Автор: протопрезвитер Борис Бобрински
Източник: „Service orthodoxe de presse”
Превод: ставрофорен иконом Антон Вълчанов
Преди всичко нека да уточним перспективата и целта на този доклад. Бих желал да предложа няколко, макар и недотам оригинални размисли, които от много години са ме вълнували и са били обект на публикации, върху общата връзка, необходимо допълване и дълбоко и органично единство между най-възвишеното църковно тайнство и тайнство на Царството, според израза на покойния протопрезвитер Александър Шмеман, от една страна и сърдечната молитва и призоваване на Името на Иисуса, от друга, молитва, която е безценно съкровище на православната духовна традиция.
Двойно измерение на общението
Това хоризонтално и църковно измерение на св. Евхаристия, която е тайнство на ближния, не изчерпва нейната мистичност и не противоречи на вертикалното измерение на общението на личността на човека с Бога, но разбира се, винаги в лоното на св. Църква, това божествено място на нашето спасение, където се осъществява общение на човешката личност с Божествения живот. Вярно е, че в схващането за евхаристийното общение и на Изток, и на Запад вертикалното измерение за усъвършенстването и освещаването на човека така доминираше до средата на ХХ в., че съборното измерение на св. Евхаристия беше на заден план. Преоткриването на този съборен смисъл на св. Евхаристия като тайнство на общността, а не само като тайнство на ближния, се дължи в съвременната православна съвест, а също и извън св. Православие, на трудовете на о. Николай Афанасиев върху евхаристийната еклезиология и на о. Александър Шмеман върху св. Евхаристия, тайнство на църковната общност.
Впрочем сърдечната молитва обхваща от една страна цялата духовна традиция на исихазма, на „Добротолюбието”, чрез непрестанното произнасяне на пресвятото Име на Иисуса, придружено със слизане на
ума и на всичките ни сили, чувства и воля в съкрушеното и чисто сърце. От друга страна, обаче, освен практикуването на непрестанната молитва, сърдечната молитва означава чисто и просто молитва в сърцето, там, където и когато човешкото сърце разговаря с Божието сърце при такава възвишеност на духовното безмълвие, че се чувстват думите на Възлюбената: „Заспала съм, но сърцето ми е будно” (Песен на песн. 5:2 ), т.е. дори извън ума и всякаква описателна дума сърцето чрез своя естествен пулс се превръща в молитва.
Много е важно да се включи самото безмълвие като едно основно измерение на молитвата, понеже само тогава може да се долови гласа или въздишките на Светия Дух, Който се моли в нас; и само тогава могат да се чуят с духовното ухо почукванията на Божествения Месия на любовта, Който хлопа на вратата на сърцето: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20 ).
Призоваване на Името на Иисуса и тайната на сърцето
Следователно трябва да подчертаем, че призоваването на Името на Иисуса, както и призоваването на Името на Отца е неразривно свързано с тайната на сърцето, понеже в него именно се запечатва Божественото Име и се изживява присъствието на Възлюбения Син Божий. След Петдесетница християните вече заживяват със съзнанието и вярата, че наред с възвишеното Име на Иисуса Възкръсналия получава в Своята прославена човешка природа и Божественото Име на Господ както свидетелствуват за това едновременно и св. ап. Петър: „И тъй, нека наздраво знае целият дом Израилев, че Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос”, и св. ап. Павел: „Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно” (Фил. 2: 9-10 ).
Когато казваме „нашият Господ Иисус Христос” или просто когато пеем или казваме „Господи, помилуй” ние твърде често забравяме силата и новостта, които това име или Неговото призоваване са притежавали в устата на първите християни. Преди да приемат името „християни” в Антиохия (Деян. 11:26), те се наричали обикновено такива: „Които призовават името на Господа нашего Иисуса Христа на всяко място, у тях и у нас” (1 Кор. 1:2 ). Следователно в противовес на това, което се мисли, „Господи, помилуй” не е обикновен отговор на ектенийните прошения на дякона, но това е точно казано в самата молитва: дяконът възглася само ектениите и приканва вярващите към молитва, такава, каквато се посочва в началото на сугубата ектения след св. Евангелие: „Да речем всички от цялата си душа и с всичкия си разум да речем: „Господи, помилуй”. Трябва повече да вникваме в съдържанието на „Господи, помилуй”, а не само да повтаряме „Господи, помилуй”, понеже в такъв случай духът и умът не могат да се извисят в молитвено единство.
