Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Макар че християнинът се покайва за грешките, греховете и провалите си, в същото време той не се отчайва, не губи надежда. Богоугодната скръб е радостна, тя не е депресивна скръб, не съдържа отчаяние, увяхване, затваряне на душата. Покаянието, като реалност и опит в Църквата, винаги гледа към бъдещето, никога не гледа към вчерашния ден. Христос винаги отваря човека към бъдещето, към това, което може да стане и все още не е станало; това е покаянието. Покаянието не е затваряне в миналото; не седя и не плача за миналото си. Не е ропот, не е злочестие, по-скоро не е болна вина. Не е затваряне, то е отваряне към бъдещето. Затова и в Църквата постоянно казваме: „Всеки светец има минало”. Какво означава това? Че дори светците не са били безгрешни, те също са имали своя живот, своите травми, рани, борби, изпитания, семейни проблеми, своя характер. Няма по-голям кръст от нашия характер. Носим характера си. Така че покаянието е едно, а депресията, вината и отчаянието — съвсем друго. Така казваше свети Порфирий. Но нека да разгледаме нещата едно по едно. Ще започнем с текст от преподобен човек, когото много обичам и вярвам, че мнозина от вас са го чували. Това е текст от стареца Емилиан Симонопетритски. С това ще започнем.
Той казва: „Сатаната, лъжливо ти внушава — както на Адам и Ева — в ума и сърцето ти, убеждава те да скърбиш, защото си извършил толкова много грехове и си огорчил Бога”. Извършил си, казва, толкова много грехове и си огорчил Бога. „Това е капан, в който попадат почти всички хора”. Нека спрем тук. Първото, което трябва да разберем, е, че дяволът е този, който постоянно лъже. Той ти внушава мисли, помисли. Какво всъщност прави? Той си играе много с ума на човека, защото знае, че ако завладее първата крепост, която е умът на човека, след това ще отиде към втората, която е сърцето му, и ако там завземе сърцето, може да направи с човека каквото си поиска. Затова дяволът постоянно си играе със въображаеми сценарии. Постоянно ти внушава неща, които са фалшиви. На Адам и Ева не им позволява да видят очевидното, което е пред тях — многобройните Божии благословения. Той им внушава лъжливо, че някъде другаде, не тук, далеч оттук, без Бога, съществува друг, много по-добър рай от този, който имат. Тоест дяволът постоянно ни откъсва от настоящето на живота ни и ни пренася в бъдещето, изпълвайки ни с безпокойство. Той внушава лъжливо, че домът ти е ужасен, но някъде съществува дом, където всичко е перфектно. И ти казва, че детето ти не е добро, но някой има много добри, перфектни деца. И ти казва, че жена ти не е добра, но ако се бях оженил за еди-коя си, всичко щеше да е перфектно. И ти казва, че тук не е добре, но ако отидеш на Света Гора, всичко е перфектно. Постоянно създава фантазии в човека. И тези фантазии не ни позволява да се зарадваме, да се изпълним с благодарение и славословие за това, което имаме.
Не можеш да видиш това, което имаш, защото постоянно чувстваш в себе си несъвършенство, тоест неудовлетвореност. Не можеш да се насладиш на нищо. Винаги чувстваш, че нещо ти липсва или, в крайна сметка, това, което имаш, не е достатъчно и някъде другаде съществува перфектното. По-нататък старецът Емилиан казва, че дяволът те убеждава да скърбиш, тоест да скърбиш за греховете, които си извършил, и си огорчил Бога.
Една жена дойде онзи ден и ми каза: „Отче, с греховете, които извърших, и както живея, се срамувам да погледна света Богородица”. „Срамувам се да погледна света Богородица, срамувам се да погледна иконата на Христос”. И аз ѝ казах, че това е изкушение. Аз ти казвам, че сега трябва да я погледнеш, защото сега, в този момент, в твоето падение, в твоята слабост, сега, когато си коленичила, сега иди и погледни света Богородица. Тя ми казва: „Но се срамувам”. „Да, но сега трябва. Защото, ако сега я погледнеш, знаеш ли какво ще ти каже?” „Какво?” „Че те обича много, че е тук, че ти държи ръката. Ти майка ли си?” Казва: „Да, майка съм”. Аз ѝ казвам: „Ако децата ти паднат, какво правиш?” Казва: „Тичам да ги вдигна.” „Ето това прави и света Богородица, това прави и Христос!”.
