Автор: Лимасолски митрополит Атанасий
Превод: Константин Константинов
Заглавието на беседата е „Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя? Господ е крепост на моя живот, от кого ще се плаша?”. Това е стих от 26 псалом. Мислех какво да ви кажа и слушайки вечернята, чух, че се чества св. равноапостолен Аверкий, епископ Йераполски. В Неа Скити до нашата калива „Благовещение“ в началото на 20. век живял един свят старец Аверкий в пещера. Аз не го сварих. Свариха го моите старци. Много простодушен и много благочестив монах, подвижник, много беден. Почти неук. Неговото ръкоделие било да събира охлюви и да ги разменя с отците, които живеели наоколо и които му давали един — хляб, друг — елей, трети — ядене. Така живял в бедност, като птица небесна с милостинята на събратята си. И до днес пещерата съществува. Мъжете, които могат да отидат на Света Гора, ако посетят Неа Скити, ще видят зад килията „Благовещение” голяма пещера, там живял старецът. Имаме и икона на свети Аверкий в нашата църква и ѝ се покланяхме всеки ден. Тази пещера беше странна, защото постоянно падаха скали и беше опасно човек да живее там, защото всеки един момент можеше да се откъсне част от скалата и да те удари. Това старче живя в пълна бедност, молитва и аскеза и го познаваха само отците от скита. Никъде не излизал, никога не излязъл в света. Малко преди да почине, стана следното. Както ви казах, бил почти неук, не можел да чете или да пее в църква. По време на службите стоял в притвора. През всичките години бил там. Близо 60 години живял в скита. Една нощ по време на бдение за празника на св. Димитър внезапно тръгнал от мястото, където стоял, пристъпил, докато пеели отците и вървяла службата, прекосил храма, отишъл пред олтара, без да е свещеник, влязъл през Царските двери, което не е позволено, застанал пред св. Трапеза, поклонил се, целунал нещо и започнал един диалог:
— Владико, виждам го.
…
— Аверкий монах.
…
„Аверкий монах. Да, владико, виждам го. Аверкий монах.”
И след това се поклонил, целунал нещо и се върнал на мястото си. Отците отишли и извикали:
— Какво ти стана?
Помислили, че полудял. Направил нещо, което не е нормално. Но той им казал:
— Не видяхте ли владиката? Той ми каза да отида, не отидох сам. Един владика стоеше пред св. Трапеза, облечен в архиерейски одежди, и ми каза да пристъпя. Отидох и се поклоних, целунах ръката му и ми каза: „Как се казваш?”. И казах: „Аверкий монах, владико”. И ми каза: „Виждаш ли, ще те запиша в книгата на живота”. И записа името ми в тефтера.
Той мислел, че това е книгата с имена, които четем на св. Проскомидия. Владиката му казал: „Прочети тук”. И прочел „Аверкий монах”. „Записах те в книгата на живите” — му казал владиката. Поклонил се, целунал ръката на владиката и отишъл на мястото си. Причастил се на бдението и на другия ден починал в Господа.
Казах това като въведение. „Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя?” Тези думи са вдъхновени от Светия Дух и плод от опита на светиите през вековете. Кой е общият белег на всички съвременни светци, които Бог устрои поради моето собствено безсилие да познавам? Това, което ги отличаваше със сигурност, е вярата, любовта, всички дарове на Светия Дух, но имаше и нещо, което не го бях открил, но с времето, изследвайки техния живот и от опита на Църквата, установих, че общият белег е смелостта. Всички те бяха много смели хора, не се страхуваха. Аз никога не бях смел. И понеже бях млад йеромонах, 23-годишен, вечер излизах за нуждите на братството, ходих да служа при различни отци в скита, отивах в 2-3 ч. през нощта или в полунощ през гората, пустош, с фенер, страхувах се. По природа бях плах. Нямах тази смелост да вървя през мрака, без да се страхувам.
Имахме един старец Дамаскин, който винаги казваше:
— Да дойдеш да служиш при мен!
— Ще дойда, дядо Дамаскине!
— В колко часа искаш?
— В колкото искаш, благословени!
