Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Да поговорим за лицата, които срещаме в Триода и които ни въвеждат във Великия пост, за да се подготвим и ние, като видим мястото, което заемат в Евангелието, защото и ние сме като тях. И ние сме като фарисея, митаря и другите персонажи от Великия пост.
О. Спиридон: Църквата винаги ни дава спътници, това е много важно. И е сигурно, че не просто четеш Евангелието, а ходиш в Евангелието, влизаш в него и там първо срещаш своето собствено аз. Стига да имаш нагласа да го разпознаеш, защото много пъти нашият егоизъм създава проблеми на духовното ни зрение. Не виждаме добре. Съществува и духовно късогледство, не виждаме нещата, които са далеч, погледът на душата ни се замъглява. Съществува обаче и далекогледство. И духовното късогледство, и духовното далекогледство са симптоми за усилване на егоизма. И тогава ние срещаме митаря и фарисея и онези личности, които са на входа на Триода — хананейката и Закхей, но не виждаме себе си в техните лица, черти и живот. Мислим, че са непознати хора. Но в Евангелието няма нищо чуждо за човека. Хананейката ни подготвя да влезем в Триода. Заслужава си да тръгнем след нея. Заслужава си да последваме тази жена. Да видим нейните черти. Тя имала сълзи.
Един велик поет веднъж написал следното:
Един Ангел донесъл две сълзи пред Бога и ги поставил пред нозете Му. Бог взел първата сълза, осветил я и я пратил обратно.
— Тази сълза, — казал — е болката на една душа за това, което преживява.
За втората сълза казал на Ангела:
— Тази сълза я остави тук! Това е Моята сълза!
Ангелът се учудил:
— Защо?
— Защото тази сълза е пролята не за самата душа, а за някой друг. Това е Моята сълза.
Хананейката имала сълзи за детето си, за дъщеря си. Дали някога сме се замисляли коя е нашата първородна дъщеря? Нашата душа. Не знам дали сме плакали някога за нея. Не знам дали заплакахме някога и за болката на другия човек. Тези сълзи имат особено място в духовния живот.
Имаме усещането, че когато плачем, това са умилителни сълзи, но много често се оказва, че не е така?
О. Спиридон: Папа Ефрем Катунакийски много пъти казваше, че съществуват сълзи на душата, които са покайни сълзи. Знаете ли какво правят тези сълзи? Извличат скръбта извън пространството на душата. Но обикновено нямаме покайни сълзи, затова и скръбта остава в нас и много пъти се превръща в депресия, която става трайна. Съществуват и емоционални сълзи. Много пъти ние имаме емоционални сълзи.
Как да ги различим?
О. Спиридон: По резултата. Когато плача емоционално, оставам същият. Но когато плача душевно и с покаяние, тогава чувствам, че тежестта, сянката на душата пада. Това са онези сълзи, които ще донесат много радост. Господ казва, че когато се кае един човек на земята, на небето настава празненство. Ако поради моето покаяние на небето настава празненство, можем ли да си представим какво става в мен? Защото небето е онова, което се отразява в душата на човека, личното небе на всеки, тоест личната връзка, която може да има с Бога.
Човекът стига дотук, но докато стигне, пътят е дълъг. Между другото, ние имаме емоционални сълзи поради стреса, който култивираме, поради депресията, до която стигнахме, която градяхме години наред.
О. Спиридон: Заслужава си да изследваме сълзите, защото, ако направим преглед на сълзите, ще видим какво владее в нас, какво се движи, какво съществува, от какво страдаме. Правя си изследване на кръвта и виждам как се движи организмът ми. Ако направя изследване на сълзите си, ще разбера какво става в мене. Има сълзи, предизвикани от моята нервна система, може да плача от нерви. Защото нервната ми система е силно изтерзана от мен самия. Съществуват сълзи, движени от сантимент, но те са повърхностни, трогвам се за няколко минути, изразявам се, облекчавам се, но дотам. Те нямат някакъв резултат. Това са егоистични сълзи. Разбира се, егоизмът предизвиква какво ли не. Понеже не е станало нещо, което съм искал, понеже моята воля не е била удовлетворена, може да плача.
Има и покайни сълзи, които са най-красивите и най-сладките. Те напояват душата, хранят живота на човека, и когато душата се напоява, тогава в нея процъфтява радост. Радост, която никой не може да открадне. Нищо не може да я грабне и отнеме.
Какви усилия трябва да полага човек, как трябва да се движи, за да станат емоционалните сълзи покайни? Предполагам трябва да има една стълбица.