Ние имаме разбирането, което е било възпитавано от детството, което ти казва: „Ако не си добро дете, няма да получиш това, няма да ти купя онова, няма да те заведа на разходка, няма да…”, т.е. ако си добър, ще получиш това, което искаш и често пъти това става и в религиозен контекст, където ти казват: „Ако си добро дете, Бог те обича, ако си добро дете, света Богородица те обича, ако не си, ще те накаже”, и така нататък. Това създава в нас, освен дълбоко чувство за вина, и усещане, че ни обичат (и по-късно Бог) само когато сме добри. Да, но при Бога нещата не стоят така. При Бога нещата не стоят така, защото Бог, ни казва Добротолюбието, е безстрастен, неизменим и несъставен. Какво означава това? Бог не се променя. Той не те обича днес повече, а утре по-малко. Бог не се огорчава, няма чувства като човека, да те обича днес, утре да не те обича, сега да те мрази, сега да не те мрази, сега да те иска, сега да не те иска. Бог е любов. Бог е присъствие, Той е извор, от който ние си тръгваме, Той не си тръгва. Ние се отдалечаваме. Бог винаги е там. Ние си тръгваме и се отдалечаваме, и като си тръгваме от извора на истинския живот, губим цялото благословение, благодат, радост, утеха и мир. Бог никога не е напускал живота ни. Казват ти: „Ти направи това и Бог си отиде”. Бог не си е отишъл, ти си отиде! Къде да отиде Бог? Бог не си тръгва. Благодатта на Бога се излива непрекъснато, Той е вездеприсъщ и изпълва всичко. Обратното е богохулство! Това е богохулство спрямо Символа на вярата. Бог е вездеприсъщ и изпълва всичко, изпълва всичко със Своето присъствие, завършва всичко. Ние се отдалечаваме, не Той. Следователно, трябва да разберем, че в момента, в който падам, в момента, в който правя грях, в този момент Бог ме обича още повече, защото имам нужда от сила, имам нужда от помощ, имам нужда от утеха, имам нужда от подкрепа. „Не съм дошъл да призова праведни, а грешници към покаяние”, казва Христос. И виждате колко много Бог обича грешниците. Виждаме го при разбойника, при блудницата, при митаря. Колко много обича кого? Разбитите, наранените. Бог какво иска, за да влезе в живота ти? Да приемеш своето несъвършенство, да приемеш, че имаш пукнатини, да приемеш, че имаш рани. Това иска Бог. Бог не иска от теб твоето съвършенство, което не е човешко състояние, а иска твоята автентичност. Митарят е автентичен в греховете си, казва: „Такъв съм…”, признава си. Фарисеят не е истински, той е фалшив в добродетелите си. Фарисеят има много добродетели, но всички те са фалшиви. Всички те са егоцентрични, всичките му добродетели имат за цел да укрепят неговото его, докато в духовния живот цялата борба има за цел да опразня това его, а не да го надувам, не да го изпълвам, не да му давам повече патерици, повече отличия, повече успехи. Всичко, което казва фарисеят, е истина — пости, моли се, всичко това, ходи на църква, дава милостиня — но всичко това го приема като утвърждение на егото си. Чувства удовлетворение, като ги прави, чувства се достатъчен, чувства се изпълнен, но без Бога, без благодат. Без благодатта всичко това е морализъм, където върши добри дела, но те нямат благодат, нямат Бога. Това обаче не спасява. Може да си прекрасен човек, но това само по себе си не спасява. Най-доброто, което ще спечелиш, е да те погребат с костюм и с вратовръзка. Това не спасява. Законът не спасява, моралът сам по себе си не спасява, ако не дойде благодатта. Благодатта е тази, която освобождава, благодатта е тази, която обновява, благодатта е тази, която носи промяната в живота на човека.
И така, Бог къде почива? Бог почива там, където вижда разбити, наранени хора. Защото и друг път сме казвали: как ще влезе светлината? Как ще влезе Божията благодат в душата ни, ако няма пукнатина? Разбий и счупи това силно его. И свети Максим Изповедник казва: „Има два начина”. „Или ще го направиш сам с доброволно смирение, или самият живот ще го направи с изпитанията”. Избираш: или ще се смириш доброволно — не в болния смисъл — или ще дойдат изпитанията на живота, за да направят това. Затова и отците казват, че изпитанията са от полза, защото разбиват твърдата черупка на нашия нарцисизъм. И старецът Емилиан казва по-нататък: „Това, което ти се случва, тоест скърбите, скръбта, която имаш — скръбта не е покаяние, това е съграждане на твоето его, това е възкресение на стария човек”. Тази скръб, която имаш, когато извършиш грях, тази депресия, това не е покаяние, в това няма светлина. Това е егото. С две думи, не плачеш, защото си огорчил Бога. Не плачеш, защото връзката ти с Христос е нарушена. Не плачеш, защото благодатта не живее осезаемо в теб. Плачеш, защото имиджът (образът) ти е бил смачкан. Плачеш, защото витрината ти е счупена. Плачеш, защото не можеш да понесеш как ти, негово Величество, си допуснал тази грешка. Как ти си паднал толкова ниско. И в действителност егоизмът плаче, а не истинското покаяние.