Не ми казваше конкретен час. И аз, за да видя какво прави вечерта, отивах в неподходящо време, отивах в един или в пет часа сутринта, и го намирах в църквата да се моли облечен с ангелската схима, готов за Литургия. Готов ли си? „Готов съм, благословени!” — казваше. И ми направи впечатление това мъжество на човека и на всички светци. Ако сте виждали стари снимки от литийното шествие с иконата „Достойно есть” на Света Гора в Карея, има един монах, който държеше трона, върху който е поставена иконата, и търчеше отпред. Това е старецът Дамаскин, имаше за ръчен труд да прави броеници, винаги бодърствуваше, молеше се, очаквайки царството Божие. Всички тези отци имаха този белег на смелата душа, който е свръхестествен плод, имаха постоянно този Божи завет в сърцата си. Някои по природа бяха смели, както свети Паисий, който 4-5 години бил войник, кападокиец, младеж, който израснал в Коница, смел, но познах и други, които по природа бяха страхливи, но когато тези хора бяха в състояние на благодат, получаваха голяма сила, голямо мъжество. Видяхме това в светите мъченици, в хората, които побеждавали ограниченията на естеството. Как е възможно 12-15-годишни момичета— света Марина била 15-годишна — да побеждават природата, женската природа, детската природа и да имат такава смелост? Четем в житието на света Фивия Перпетуа, която била близо 20-годишна и току-що била родила първото си детенце, че Бог ѝ явил, че ще загине мъченически, убита от пантера. Хвърлили я на амфитеатъра при дивите зверове. Отишъл бикът, хвърлил я във въздуха с рогата си и я разкъсал, но тя нищо не усетила и питала къде са дивите зверове. Мъчениците преодолявали границите на природата.
Веднъж попитах едно старче в Капсала, отец Сава, който живееше в килията „Св. Атанасий Велики”, към манастира „Григориат”, сам, на опасно място:
— Отче Сава, не се ли страхуваш самичък?
И ми каза:
— Не се страхувам. Когато казвам Иисусовата молитва, молитвата ми дава сила да не се страхувам. Когато забравям молитвата, тогава се страхувам. Тогава ме обзема страх.
И наистина, това непрестанно чувство за Божието присъствие в сърцето им им давало непрестанно мъжество. Св. Йоан Лествичник има хубаво слово, в което казва, че страхът е рожба на маловерието, защото човекът, който вярва в Бога и призовава Божието име, придобива сила не защото сам има естествена сила, а защото Бог с присъствието Си в сърцето му му дава тази сила на Божията благодат и тя му помага да предолява всички препятствия в живота.
Веднъж излязох от Света Гора с папа-Дионисий, румънец от скита Колицу, свят човек, който излъчваше благоухание, много голям светец, сега Румънската Патриаршия подготвя канонизацията му. Той бе незабележим, не го познаваха останалите хора. Бяхме заедно с корабчето, имаше голяма буря в морето, от северната страна, там морето е много бурно, двигателят спря. Носехме се по вълните и аз седях до папа-Дионисий, който седеше несмутим със затворени очи и се молеше.
— Геронда, не вървим добре, корабчето се повреди.
Той каза:
— Повреди се?
— Да, повреди се!
— Добре, света Богородица ще помогне!
Имаше и двама младежи миряни, плачеха милите, отчаяха се. „Ще се удавим!” — казваха.
Вълните ни носеха, беше отчайващо. Казах му в даден момент.
— Геронда, ще се удавим!
Той отвори очи и ми каза.
— Не си ли готов?
Казах:
— Не!
— Добре — казва, — имаме време да се приготвим!
И се усмихна. Затвори очи и се молеше.
Друг път в Дафни отново имаше голяма буря. Едно старче от нашия скит имаше лодка там и влязохме вътре, за да стигнем до скита, за да не ни застигне бурята. Морето беше много бурно. С нас беше и един йеромонах от Капсала, още е жив, старец е, няма да кажа името му. Той седеше с нас. Старчето, което имаше лодката, от добрина и любов, но и от безразсъдност, когато някой му казваше: „Да вляза ли, геронда?”, отговаряше: „Влез и ти, благословени!”.
Така влязоха много отци в лодката. Имаше един възрастен отец, който не стига, че влезе, а искаше да постави и две-три тенекии с елей. И влезе. Едва се събрахме. Казах си: „Със сигурност ще се удавим! Няма да стигнем живи!”. Когато стигнахме до „Симонопетра”, задуха южен вятър. Кой ще оцелее? И казах на отеца:
— Отче, ще се удавим!
