Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Ние обаче издигаме стени и живеем зад тях. И това е нашето всекидневие. Към тези хора се обръщаме днес, към хората, които са издигнали собствените си стени.
Отец Спиридон: Ние самите сме направили това. Какъв крах само — вместо да приемаме трайно вдишвания от вечността, вдишваме смърт. Причастяваме се, но не чуваме в онзи час „за прошка на греховете“. А тогава всъщност се очистваме от това, което ни причинява скръб и страх и ни води до смърт, и чуваме „живот вечен“. Има ли по-голяма радост? Не мисля. Светците живеели това.
Много пъти смятаме, че светецът е отвъд земните неща. Но той също е човек. Със своите страсти, грехове, скръб и разочарование, но и със своето покаяние, молитва, вяра и радост. Светците какво са? Истинска радост. Когато нямам Бога, как да имам радост? Ние сме се превърнали в ловци на една радост, която умира в ръцете ни и заедно с нея и ние се разочароваме и се изпълваме със скръб и стигаме до депресия. Защо? Трябва да преследвам радостта, Бог ме е научил да преследвам радостта, да преследвам Бога. Моят провал е, че вместо да преследвам Бога, Който е Радост, преследвам всички онези неща, които могат да ми дадат и да ме изпълнят само със скръб. Нека всеки от нас изследва какво преследва в живота си. И тогава ще разбере защо резултатът в това наше желание за радост е скръбта. Какво преследвам? Материални неща, материята, която е осъдена на тление. И чакам това да ми донесе нетленна радост? Не мисля често за душата си.
Чувам понякога по новините, че някое дете е било малтретирано, оставили го гладно, затворено, на тъмно и то не почувствало нежност и любов. Чувам това и се гневя на тези родители. Автоматично ми идва наум: я чакай, нима душата ми е в различно състояние от това дете? Гладна, затворена в егоизма, с нищо духовно не се храни, приличам на онзи богаташ, който давал на душата да яде материални неща и да се насища с тях. Възможно ли е това? Защото живея толкова плътски, че превръщам в плът и самата си душа, но така я осъждам на смърт.
Там е грешката. Помислете: всички младежи, които сега излизат в обществото, с какво ще израснат? Ще израснат само с това как да направят кариера, да имат поприще. Не им дадохме други неща. Хайде, казахме им някои неща за Църквата, поговорихме им за Христос. И когато достигнат зряла възраст и изпаднат в депресия, няма да знаем откъде е дошла. Ама след като на това отдадохме значение.
Отец Спиридон: Имаме ли нещо, което можем да им дадем? Защото, когато имам нещо, не е нужно да го казвам. Детето го вижда в живота ми. Нямам нещо, което да им дам. Нямам наследство, което да им дам. И добре, че в Църквата имаме светците и можем да откраднем нещо оттам, да го пренесем, в противен случай нямаме какво да им дадем. Само един пример. Когато представям смирението пред детето си като слабост — „Трябва да си пръв, трябва да надделееш, трябва да господстваш!”. Не мога да си представя в какви механизми и „зъбни колела“ поставям това дете, които ще го смазват през целия му живот. Защото му показах, че завършен, балансиран, съвършен човек е този, който седи по-високо от другите. Това повярвах и аз, това преследвах и аз.
Да ви кажа ли и един друг сценарий? Да показваш на детето си, че Христос, Който е бил Първият Безсилен, е бил най-съвършен от всички. Нима всичко в обществото не иска да му покаже точно обратното?
Отец Спиридон: Именно. Това е факт.
И макар корените да са добри, внезапно се надигат училището, приятелите, колегите и му казват „Ти си много изостанал!“, което е най-безболезненото. „Ама будала ли си?“. И те третират като такъв.
Отец Спиридон: „С кръста в ръка ли ще вървиш“?
Третират те не като смирен човек, а най-малкото като идиот, и ти трябва да се бориш на толкова фронта.