О. Спиридон: Трябва да види себе си, но искрено. Трябва да влезе в даден момент в себе си, да остави егоизма отвън и да седне малко със себе си. Може да се ужаси в даден момент, може да се уплаши, може да се разочарова. Светците на Църквата казвали „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. И когато казвали това, трябва да видим от кое място го казвали. Казвали го в килията си, в манастира, в пустинята, но мисля, че ние търсим по погрешни пътища, защото всъщност е без значение къде са се намирали географски в онзи момент. Реално те го казвали от себе си.
Влизали в себе си, виждали мрака, който имали като хора, виждали своя личен ад, ужасили се и когато детето се плаши, вика баща си. И в онзи момент от тях излизал един вик и те казвали „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Чували ли сте как папа Ефрем изрича молитвата? Когато чух папа Ефрем, сметнах, че това, което може да излезе от моята уста, е много блудкаво, слабо, формално и хладно. И го движат моите гласовите струни и език, навярно и обичаят. Как казваше папа Ефрем — „Го-о-о-споди Иисусе Христе” — и виждаше Христос в онзи час. И когато Го виждал, живял Божието присъствие, живял Неговото състояние, зовял и приканвал Христос. В онзи час говорила не само душата на светците, но и нервите на тялото, говорили и клетките, кръвта, всичко. Събирали всичко заедно, съсредоточавали го и викали към Христос. И когато Христос идвал, те чувствали Христовото присъствие. И какво Му казвали? „Помилуй ме”.
Ето как един монах на Света гора живял молитвата. Седял на балкона, поклонници минавали отдолу и чували как той, милият, изрича със силен глас молитвата:
— Господи Иисусе Христе!
И спирал. И сам отговарял:
— Какво искаш отново?
— Помилуй ме!
Толкова силно чувствал присъствието на Христос. Някой може да каже: ама луд ли е? Не! Защото срещата с Този, на Когото говорил, ставала вътре в него, не на балкона. Такива срещи не стават във външни места, не стават с външни състояния и схеми. Срещата ставала вътре. Оттук с неговия глас говорил и той, говорил и Христос.
И Го живял.
О. Спиридон: И Го живял и се радвал. Не сме осъзнали, и това е голям наш грях, каква радост ни е дал Христос, както и това, че не я живеем.
И това е причината, защото говорихме и за скърб, за депресия, за нашата депресия, не само егоизмът ни. Всъщност всичко това идва от егоизма и ние не осъзнаваме радостта, която бихме могли да имаме.
О. Спиридон: Именно. Душата е извор и този извор има водосточни тръби. Когато се запуши водосточната тръба, къщата се наводнява. Христос познава много добре човека и какво направил? Дал тези водосточни тръби, за да се изразява, за да не се запушва, да не се наводнява душата на човека. Когато имам покаяние, то е водосточна тръба, свързва се с душата и тя започва да се изразява чрез сълзите. Когато нямам покаяние, когато нямам съзнание, когато нямам смирение, оставям този материал вътре и се получава блато, кал. И вътре се „износва“ моята скръб, депресия, отчаяние. Там става всичко това.
Казахме преди, че емоционалните сълзи просто трогват. Но да видим нещо друго. Нас трябва да ни трогва (т. е. да ни задвижва), не емоцията, а Христос, да се движа зедно с Христос. Да живея Евангелието и когато го живея, е сигурно, че не оставям нито една капка скръб в пространството на душата ми. Защо? Защото, живеейки Евангелието, няма от какво да се страхувам, не се боя от нищо. Просто това, което днес ни хвърля в депресия, е било голяма радост за светците. Как става това? Мен ме плаши смъртта, смъртта се намира във всяко мое движение, в ума ми, движи се бавно в ума ми, в помислите ми, в чувстото ми, в желанията ми. И движи всичко, без много пъти да го разбирам.
Страхът…
О. Спиридон: Да, страхът. И знам много просто, че колкото повече това се движи в мен, толкова повече ми предава скръб, толкова повече ме събаря, разочарова, повлиява се моето разположение. И много пъти не е нужно да мисля за смъртта, то става и несъзнателно. Боя се да не се разболея, тревожа се за другите хора, които обичам, за децата, за роднините, за родителите, боя се… Да не си изпатят лошо, да не се разболеят. Какво е това, от което се боя реално? Да не се крием. От смъртта се боя. И виждам, че моят страх, който господства в целия ми живот, за светците е радост…
Какво са виждали светците, което аз не виждам?
О. Спиридон: Живота, Христос.
След смъртта?
О. Спиридон: И преди.
Но и след, защото ако мислиш…
О. Спиридон: Не съществува преди и след.