А той каза:
— Каквото иска Господ!
Той наблюдаваше всичко това сякаш не се отнасяше за него.
Когато се връщахме от Лондон със стареца Йосиф, моя старец, където ходихме да видим свети Софроний в Есекс, Англия и останахме няколко дена, на връщане времето беше много лошо, имаше буря над Атина и когато влязохме в бурята, за да се спусне самолетът, тогава го удари мълния, чу се силен шум и се разтърсихме. Старецът се правеше, че спи, но се молеше, така правеше, когато се молеше, затваряше очи и изглеждаше, че спи. Той отвори очи и каза:
— Какво стана? Паднахме ли?
— Не, геронда, но ще паднем!
— Добре — каза и продължи молитвата си.
Св. Йоан Лествичник ни казва, че за да победим бездушния страх, трябва да се противопоставим на страха лице в лице. Тоест ако нещо ни плаши, да не се боим от него, а да застанем там и да не се боим. Ако се страхуваме и отстъпим и кажем „Ще пусна лампата, за да не се боя от тъмното”, следващия път ще изпитвам по-голям страх, страхът ще ни победи. Но ако кажа, че ще остана тук на тъмно и ще се моля и ще се надявам на Бога и на Неговото присъствие, ще победя страха и той постепенно ще изчене. Както казах, като млад бях страхлив и вечер, когато четях молитвеното правило и правех поклони, беше тъмно, в пустинно място, имах помисъл, че дяволът е зад мене и ще ме сграбчи. Това създаваше смут в мен и се страхувах. Каза на свети Паисий:
— Геронда, така мисля, че е зад мене и ще ме сграбчи!
Той каза:
— Зад тебе!
— И ще ме сграбчи.
— Ще те сграбчи естествено! Какво се страхуваш, благословени? Какво ще ти стори? Какво може да ти стори? Остани там, подвизавайки се, не се страхувай или пали лампа и гледай назад да видиш дали е там. Ти върши твоята работа, твоето дело, и не се страхувай. И през нощта се движи с изключен фенер — защото аз вървях с включен фенер — и ако правиш така, ще победиш страха.
Един наш съсед монах, о. Гервасий от Патра, който почина, живееше самичък малко по-надолу от нас. По това време на Света Гора имаше разбойници, които грабеха пустинниците, монасите, вземаха стари икони, книги, всичко, което смятаха, че има стойност. О. Гервасий отишъл и купил една здрава секретна ключалка от Солун и заключил килията си. Но вечерта дяволът дошъл и започнал да го заплашва, крещял, качвал се по стълбите. Така той разбрал, че това, което направил, било грешка, защото вместо да се надява на Бога, се надявал на секретната ключалка и затова и си поставил епитимия 40 дни да спи на отворена врата. На първо време се страхувал много, чувал стъпки, но останал верен и по този начин победил страха, който го обземал.
Този бездушен страх се побеждава чрез вярата, защото има и друго безстрашие, което идва от безчувствеността. Безчувственият изглежда смел, не се бои, но не защото се надява на Господа, а защото такова е естеството на душата му, или поради коравосърдечието си. Докато виждаме, че св. Давид се надявал на Господа и надявайки се на Господа, не се страхувал.
Цялата аскеза, която вършим в Църквата, особено постът, бдението, милостинята и подвизите, които поразяват нашето неверие, укрепват вярата ни. Когато например постим и помисълът ми казва: „Как ще се справя? Имам нужда от мляко”, естествено, когато не е налице здравословен проблем, защото тогава е различно. Или за бдението казваме: „Уморих се цял ден… Как ще отида, как ще давам милостиня, след като имам нужда от пари”. Но човек трябва да каже: „Ще дам милостиня от любов към Христос колкото мога, ще постя с всички сили, ще бдя, ще се моля, ще правя добри дела”. Тази аскеза на вярата укрепва смелостта и тогава Бог се намесва и наистина става чудо. И помните, когато св. ап. Петър тръгнал към Хистос и ходил по вълните. Той казал: „Господи, дай ми сила, дай ми Твоето благословение да дойда при Теб” и Христос му казал: „Дойди”. И със силата на вярата той скочил в морето и ходил по водата, за да отиде при Христос. Но когато се включила човешката логика и казал: „Ама къде вървя? По морето?!”, започнал да потъва и Христос отишъл и го издърпал за ръката. И му казал: „Маловерецо, защо се усъмни?”. Маловерието го съборило и потопило. Вярата му дала сила да побеждава и природните закони, но вяра, която се ражда от смирението и от разсъдителността, което е дар на Светия Дух. Именно на тази вяра се позовавали всички светии и чрез вяра и смирение продължили по пътя на Бога.
