Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
В житейския път на всеки вярващ има срещи, които са знакови, вододелни и които хвърлят светлина за една търсеща душа продължително време напред. Такава за мен беше срещата с един от боговидците на светото Православие у нас, стареца Севастиян Търновски (1925-2008).
В един преломен момент, в който бях напуснал старото си поприще и твърдо бях решил да се посветя на свещенството, изпълнен с въпроси и парещи съмнения, го посетих в Присовския манастир „Свети великомъченик Пантелеймон“. Той ме прие топло, говорихме за дълбоко лични неща и той ми даде наставления и внесе успокоение в душата ми. Но на края на беседата ни въздъхна и ми каза: „Имай предвид, че много скоро животът в градовете ще стане много тежък и на хората ще им бъде много трудно да живеят в тях. Затова ще започнат да ги напускат и ще търсят да си вземат жилища в по-спокойни места. Напрежението ще бъде много голямо и те няма да могат да спят. Ще видиш, че масово ще вземат хапчета. За сън, за работа и за мъжка сила. За всичко… После протегна ръката си стисната в юмрук и като я разклати, каза: „Хапове, хапове…“. Аз се изненадах и му казах: „Е, това сигурно ще е в бъдещето?“. А той отговори: „Не в бъдещето, много скоро. Само след няколко години. Ще видиш!“.
Тези думи бяха изречени през зимата на 2007 г., само година преди той да предаде Богу дух, но наистина само след няколко години това се сбъдна. Всичко стана прекалено динамично и се вплете в един въртоп от постоянен стрес, несигурност, хаос от всякакво естество, който започна да нанася видими поражения в душите и умовете на вярващи и невярващи от всички социални групи.
Първоначално не повярвах на изреченото от него, но то се оказа истина. Нещо повече — богоистина. Той не просто видя, а прозря бъдещето. За нас, съвременниците му, това се оказа една тъжна констатация, диагноза на нашето ежедневно битие — болно и задушаващо, уморено и изтощено от стихиите на връхлитащото битие.
Изреченото от него само по себе си поставя пред нас един болезнен въпрос —трябва ли вярващият да взема хапчета и по-специално — такива за успокоение и с терапевтичен афект? В историята на светата Църква вярата и медицината винаги са били един до друг — във взаимопомощ и симбиоза. Терапевтичният аспект на Тялото Христово като вечна и всецелебна Витезда, лечебница за всяка болест и немощ, не изключва и дори не се конкурира с медицината. Напротив, още в Стария Завет е изречено: „Почитай лекаря според нуждата от него, защото Господ го е създал и лекуването е от Вишния и от царя получава дар… Знанието на лекаря ще възвиси главата му и между велможите ще бъде на почит. Господ е създал от земята лекарства и благословеният човек не ще ги пренебрегва” (Прем. Сир. 38: 1-4).
От най-ранни времена християнството като доктрина не само не отрича, но и благославя лекарското изкуство. Тази теза от Стария Завет преминава в откровението на Новия Завет и е особено видна в житията на светите, като част от тях са най-красноречивият пример за това. Имената на свети великомъченик Пантелеймон, светите безсребреници Козма и Дамян, свети Наум Охридски или св. Лука Кримски са само част от този мощен и светъл пантеон от духовни мъже, посветили себе си на това призвание. Това е проява на изцеляващата благодат Божия, която като дар е предадена на тези праведници.
Това е повече от ясно и е за слава Божия. Но трябва ли вярващите в учението на Спасителя да приемат медикаменти с терапевтичен характер? Безспорно е, че те имат силно въздействие и оказват плодотворно отражение върху приемащите ги. Съчетани с пречистените средства за лечение на душата и тялото, които ни дава светата Църква, те имат изключително мощен ефект.
Въпросът е особено актуален сега в настоящата постглобална епоха, когато напрежението и стресът са огромен и агресивен проблем, засягащ психиката и цялата физиология на личността. В средата на войни и епидемии и всеобща и пълзяща несигурност нещата са наистина тревожни. Статистиките са най-яркото доказателство за това. Пострадали са всички социални групи и особено тези, които са потопени в стихиите на градовете и по-специално онези професионалисти, които имат отговорни и ръководни постове и функции. Те са в първите окопи и понасят целия ежедневен ужас на сблъсъка с предизвикателствата на настъпващия ден. Те не само работят, но и живеят в състояние там, някъде „около ръба“, и всеки миг могат да пропаднат и да изживеят лична катастрофа и като професионалисти, и като личности. Още повече, че вярата обостря всички сетива на човека и той придобива една нова, по-различна и изтънчена сетивност, която го отличава, но и го прави по-нараним и чувствителен в отношенията с околните. Всеки вярващ води война на два фронта — видим и невидим и малко или много няма как да се отклони от задължителния „тесен път“.
