Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
Разговор с архим. Захария Захару
Цялото вдъхновение за придобиване на небесното царство идва от осъзнаването на духовната ни нищета, което ни помага да смирим духа си и да направим живота си зависим от Онзи, Който е способен да ни спаси. В кризата, която преживяваме сега, осъзнаваме крехкостта и суетата на този живот, както възвишено се изразява мъдрият Соломон (Прем. 1:2). Това важно осъзнаване ще ни помогне да направим правилната крачка в търсенето на „нерушимия живот”, за който сме предопределени.
Особено в критичните дни*, в които живеем, е абсолютно необходимо да разберем великата традиция на нашата Църква, изразена в практиката на безмълвието. „Безмълвието” е технически термин в православната традиция, който означава да стоим в присъствието на Бога с ум, установен в сърцето, призовавайки Името на Христос.
Бог е създал човека с удивително дълбоко сърце, способно да носи божествено чувство и да познава Бога: когато това сърце се очиства и приема Царя на царете и Господа на господарите, то става скъпоценно. Самият Бог внимателно стои, с поглед, насочен към такова сърце от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Проблемът за нас е как да освободим сърцето си от летаргията, в която сме изпаднали, защото живеем в света на страстите. Постепенно загубихме чувството за Бога, с което сме се облекли при светото кръщение. Необходимо е да намерим сърцето си и да обединим отново битието си, защото когато цялото ни битие е съсредоточено в сърцето, ние се изцеляваме. Само с изцелено сърце, способно да приеме Божията благодат, можем да застанем пред Него и да Му говорим с цялото си битие. Целта на аскетичната исихастка традиция на нашата Църква е да ни помогне да открием дълбокото си сърце и да научим как да спускаме ума в сърцето и да го съединяваме с него, така че оттам да можем да обърнем цялото си битие към Бога. Тогава сърцето ни се изпълва със силата на нетленния живот, което е благодатта на Божието спасение. Ако сме силни в съприкосновението и връзката си с Бога, ще бъдем силни във всяко изпитание в този свят и в отношенията си с другите.
Човек става истинен, когато живее със сърцето си, като непрекъснато го очиства и натрупва благодат в него. Когато следите на благодатта достигнат до известна пълнота, тогава „зорница (ще) изгрее в сърцата ви” (2 Петр. 1:19) и човекът ще преживее деня на духовната победа. Световното зло не може да бъде победено с войни или с човешки средства, но то бива победено в дълбокото сърце на човека.
Затова вечният живот за нас е да работим върху сърцата си и да развиваме връзката на любовта с Този, в Когото вярваме. За истинния човек е невъзможно да живее извън сърцето си. Всички болести на съвременния свят, било душевни, било физически, идват от отделянето на човека от неговото сърце. Ако искаме да бъдем силни и да посрещаме всяка криза на този свят по спасителен начин, трябва да открием сърцето си, да съсредоточим битието си и оттам да се обърнем изцяло към Бога. Тогава наистина ще бъдем „по образ и подобие” на Този, Който ни е създал.
Как умът слиза в сърцето?
Само чрез Божията благодат. Има много средства за привличане на благодатта, но най-доброто средство е покайната молитва. Когато се покаем правилно, смирено, сърцето е наранено и тази парадоксална рана привлича ума към сърцето. Св. ап. Павел нарича това пробождане „обрязване на сърцето” (Рим 2:29) или „раните на Господ Иисус” (Гал 6:17). Това е животворната рана, която получаваме, когато дълбоко се покаем пред Бога за нашата духовна нищета. Умът слиза в сърцето, когато го разпваме чрез евангелските заповеди. Всеки път, когато изберем да изпълняваме Божията заповед вместо собствените си земни желания и наклонности, умът получава благодат и сила да слезе в сърцето. Най-мощното средство, с което умът може да получи това единение, е духовната скръб, която ранява сърцето, за да може то да се яви. Няколко покайни сълзи и сърцето веднага участва в нашия диалог с Бога, което носи безкрайна утеха.
Когато осъждаме себе си пред Бога като напълно недостойни за Него, сърцето ни се стопля. Отначало това е едно конкретно чувство. В по-напредналите етапи, когато се научим да осъждаме себе си истински пред Бога, чувството на сърцето става по-силно и идват „големите сълзи”. Тогава се появява огромна, много дълбока болка в сърцето. Понякога тя може да бъде много сладка, източник на утеха, но друг път може да бъде много съкрушителна.
В този момент човек усеща, че умът е в сърцето и че цялото му битие е обединено. Старецът Софроний винаги ни насърчаваше да постигнем единение на ума и сърцето чрез духовна скръб, а не чрез изкуствени методи, защото вярваше, че истинското покаяние е най-добрият и сигурен начин. Методът чрез дишането може да бъде много сложен и да се превърне в пречка, защото цялото внимание се съсредоточава върху метода, а не върху желанието да сме благоугодни на Бога, което е най-важният фактор в покаянието.
Приемаме Бога чрез св. Причастие в по-голяма степен, отколкото чрез молитвата?