И относно стареца Аверкий, едно старче, което го сварило жив, го попитало: „Защо живееш тук, където падат скалите?”, а той отвърнал:
— Живея тук 60 години, паднаха безброй скали, нито една скала не ме удари, защото, живейки с мисълта, че скалата ще падне, се моля постоянно и молейки се, Бог ме пази. Ако Бог позволи да умра от скалата, да бъде благословено!
Тези хора предали живота си в Божиите ръце. Затова на човека е нужна онази смелост, която е рожба на вярата, на молитвата, на благодатта. Добре е човек да чете житията на светците, защото те ни вдъхновяват и ни дават сила да да имаме това непрестанно призоваване на Христовото име, естествено не със страх да Го зовем, а с надежда и любов, че сме съединени с Него. Светците имали това непрестанно съзерцание на Христос и победили страха, победили самотата, те били сами ден и нощ, не помислили по човешки, не мислели как ще се справят с една болест, с една трудност, ако нещо стане с тях, а оставяли всичко в Божиите ръце. И Бог, Който винаги е близо до хората, които Го обичат и които от любов към Него жертват даже живота си, се трогва от любочестието на тези Негови чеда и винаги е с тях. Но дори ако за момент Бог позволи поради моята немощ да бъда изкушен свръх силите си и да претърпя вреда или затруднение, тогава да знаете, че дори и в това има благословение от Бога, има много благодат и затова Бог ни каза да останем верни до смърт.
Нашият приснопаметен старец ни казваше, че целият живот е един съд за вярата и неверието и че всички чуваме винаги два пъти гласа на Бога. Единия път чуваме Бога, когато ни казва: „Последвай Ме”— чрез различни събития, четива, беседи, изповеди Бог ни зове да Го познаем и да Го последваме. Един — много, друг — по-малко, изминахме 50, 60, 80, 100 години от живота си. Накрая Христос ще погледне и ще каже: „Тук ли си? Остана ли верен на този призив? „В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си“ и човек влиза в царството Божие. Нашето спасение — вечното спасение — зависи от вярата и неверието. Който пребъде верен, той пребъдва в Бога, съединен в Неговата любов във вечното царство. Така виждаме, че и нарушаването на Божиите заповеди става от неверие и пазенето им идва от строгото съблюдаване на съвестта, на вярата. Всичко, което става около нас, съди вярата ни. Това трябва да ни накара да се замислим и така вярата укрепва и расте в човека чрез молитвата и четенето. Четенето на житията на светиите ни вдъхновява, защото те са написани чрез Светия Дух и ни захранват по тайнствен начин с благодатта на Светия Дух, хранят ни изключително много. Една катехизационна беседа ни храни духовно и ни вдъхновява, молитвата вдъхновява сърцето ни и съществото ни, всичко това укрепва вярата, а силата на вяра извършва неща, които са свръхестествени, не защото търсим чудеса от Бога, не търсим чудеса, а сме готови да умрем дори за любовта Христова. И както ни каза Господ, „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият“. Човекът постепенно се научава да не се бои. И особено сега, когато има много апокалиптични събития в наши дни, Христос казва: „Не се бойте, страхът е знак за маловерие, не се бойте. Защо се боите?”. Боите се от Антихриста, боите се от едно, от друго, не се занимавайте с това, а имайте надежда и любов към Христос. Съвършената любов пропъжда страха, защото страхът е рожба на неверието. Страхливият човек живее в ада, живее сред страха, в мрака на отсъствието на Бога. Верният човек изцяло вярва в Бога и не се бои от нищо, нищо не го засенчва, каквото и да стане, постоянно има пред себе си Христос и няма нужда от нищо друго човешко, има мир в сърцето си.