Като съпоставям св. Евхаристия на църковната общност със сърдечната молитва, моята цел е да подчертая, от една страна, тяхното взаимно допълване, а от друга да припомня съборното и социално измерение на човешката личност, а накрая и да привлека вниманието върху едно привидно, но необходимо противоречие в самите евангелски думи: веднъж Господ Иисус Христос ни препоръчва: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая, и като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно…” (Мат. 6:6 ), а друг път ни напомня, че „… дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20 ) и още: „А молете се тъй: Отче наш, Който си на небесата!…” (Мат. 6:9 ).
В св. Православна църква се обединяват две основни направления на християнския живот: индивидуалната литургийна молитва; всички вярващи са обединени в Богочовека Господ Иисус Христос чрез благодатта на Светия Дух във взаимно единение, но едновременно с това, обаче, св. Църква обединява в единство разпръснатите Божии чада и от името на цялото творение възнася прослава на Светата Троица! По този начин най-съкровената и лична молитва в своята основа е църковна и литургична. Древната латинска поговорка ни уверява в това: „Solus christianus nullus christianus “.
„Св. Литургия трябва да продължава в личния и всекидневен живот“
Бих желал да цитирам думите на сегашния архиепископ на Тирана и Албания Атанасий. Той припомня, че „св. Литургия трябва да продължава в личния и всекидневен живот. Всеки вярващ е призован да извършва лична литургия върху тайнствения олтар на собственото си сърце и да осъществява живо свидетелство на Словото Божие сред живеещите в света. Без това продължение църковната св. Литургия остава непълна”. Тук е мястото да изтъкнем и значението на „Добротолюбието” за богословската, литургична и духовна обнова на православния свят. Дължим много на отец Думитру Стънилоае за неговия огромен принос в тази област. Между другото той припомня мястото, което се отдава на Евхаристийната тайна в светоотеческите писания.
Често съм цитирал един чуден пасаж от „Добротолюбието”, принадлежащ на първия ú съставител от ІІІ в. — Ориген, който гласи цялостно така: „Всички вие сте царствено свещенство. Следователно вие имате достъп до Светая Святих; всеки един от вас притежава собствен жертвеник и сам запалва огъня върху олтаря на жертвоприношението, за да гори непрекъснато. Ако аз се отричам от всичко, което притежавам, ако си нося кръста и следвам Христос, тогава полагам моята жертва върху Божия престол. Ако предавам тялото си, за да изгори от любов, ако придобия славата на мъченик, тогава се предлагам като жертва върху Божия престол. Ако обичам братята си дотам, че да отдам душата си за тях, ако се боря до смърт за справедливостта и истината, тогава полагам моята жертва върху Божия престол. Ако умъртвявам членовете на страстната си човешка плът, ако светът е разпнат за мен и аз за света, тогава полагам моята жертва върху Божия престол и ставам свещеник на собственото си жертвоприношение”.
„Сакраменталната мистика не противоречи на типично монашеското измерение на византийската духовност“
Може да се цитират много текстове от цялостната духовна традиция на Изтока. Ето още една мисъл на св. Григорий Синаит, предшественик на св. Григорий Палама: „Сърцето, което е освободено от всякаква мисъл, е облагодатено от Самия Свети Дух и е станало истински храм преди края на вековете. Св. Литургия се отслужва изцяло от Духа Господен”. Тъй че сакраменталната и евхаристийна мистика на източната традиция не противоречи на типично монашеското измерение на византийската духовност. Именно св. Григорий Палама, който е познат повече като защитник на светогорския исихазъм, в последните си години като архиепископ на Солун идва до този извод, проповядвайки участие в спасението по сакраментален път: „Христос е станал наш брат, възприемайки нашата плът и нашата кръв и по такъв начин се е уподобил на нас… Той е станал също и наш Отец чрез Божественото кръщение, което ни прави сходни на Него, и ни храни от собствените Си недра като майка, изпълнена с любов”.
Същото казва и неговият съвременник и апостол на сакраменталната мистика св. Николай Кавасила: „Спасителят, за да стане наш Отец… е възприел нашата плът и нашата кръв. Тъй също и ние, за да станем Негови чада, трябва да влезем в общение с Неговата същност и следователно ставаме не само Негови членове, но също и Негови чада…“.
Три основни измерения
За да можем по-добре да схванем органичното единство на св. Евхаристия и сърдечната молитва бих желал тук да се спра върху техните три основни измерения: аспект на отделяне, аспект на включване и апостолски аспект.
Аспектът на отделянето се стреми да изолира едновременно и литургичната общност, и човешката личност в църковното им и индивидуално „лицем к лицу“ с Бога. За отделянето на общността при „всички затворени врати“ свидетелства подканата на дякона „Двери, двери…“. В древната църква това означавало да се затворят вратите на църквата, в която оставали само причащаващите се. Тъй също и Господ ни приканва да влезем в скришната стая на сърцето си, да затворим вратата ú и да се помолим на Отца.