Ние получаваме Бога чрез благодатта, а благодатта идва при нас по много начини. Тя идва, когато призоваваме Неговото име с благоговение и смирение; когато се молим с Божието слово и живеем според Божието слово; когато участваме в светото Причастие със свидетелството на добрата си съвест. Ние натрупваме благодат във всеки момент от живота си, когато се срещаме с нашите братя и сестри с добро сърце, уважение и чест. Има много начини да получим Божията благодат, за да поддържаме сърцето си живо с усещането за Бога, и това е от съществено значение: докато сърцата ни са стоплени от Божията благодат, никаква чужда мисъл не може да се приближи до нас и ние сме неуязвими за врага.
Необходими ли са страдания, за да открием дълбокото сърце?
Всяко страдание може да ни помогне, ако го посрещнем по правилния начин. Има доброволна болка, която предприемаме, за да съобразим живота си с евангелските наредби, и недоброволна болка, която понасяме поради обстоятелствата, в които живеем, поради болести, преследвания, клевети или други страдания.
Всемъдрият Бог познава отлично нашия живот, нашите характери и нашите окови. Той дава тази недоброволна болка в живота ни, за да можем да разкъсаме тези окови и да освободим сърцата си, защото целта на духовния живот е да имаме свободно сърце, просветлено и очистено от благодатта. Казахме, че обикновено сме в състояние на „сърдечна летаргия”, когато живеем като „атеисти”, без Бога в света. Щом обаче Божието слово докосне сърцето, човек се „пробужда” и започва да изпитва някакъв плам, някаква сладост и любов, които пораждат в него желание да следва Господа и да бъде в постоянно единение с Него. Това е началото на прехода ни от сън към пробуждане: „настъпил (е) часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението, нежели когато повярвахме” (Рим. 13:11).
Как мога да съчетая дълбоката молитва в дълбокото сърце с активния си живот на служението ми и като семеен човек?
Честно казано, това не е лесно. Дори в манастирите немного монаси намират истински покой. Но дори и в света някои хора намират исихастката молитва. Трябва да се предадем на Божията воля във всичко и наша цел да бъде да благодарим на Бога все по-достойно. Това създава известна свобода, защото, предавайки се на Божията воля във всяка ситуация, Бог ни помага да преодолеем страданието. Благодаренето и предаването на Божията воля ни подготвят за влизането в мира и свободата на безмълвието. Някои хора попитали един свещеник, който имал седем деца: „Как се подготвяте за Литургията?”. Той отговорил: „Моята подготовка е много скромна: когато децата ме будят по десет пъти всяка нощ, си поставям за цел да не се ядосам поне два пъти”.
Имам философски, горд ум. Как мога да придобия безмълвие?
Изглежда, че гордостта съпътства всеки опит да застанем пред Бога в молитва и да се приближим към Него. Най-практичният начин да придобием смирение е чрез непрестанно благодарене. „Духът, Който иде от Бога” винаги вдъхва благодарност (1 Кор. 2:12). Старецът Софроний прави разлика между духовно и аскетично смирение. При аскетичното смирение ние постоянно се укоряваме и се смятаме за по-лоши от всички останали, както ни поучава Евангелието: „кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим” (Лук. 17:10). Що се отнася до духовното смирение, то е неописуемо. То се дарява на онези, които вече са съзрели красотата на Възкръсналия Господ, Светлината на Неговото Лице, която ги ранява с дълбокото убеждение, че са недостойни за такъв Бог като Христос.
Можете ли да обясните разликата между психическото, нервно напрежение и напрежението на молитвата?
Напрежението на сърцето в молитвата се дължи на Божията благодат. Душевното напрежение може да предизвика дори главоболие или други физически болки, които не са полезни. Духовното напрежение е съпроводено от смирено отдаване на Божията воля и се хармонизира с молитвата, като носи утеха и увеличава силата на събеседването с Бога. За разлика от тях психологическото напрежение не може да създаде истинска молитва. Когато има нервно напрежение, молитвата не може да продължи дълго и не носи нито вдъхновение, нито утеха.
Каква е връзката между безмълвието и източните религии?
В източните религии усилието е човек да се откаже от всичко относително и да се отъждестви с Абсолютното битие. Това е усилие, но то е само първата и най-малка част от пътя към съвършенството. В нашата традиция има две движения: да се съблечем от всичко тленно, да се освободим от тиранията на страстите и да отхвърлим вехтия човек, за да станем безгрешни, защото колкото по-безгрешни станем, толкова по-безсмъртни и нетленни ще бъдем. Но най-значима е втората част, която е положителната аскеза за обличане на небесния човек, Христос.
Втората част означава да намерим начини да усилим новия живот, който ни е даден чрез тайнствата на Църквата и връзката ни с Личния Бог, Господ Иисус. Събличането на ума в източните традиции не може да се сравни със събличането на вехтия човек в православната традиция, защото целите са различни. Православният подвижник започва делото по събличането на вехтия човек чрез усилено покаяние, в което намира „скъпоценния бисер” (Мат. 13:46). Той постоянно се стреми да натрупа следите от благодатта на Личния Бог в сърцето си, докато не получи някаква пълнота. Тогава в него настъпва голям взрив и сърцето му получава божествено разширение, за да обхване небето и земята. Той се превръща в истински образ на Новия Адам, на Христос, носейки в себе си всички народи на земята и застъпвайки се за спасението на целия свят.
*Беседата е проведена в периода на пандемията.