Псалтирът ни вдъхновява и цялото Писание ни говори за това безстрашие и мъжество на душата. За този белег на светиите, който ги вдъхновява и идва от постоянното общение с Христос, от живота в Църквата, когато се храниш с Тайнствата и с Божието слово.
Затова можем да сме радостни, няма нещо, което може да ни навреди. Когато казвали на св. Йоан Златоуст, че императрицата го търси да го разкъса, той казвал: „Не се страхувайте, никой не може да навреди на Йоан, освен (самият) Йоан! Само аз мога да навредя на себе си. Какво ще ми стори императрицата? Ще ме убие? Смъртта и животът са в Божиите ръце. Ще ме прати в изгнание, в бедност? Всичко това е напразно и човешко”. Нищо не може да огъне верния човек. Затова особено в тези дни, когато живеем в трудни обстоятелства, виждате какво става около нас и ние, които сме в Кипър, ако видите нашето географско разположение, сме заобиколени от мюсюлмани и евреи и сме в устата на вълка. Но е благословение това, че сме там, защото, като монах Аверкий, ние сме в една пещера и имаме надежда само в Бога и това ни крепи и ни утешава. И един епископ, достоен за своето звание, който живее при бежанците в Газа, казва: „Само Бог може да ни помогне, никой друг”. И му се удивих и казах, че той е истински пастир на Църквата и в такива трудни моменти се виждат великите човеци, защото наистина вярата може да ни крепи.
Затова, завършвайки, казваме, че в тези трудни дни трябва да държим вярата непоклатимо, да не се боим от нищо, Христос е с нас, Той не ни оставя, не ни е довел до пътища на страх и плахост. Той знае всичко, знае какво става, какво се случва и не се бои. И както казва св. Давид, „Ти, Господи, ще се насмееш над тях“. Като някой, който седи на един трон и вижда децата да играят долу и едното да се бие с другото и им се присмива и казва: „Какво правят? Мислят, че могат да правят каквото си искат?”. Никой не може да прави каквото си иска. Господ е Господар на живота и смъртта. Ако Бог пожелае, както казваше старецът Енох, може да ни се случи абсолютно всичко, и ако Бог пожелае, ние ще го приемем с радост и с радост ще изпълним Божията воля. Затова ние всеки ден казваме: „да бъде Твоята воля“. Нека казваме: „Да бъде Твоята пресвята воля, която е нашето спасение и мир” и така да сме изпълнени с надежда, с вечен живот, с това Божие присъствие.
Накрая един случай. Когато стана голям пожар на Света Гора и продължи две седмици през 1992 г., ние бяхме в нашия манастир и чухме, че манастирът „Симонопетра” изгорял. И всички отци слязоха при о. Емилиан. Нашият старец Йосиф каза: „Да отидем да видим отците, да ги подкрепим”. Тръгнахме — по пътя пушеци, нищо не се виждаше. Отиваме в Дафни, старецът Емилиан беше там и седеше на арсаната. И отидохме, мислейки, че ще ги утешим, че ще бъдат изпълнени със скръб и безутешни. Така мислехме… Влязохме там, където беше старецът, той усмихнат стана, прегърна нашия старец и каза:
— Как сте? Добре дошли!
Аз си помислих: „Ама добре ли сте?”. Очаквахме да го видим най-малкото сломен. Той каза:
— Елате да ви почерпим нещо.
Нашият старец отвърна:
— Добре, ще ни почерпите… Дойдохме, защото чухме че изгоря манастирът.
Старецът Емилиан каза:
— Да, геронда. Ние също чухме. Каквото Бог иска, Божии работи са това. Ние не сме над Бога.
С мир, с пълно умиротворение, с естествено спокойствие, не временно и повърхностно, а спокойствие, което се ражда от предаването ни на Божията воля — „да бъде Твоята воля както на небето, тъй и на земята”. И от тази вяра се ражда блажената надежда, пълната радост и мир и ние не се боим от нищо — нито от Антихриста, нито от бъдещите събития, нито от нещата, които заплашват света. Със сигурност скърбим, със сигурност състрадаваме на братята, но се молим с мир за света и за живота и спасението на света!