И старецът Емилиан казва по-нататък: „Твоят егоизъм, е този, който скърби, който търси оцеляване, който търси да оцелее в теб”. Твоята гордост и егоизъм търси начини да оцелее. Защото, казва: „Ти си се опитал, изпълнявайки Божията воля, да го умъртвиш”. И сега чуйте една страшна фраза, опитно преживяване на стареца Емилиан: „Скръбта и притеснението за това, което си извършил, са по-голям грях от греха ти”. В действителност, по-голям грях е скръбта, която чувстваш сега, отколкото самото деяние на греха. Затова трябва да разберем, че покаянието е едно, а вината — съвсем друго. На първо място, трябва да кажем, че вината не съдържа удивление. Какво означава това? Че вината не съдържа чудото, не съдържа благодатта на Божието присъствие.
Бог в светото Писание е представен като Бог на чудесата, като дивен сред Своите светии. Един Бог, който те изненадва всеки ден, Който се проявява в ежедневието като удивление. Обратно, църковните отци представят дявола като дух на отегчението, унинието, ленивостта, повторението, нихилизма, самоунищожението. Това е духът на дявола, това е демоничният дух, който е дух на унищожение и скръб. Докато Духът на Бога, Светият Дух, е Дух, който те удивява, който те облагодатява, който влиза в живота ти и ти започваш да виждаш навсякъде и във всичко чудото на Неговото присъствие. В най-простото нещо, в лицето на съпруга ти, в лицето на съпругата ти, в лицето на детето ти, в храната, която ядеш, в разходката ти, в ежедневието ти. В най-простото нещо виждаш Бога. Бог на нашата Православна църква, Бог на светиите на нашата Църква, е Бог на радост и светлина. Един Бог, който осветлява ежедневието ми, който не се отвращава от ежедневието ни. Той отива да призове Петър и Йоан и първите ученици там, където са и ловят риба, в техния труд, в тяхната мъка, пот, борба, безпокойство. Намира ги тревожни, не са хванали нищо, цяла нощ ловили риба и нищо не уловили. Те са надничари, имат семейства, имат деца да хранят. И какво прави Христос? Отива там и ги призовава. Не ги призовава на свято място, на прочуто, видно място, и не казва: „Ще отидем в Соломоновия храм”, „Ще отидем да говорим на еди-кое си място”. Той сам отива и слиза, и влиза в ежедневието, защото то не го отвращава, не го отхвърля.
Христос взема нашата рутина, взема това, което ние наричаме рутина на живота, и я преобразява. И когато човек бъде осветен от Светия Дух, нищо не се променя външно. Нека запомним това, да го разберем, да го почувстваме. Нищо не се променя външно в живота. Ние винаги очакваме да се усмихнем, винаги очакваме да се зарадваме и винаги очакваме да се насладим и да прославим кога? Когато проблемите ни се разрешат. А лъжливият дявол, както започнахме беседата, ти внушава: „Как да се радваш и как да славиш, и как да бъдеш благодарен на Бога, когато не всичко е съвършено в живота ти?”. Но светите хора, тези, които намерили Божията радост в себе си, нямали съвършен живот. Нямали съвършени семейства, нямали съвършени съпрузи, съвършени съпруги, нито съвършени деца. Нито били в една църква, където всичко е съвършено. Къде била тази църква? Намерете я и вие, и останете там. Защото много пъти казваме: „Скандализирам се”. Но винаги е било така в Църквата. Имало е светци, имало е страдащи хора, имало е хора, които са се борили, имало е скандали. Така е било от самото начало, от първия момент. Никога не е имало нещо друго. Това е фантазия — да вярваме, че някога, в друга епоха, е имало нещо друго. Църквата не е затворен клуб на перфектни хора от обществото, нито място, където някой може да отиде, за да изгради своя социален мит, че ходи на църква и е добър човек. Може да съм отишъл на църква и да съм по-лош от другите, и да имам много страсти.