Под „аспект на включване” аз разбирам отварянето към света и молитвата за света. Именно за живота на света Господ Иисус Христос се предложи в изкупителна Саможертва като Изкупител, понеже „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан. 3:16 ).
Чрез св. Тайнства на Църквата всички части на вселената са освободени и осветени, напр. водата при Кръщението на Господа в р. Йордан, хлябът и виното, плод на труда на хората, стават истинско Тяло и скъпоценна Кръв на Спасителя. Св. евхаристийна Жертва актуализира и увековечава невидимата бран и пасхалната победа на Христа над сатанинските сили, които се стремят да завладеят Царството Божие на земята. Тъй че молитвеното ходатайство на св. Христова Църква покрива и закриля света.
„Носенето на Христа в нашите сърца, без да се отчайваме“
Впрочем при призоваване благословеното Име на Иисуса сърцето се очиства и се освобождава от страстите; силите на злото са прогонени от тяхното местостоене чрез произнасяне на Иисусовото име, което изгаря, очиства и освещава. Това цялостно изцерение, обаче, не се ограничава само до човека, който се моли; то се разнася около него като едно благоухание. Съвсем естествено е човешкото сърце да е преизпълнено и готово да се пръсне от добрите или лошите страдания, болки, грижи и страсти. Те ни придружават и преследват дори и в самата ограда на Църквата. Тук именно важат с най-голяма сила думите на Херувимската песен при Великия вход: „Нека сега да отложим всяка житейска грижа!“. Да отложим, обаче, при нозете на Спасителя, в Неговото любвеобилно сърце!
Ако не сторим това, ще бъдем заляти, смазани от тежестта на страданията на всички ония, които идват при нас.
Само чрез любовта към Христа ние можем да слезем и да пребъдваме в ада или в пустинята на нашите сърца и да не се отчайваме, както ни уверява светият атонски старец Силуан според думите на Христа: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!“. Нека добре да разберем, че адът не е само място на погибел или на вечно наказание; той е не по-малко едно състояние на човешкото сърце, което е станало самото то място на униние и отчаяние. В тези именно дълбини на отчаянието ние трябва да се научим да слизаме, носейки Христа в сърцата си, но без да се отчайваме, както бе казал св. Силуан.
Тук припомням охотно пророческото слово на митрополит Евлогий към св. майка Мария Скобцова при нейното монашеско пострижение тук, в църквата на Православния институт „Св. Сергий Радонежки“ в Париж. Предоставяйки я на нейната покровителка св. Мария Египетска, той ú препоръчал да отиде „в пустинята на човешките сърца“. Пустиня, тъмнина или ад, това е едно и също. Знаем, че в св. Библия пустинята и нощта са място на злите сили, с които Сам Иисус ще се срещне в пустинята или в самия ад.
Минаване от Господния ден към седмицата
И най-после да се спрем върху апостолския аспект на евхаристийната и личната молитва. Възгласът „С мир да излезем“ на св. Литургия не е неин край, но само завършек на нейния съборен етап. Това трябва да се разбира не като „излизане“ вън от храма, но напротив, влизане на Църквата в света, в един друг вид литургия, каквато я наричат „литургия след литургията“. Това е минаване от неделята, Господния ден, към седмицата.
Тук бих могъл да изложа целия християнски възглед за неделята, Господния ден и Евхаристийния ден в най-съвършения му вид и за цялата седмица, която подготвя и въвежда в неделята, както и за седмицата, която следва и поднася на света евангелското благовестие. Тъй че преминаването от неделята към седмицата представлява основния принцип, който изяснява духа и смисъла на самата св. Литургия. В човека, който се храни със Словото Божие и с Евхаристийното Тяло на Господа Иисуса Христа и се напоява с Неговата животворяща Кръв, сърцето тупти в унисон със Сърцето на Христа и ние — подобно на апостолите на Петдесетница — сме изпратени в света, за да възвестяваме Благата вест на св. Евангелие. Нещо повече от това, ние самите ставаме живо слово, което е облагодатено от Светия Дух!
На човеците и нещата ние поднасяме благословение, мир, изцерение, състрадание; поднасяме, обаче, на света и меча на противоречието, словото за свидетелството на разпънатия Господ, необикновената новина за Неговото Възкресение.
От своя страна сърдечната молитва вместо да ни затвори в индивидуалистична вътрешност, ни препоръчва да възвестяваме Иисусовото име на всяко творение, на целия му вътрешен свят с неговите страдания и безспокойства.
