Автор: архим. Христодул Кутлумушки
Превод: Константин Константинов
Нашата епоха е пропита от социална чувствителност. Изглежда тази чувствителност разпознава не личности, а социални групи. Които априори се смятат за добри или лоши, заслужаващи защита или осъждане. Всъщност с голяма лекота хората се класифицират в съответните групи, като безразборно приемат защита или осъждане.
Сред това манихейство на доброто и злото се използва и статутът на „онеправдания”. Чертите, които трябва да притежава една група, за да придобие идентичността на онеправдания — и следователно на добрия — са следните:
Да е малцинство.
Да върши закононарушения.
Например колкото по-яростно някой разбива витрина, толкова повече заслужава оправдание и поощрение, защото този отчаян акт е революция срещу фашисткото общество. И това независимо кой е конкретният извършител и какви са били неговите истински и дълбоки мотиви. По същия начин, колкото повече вулгарност и провокативно поведение демонстрира участникът в гей парада, толкова по-силно той изобличава хомофобското лицемерие на обществото, печелейки подкрепата на постмодерната интелигенция.
И обратно, нещастният човек, който не принадлежи към малцинство и не упражнява престъпно поведение, априори е заподозрян в принадлежност към (или се примирява с) потисническото, патриархално и расистко общество, което поддържа структурите на социалната несправедливост.
В съвременната литература може да се види типът антигерой. Стихове и песни с хуманистичен подтекст възпяват младия човек, изгубен в хаоса на града, държейки цигара и луна (в очите на поета), потънал в анонимност. Разбира се, интелектуалците, които увековечават този младеж, обикновено не се занимават с никой конкретен младеж. Това, което ги интересува, е възвеличаването на социалната група. Групата е превърната в жертва и дори в герой. Човекът, който принадлежи към нея, априори е смятан за жертва на обществото и именно затова става герой на стихотворения и разкази.
Това не е само литературен мотив. Това е идеологема, която познава само едно разграничение: между извършители и жертви. Не се отчита фактът, че има хора, които са както извършители, така и жертви на самите себе си. Пропуска се фактът, че виктимизацията често е „някакво решение”, че тя може да бъде най-сигурното убежище на мързеливеца, безотговорника или нарцисиста, на човека, който има само права и поради това е постоянно и яростно ощетяван от обществото.
Никой няма да възпее или да изтъкне по какъвто и да е начин другия като герой. Този, който не принадлежи към признато малцинство и не прави закононарушения. Като едно дете, което през 80-те години учеше през зимните вечери на свещ, а през деня на светлината през счупения прозорец. Майка му е в психиатрична клиника, а баща му се занимава с хазарт. Колкото и да звучи като мелодрама, ситуацията е реална. Ето как това дете расте, учи и се бори в суровото ежедневие. Или двамата студенти, които наскоро свириха на цигулка по улиците на провинциалния град, за да си осигурят храна и да продължат обучението си. Това са невидимите герои. Те не вдигат шум, не се оплакват, не отричат живота си. Те изискват от себе си и творчески приемат предизвикателства. Те не са изгубени за обществото, а му помагат да намери себе си. Никой няма да ги възпее, никой няма да ги защити. Те автоматично попадат в категорията на заподозрените. Причината е проста: те не принадлежат към малцинство и не вдигат шум.
Колкото и да е странно, тази ню ейдж нагласа се пренася и в начина, по който много светски християни гледат на монашеската общност. И тук обидчивият, живеещият в непослушание, „бунтовен” монах, който изобличава и се противопоставя на „властта” (която всички останали представляват), автоматично се възприема като носител и изповедник на истината. Защото само той се е откроил от масата спящи послушници. Колкото повече отменя манастирските правила (винаги в името на правата вяра), толкова повече бива смятан за борец и толкова повече впечатлява. И впечатленията сега определят истината в съзнанието на много хора.
За щастие, тук и навсякъде има невидими подвижници, които дават душа на тялото на света, без той да го осъзнава…