Съвременните старци на православното благочестие са благосклонни към употребата на успокояващи медикаменти. В наставленията си просиялите светии и боговидци св. Паисий Светогорец, св. Порфирий, старците Тадей Витовнишки и св. Йоан Крестянкин се отнасят толерантно и в никакъв случай не заклеймяват употребата им, особено в тежки случаи. Самият старец Тадей лично е вземал успокоителни по предписание на негов приятел лекар от Белград, когато е бил игумен на един от манастирите в Студеница и е отговарял за много хора и инвентар. На всички тях ние можем да имаме пълно доверие, защото знанието, което носят и предават на поклонниците си е не само пречистено от Духа Светаго и идва като „откровение свише“, но е и плод на огромния им опит като изповедници и терапевти на човешките души. Кой друг освен тях познава тънкостите на духовната битка, „невидимата бран“, и методите на въздействие на поднебесните духове на злобата.
Съвременният човек е наистина в положение на кръгова отбрана не само от тях, но и притиснат от пресата на стреса и пълната несигурност, идваща отвън, в свят на болести и психическо натоварване. Най-добрите терапевти богослови на светото Православие в наши дни — митрополит Йеротей Влахос, Владета Йеротич, Дмитрий Авдеев и Жан-Клод Ларше също ги препоръчват за лечение на ментални и душевни болести. Опитните духовници, които познавам като многодишни изповедници и наставници на различни категории и поколения вярващи, допускат в по-малка или по-голяма степен употребата на успокояващи медикаменти и са склонни да се вслушат в съветите на психиатри и психолози и да разчитат на тяхната помощ. Те са възприели принципа „Хапчетата не лекуват, но задържат“. Те са от полза като патерица за болния и определено имат своя изцеряващ ефект.
В скромния си опит като свещеник съм имал много тежки случаи с посетители, които са пострадали в своя живот. Диапазонът им за мен е достатъчно широк и релефен, защото по послушание съм и болничен свещеник към лечебно заведение. Пострадалите са извадка от нашето болно от греха общество, широка палитра от всички социални слоеве и възрастови трупи. Това са мъже и жени с изразено постравматично разстройство на личността и с особено неприятни поражения в менталността и цялото поведение. Те са пострадали от разводи, раздели, побоища, дисциплинарни уволнения, пътно-транспортни произшествия и отделно придобити фобии, мании или маниакални разстройства от всякакъв характер. Всички те са деца на нашето време и жертви на цивилизацията. Виждал съм и сега наблюдавам последиците от техния бърнаут, който всъщност е възможен за всеки един от нас, независимо дали е духовник, или мирянин, винаги и навсякъде. Съвременният човек е крехък.
Особено ангажиращи са случаите със „суицидите“ (опитите за самоубийства). В такива ситуации виждам и оценявам лечебната сила на светата Църква като всеобща и незаменима Витезда. Тя не само може да лекува всяка болест в целия диапазон от известни или спорни симптоми, но и го прави по невероятен и неповторим начин. Тогава дори и непредубеденият човек вижда изцеряващата благодат Божия, която блика от светите Тайнства и особено от покаянието с чистосърдечна изповед, светото Причастие с Тялото и Кръвта на Спасителя и светото Елеосвещение.
Пред очите ми се разгръща цялостната „метаноя“ на една пострадала и търсеща личност, която идва в храма в ролята на „блудния” син или дъщеря, хора, които приличат на разрушени сгради или опустошени градини, и как всяко нещо, което Майката Църква препоръчва — от силните и тежки лекарства до ходенето редовно на светото богослужение, четенето на акатисти и молебни канони, освещаване на дома и водосвет и следването на съветите на изповедниците и при необходимост прилагането на специалните заклинателни молитви (Киприянови и Василиеви) — има своята терапевтична и изцеряваща роля. Но дори и тогава аз прилагам и препоръчвам връзка с психиатри и психолози, особено с християнска нагласа.
Съвместното сътрудничество между практиките на светото Православие и медицината дава поразителен ефект. Постига се по-дълбок и по-бърз ефект с трайни и комплексни последици. Това взаимодействие „катализира“ лечението и аз съм бивал поразен от видяното. Тогава, когато не се прилагат методите от сферата на езотериката и „болната мистика“, които по всякакъв начин трябва да бъдат избягвани, дори и един непредубеден наблюдател изглежда възхитен.
Бог е дивен във всичко, което е вдъхнал за изцелението на личността. Затова нека въпросът за медикаментите и консултациите със специалисти по ментални или душевни болести да се разглежда в светлината на богопознанието и топлата грижа за душите и телата на пострадалите. Нека той бъде освободен от излишни предразсъдъци и натрупани съмнения и заблуди, защото борбата е не само за здравето на пострадалия, но и за най-важното —изцелението и спасението на неговата душа.