„Плодовете на Светия Дух“
Последният аспект на св. Евхаристия и сърдечната молитва, с който искам да завърша този доклад, е тяхната обща крайна цел, плодовете на Светия Дух. Православното евхаристийно богословие дава изключително важно място на Светия Дух: епиклезата на пресъществяването и Причастяването, схващането на св. Евхаристия като постоянна Петдесетница, място на любов и единство сред църковната общност, Духът Утешител, Който ни въвежда в цялата истина, Духът на осиновлението, във и чрез Който се осмеляваме всички заедно да се обърнем към Бога и да Го наричаме Отец, Духът, Който според думите на св. Василий Велики, е пространството и мястото за възхвала и обожествяване.
Какво е, обаче, мястото на Светия Дух в сърдечната молитва. Съществува понякога тенденция сърдечната молитва да се възприема като изключително христоцентрична и следователно да не се дава достатъчно място на Светия Дух. В този случай е налице голямо недоразумение и дълбоко непознаване на ясното, присъщо и необходимо троично измерение при произнасяне на Иисусовото име. Разбира се, още отначало Църквата е съставила молитви, отправени към Христа, с по-проникновено съдържание, отколкото голямата Евхаристийна молитва, отправяна към Отца. Тези молитви, отправяни към Христа, са обосновани и необходими. Като пример ще посоча вечерната песен „Тиха светлина“ или крайната молитва от първи час „Христе, истинска светлина“.
В действителност тези молитви, отправяни към Христа, представляват основния дар на Самия Свети Дух: „… никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Кор. 12:3). Следователно всеки път когато от дълбините на сърцето си призоваваме Иисуса и Го наричаме Господ, ние правим това чрез въздействието на Светия Дух. Нека уточним, че не трябва да свеждаме „Господи, помилуй“ до обикновено благочестие. Тук се касае по-скоро до милосърдие, помирение и приемане на загубената овца в небесните селения, във вечните покои на Троичното Царство. Следователно „Господи, помилуй” означава пълнотата на даровете на Светия Дух. Един от последните текстове на св. Никодим Светогорец е посветен именно на плодовете на „Господи, помилуй“, което прошение съдържа в себе си пълнотата на даровете на Бога.
„Отворете сърцата си, за да може Светият Дух
да запечата в тях образа на Христа!“
И тъй, функцията на Духа е именно да изпише в нашите сърца Името Иисусово и да го оживотвори. Както казва о. Софроний, ученик на св. Силуан и основател на манастира близо до Молдън, Англия: „Отворете сърцата си, за да може Светият Дух да запечата в тях образа на Христа!“. По образ и подобие на Христа ние се молим чрез Духа, в Духа и за Духа, но Той (Духът) се скрива в Името на Иисуса, когато Неговите дарове снизходят.
Така че ние сме призовани чрез живот в Христа, да бъдем осенени от Светия Дух, изпълнени със Светия Дух и най-после, да станем също извор на Светия Дух! Според Св. Евангелие „Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода“ (Иоан. 7: 38 ). Това е посланието също и на „Добротолюбието”, на сърдечната молитва, каквато се изживява в Църквата.
В заключение ще кажем, че е много важно, от една страна, да приобщим исихазма, който е цяло едно училище за сърдечна молитва, както и цялата му традиция и самото монашество, в рамките на църковния живот и на общата литургична молитва. Всъщност сърдечната молитва е нейната сърцевина и тайнствен двигател.
От друга страна, трябва да припомним постоянните грижи на св. библейски богоозарени автори и на св. отци на Църквата да задълбочат литургичното богослужение, да го приобщят към нашия живот и да преоткрият по този начин вътрешните корени на свещенството, на което всеки един от нас е първосвещеник върху олтара на собственото си сърце, предлагайки света на Бога. Следователно тук се касае за това да открием и да постигнем дълбоките корени на свещенството и жертвоприношението като предложение и обожествяване на собственото ни човешко същество и като постоянно ходатайство за света пред Светата Троица — Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух! Нему слава сега и през вековете. Амин!
Бележки:
Протопрезвитер Борис Бобрински (1925-2020) е предстоятел на френската православна енория „Св. Троица” в криптата на руската църква „Св. Александър Невски” в Париж и професор по догматическо богословие в Православния институт „Св. Сергий Радонежки”, на който е декан от 1993 до 2005 г. Автор е на богословските трудове: „Общението със Светия Дух” (1992); „Тайната на Светата Троица” (1996); „Любовта на Отца” (1999) и „Тайната на Църквата” (2003).
Този доклад е изнесен на 11.02.2007 г. пред годишното академично събрание на Православния институт и е публикуван в сп. „Service orthodoxe de presse”, № 317, април 2007 г.