Отец Спиридон: Факт е. Разбира се, понеже детето ще приеме светлината и мрака, неопитността и алчността, ще приеме и опита и духовността. В даден момент, понеже ще види всичко, ще разбере какво реално има стойност. Ще го разбере. Това е сигурно и детето ще го разбере, защото онова, което ни смирява повече от всичко и всички, е самият ни живот. И когато човек се смири, тогава ще осъзнае, ще усети и ще разбере къде в крайна сметка се намира ценността и същността на живота. Да помислим, че от това, на което дадохме приоритет в живота си, в даден момент нищо не остава. Ако не сме дали приоритет на човека, а примерно на дома, в който живее, там разбираме и нашия крах. Нещата, на които дадохме приоритет, реално нямаха никакво място в живота ни. И понеже им отдадохме приоритет и им посветихме време и самия си живот, в даден момент стигаме до скръб.
И е трудно да се отдалечим от този манталитет.
Отец Спиридон: Много трудно. Има един случай в живота на един велик светец, който има връзка с наши дни — св. Теодор Тирон. Управителят на областта му казал, че ако не принесе жертва на идолите, ще бъде умъртвен. Той заемал висша позиция. Имал младост, сила, звание, позиция, богатство, преди всичко вяра. Вижте този младеж как гледал на живота си. Той знаел, че всичко това е едно нищо и то не може да го спаси. Така избира това, което може да го спаси и избави, и казва на управителя: „Виж, нека взема идолите у дома, да се помоля през нощта на тях, сутринта ще ги донеса, ще им се помоля публично и ще им принеса жертва!“. Управителят бил доволен. Откъде да знае какво мислел светецът, който ги взел и какво направил? Разбил ги на парчета, защото били от злато, и ги раздал на бедните. И, разбира се, след това последвало неговото ужасно мъчение.
Но е време да вземем всички идоли, пред олтарите на които жертвахме нашето време, сила, труд, живот, да ги вземем и да ги направим на парчета, за да сторим милост на душата си. Когато бъдат раздробени всички тези неща, е сигурно, че ще се освободим, ще се изцелим от скръбта си. И това раздаване на живота ни ще стане най-голямата радост и тогава човек ще почувства пълнота. Тогава се изпълва душата. С нищо друго.
Това ни поучават свети Паисий и свети Порфирий, които не мислели за себе си и раздавали, рязали части от себе си с болестите, които имали, направили на части своето време и труд и го раздали на другите, в свой ущърб. Но не изпитвали никаква скръб.
Отец Спиридон: Защо направили това? Защото са превъзходните и автентичните подражатели на Христос, Който на всяка св. Литургия се раздробява, за да ни нахрани, да ни спаси. Така се изпълва човекът. Това, което се открива и се раздава, никога няма да се опразни и да свърши.
В нас имаме много загнили неща. Задържали сме много боклуци. Задържах боклуци, оставих много неща да загният. Загниха моите харизми, поставих любовта в хладилника и тя замръзна. Трябва да разбера, че боклуците са започнали да миришат и да изпускат вътрешно зловоние. Как да нямам скръб? Загниха толкова неща, замръзнаха и замирисаха, а егоизмът ми не ме оставя нищо да изхвърля.
Това в крайна сметка е престъпление. И както при всяко престъпление следва наказание.
Отец Спиридон: Престъпление и наказание. Точно. И определени пъти търсим тези, които са ни онеправдали. Ако помислим това, ще разберем, в крайна сметка, кой ни е онеправдал повече от всичко. Гневя се на този, който ме е онеправдал и ощетил, но ако осъзная кой ми е навредил повече от всички — моето собствено аз, тогава наистина ще направя нещо. Това е едно начало.
Чувала съм от един много духовен човек, че скръбта означава да поглъщам егоизма си.
