме своя личен стил, но да не забравяме думите на св. Паисий Светогорец (1924-1994), че крайностите в духовния живот са еднакво вредни и по всякакъв начин трябва да бъдат избягвани. Затова нека бъдем внимателни към себе си и другите и навсякъде и във всичко да търсим разбирателството и мира. Така ще се превърнем в истински посланици на Сина Божий тук в мястото на изгнанието.
Нека с молитва, търпение и любов се опитаме да прогоним призрака на омразата от душите си, да очистваме небето си от тези тежки и буреносни облаци, защото сме призвани да бъдем светлина и сол на земята. Така ще бъдем не само Негови наемници, но и истински спътници и приятели по пътя към обещаното ни царство Божие.