Отец Спиридон: Именно. Да изгния сред него. Но и моето предназначение като човек е напълно различно. Егоизмът е неподвижност. Парализа, защото човекът е създаден да обича, да дава, да защитава, да покрива. Егоизмът функционира напълно различно. Оттук човекът остава извън своите творчески предначертания, извън това, което реално е. Така настъпва „късо съединение“. Определени пъти чуваме нещо и казваме: ама възможно ли е да се е случило нещо такова? Естествено, че е възможно. Може да се случи всякакво неестествено нещо от момента, в който заживея с моя егоизъм.
И виждаме, че в тази епоха повече от всяка друга имаме депресия и други болести, имаме психолози, парапсихолози, терапевти, които работят усилено и хората отиват при тях. Не мисля, че е имало друга епоха с толкова силно изразено подобно явление.
Отец Спиридон: Защото днес има един факт. Преди няколко десетилетия имаше духовно невежество, не можем да кажем, че нямаше или че всички хора живееха в духовната перспектива на покаянието. Защо днес това е по-силно изразено? Защото тогава душата може да не се е движела, но ако не нещо друго, тялото е можело да се движи. Днес нищо не се движи. Начинът на живот е такъв, че нищо не се движи. Всичко е осъдено на неподвижност. Слагаме колелца на столовете и на работното си място човек не става, за да отиде от тук до там. Не ставаме от мястото си, за да сменим телевизионния канал. Всичко допринася за моето обездвижване. Всичко неподвижно в човека го разболява. В миналото за да се нахрани и за да живее човекът, е трябвало и тялото да се движи и да работи, и умът да се движи. Днес всичко е на готово. Човек не полага никакъв труд.
В Патерика виждаме, че монасите се трудели дори когато се молели, вършели своето послушание — плетели кошници, а днес обработват земята.
Отец Спиридон: Ние не искаме да се потрудим. Боя се, че нерядко ние смятаме, че духовният живот е като дистанционното за телевизора, т.е. ще седна и ще натисна копчето отдалеч, без да полагам никакъв труд.
Една подробност. Колко хубави са подробностите в живота на човека! Св. Григорий Богослов, когато остарял, бил с изстрадало и немощно тяло — през целия си живот правел поклони. Когато остарял, не можел да прави поклони и казал на Христос:
— Христе мой, не мога повече да правя поклони за Теб. Приеми моето стоене прав.
Стоял прав. Колко хубаво нещо! Църквата винаги ни поставя в движение, всичко в Евангелието се движи, не виждаш нищо неподвижно, дори и Христос в Гроба е в движение. В часа, в който виждам един Гроб и мъртво Тяло в него, в ада настава паника, революция, битка. На Кръста виждаме едно неподвижно, обездвижено Тяло, но и екстатичната любов на Бога, Която се движи към всички с прошка и любов.
Всичко се движи, а аз оставам неподвижен и се разболявам в тази неподвижност. А след тоеа не обичам, защото любовта е път, а аз съм се научил да седя. Лщбовта съдържа жертва. А аз съм се научил да жертвам другите. Не обичам Бога, не прощавам. Има ли по-хубаво движение, по-хубаво пътуване от прошката? Няма. Какво да кажем сега. Най-хубавото движение. И само да помислиш къде ще отиде душата. Когато имаш два дни почивка, това е хубаво нещо, ще отмориш, ще излезеш от всекидневието си. Но любовта, покаянието, прошката са едно всекидневно пътуване, ще ни изведат от всекидневието и ще променят всичко в нас. И в тях ще намерим себе си, онова, което Христос ни е дал. Там ще срещнем и себе си, и Христос. И ще видим мнозина — и митаря, и фарисея, и хананейката, и Закхей.
Някои загубили себе си и намерили себе си там.
Отец Спиридон: Виждайки тях, ние стигаме постепенно до това, което реално сме. И когато видим това, тогава не можем да направим нищо друго, освен да го отдадем на Христос.