Една жена ми каза онзи ден: „Отче, напоследък не ме виждате много в църква”. Казвам: „Да”. Тя казва: „Знаете ли защо? Защото сега си седя у дома, включвам телевизора, паля кандилото, седя на дивана и се наслаждавам, всичко разбирам, всичко чувствам и съм спокойна.” „Разбира се, щом си в нирвана и в облаците”. Аз те искам да дойдеш в църква, да видиш лицето на съседа, когото не понасяш, да дойдеш да видиш съседката, с която не си говориш, да дойдеш да видиш другия, който е мръсен, да дойдеш да видиш алкохолика — това е Църквата!
Разбира се, казвам ѝ, това, без да си го разбрала, е заблуда, защото си създала своя собствена индивидуална религиозност. Но това е плацебо, това е наркотик, това е психологически наркотик. Въпросът не е просто да отида на църква, да се успокоя. Но ако искаш да се успокоиш, вземи ксанакс, вземи лексотан, утре сутрин ще се събудиш. Не това е смисълът. Затова днес има объркване, идва другият и ти казва: „Знаеш ли, аз медитирам и се успокоявам, а ти се молиш и…”. Но не е едно и също нещо, няма никаква връзка между едното и другото. И целта не е просто да създам фалшиво спокойствие или поне да отида някъде да се успокоя. Не това е целта. Целта е преобразяването на моето битие, да мога да премина от земята на страстите в земята на добродетелите, да се срещна с Христос. Това е придобиването на Светия Дух, да дойде Светият Дух в живота ми, срещата с Него, благодатта от присъствието на Светия Дух. Затова и много пъти отиваме на църква и докато сме имали два-три проблема, те се увеличават. Спомням си веднъж, че казах на някого: „Ела на църква, казвам, да видиш, че ще намериш покой”. И той дойде и ми каза: „Отче, какъв покой намерих, станах по-зле!”. Но това, което ти наричаш по-зле, това, което ти наричаш проблем, всъщност е твоето изцеление! Изцеляваш се чрез това затруднение, борбата ще донесе изцелението. Защо ще отида на църква? Ще видя този, когото ми е трудно да понасям. Той ще стане мое огледало там. Ще си кажа: „Защо този човек ме изнервя толкова много? Защо не мога да го слушам? Защо не мога да го виждам? Защо не понасям различното мнение? Защо не понасям различното облекло? Защо не понасям различното говорене? Какво ме дразни? Какво е това?”. Огледално отражение.
В Патерика се казва, че един монах отишъл в манастир, където имало трима-четирима отци, но всички били напреднали, свети хора. И той останал известно време и после им казал: „Ще си тръгна, не мога да остана тук”. И те го попитали: „Защо, огорчихме ли те?” „Не”. „Наранихме ли те, разочаровахме ли те?” „Не”, казва. „Защо си тръгваш?” „Защото вие сте много свети. Аз имам нужда да видя своята страст, да видя своята грешка, да видя своята слабост, и това изисква огледало”. Това е много важно. Самата изповед, фактът, че отиваш при друг човек — той е свещеник, но е друг човек — и оголваш съществото си, това е голямо смирение. И носи голямо благословение. Много пъти човек отива на изповед и само от факта, че е отишъл, в него идва благодат. Защо? Защото смирява себе си пред друг човек. Много е важно да разберем това. Видяхте ли какво казва Христос, т.е. св. ап. Иаков: „Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за други”.
Вината няма това, което бихме нарекли движение. Покаянието е движение. Човек започва да обича Христос, да променя нещо в живота си, да избягва ситуации, да коригира мисли, вкоренени убеждения, разбирания. Това е любовно движение към Христос. При покаянието човек е в движение, докато във вината има неподвижност, парализа. Вината те парализира. Къде те затваря? Във вчерашния ден. Така че с вината никой нищо не може да промени. Седиш и плачеш над греховете си. Но това не променя нищо. И много хора питат и възниква въпросът: „Е, не трябва ли да плачем за греховете си? Не трябва ли да почувствам в себе си някакво неудовлетворение, трудност, угризение за грешка, която съм направил?”. Да, разбира се, но в Църквата във всичко това има движение, то не е статичност, не е затваряне във вчерашния ден. И християнинът, който влиза в този процес, не означава, че седи над греха си, ровичка го и казва: „Но как така го направих? Защо го направих така, а не иначе?”. Не остава в това. Покаянието в Църквата има етап, в който човек скърби, има етап, в който човек ще плаче за греха си, има етап, в който ще изпита болка за греха си, но всичко това е процес, който те извежда в светлината на Божията любов и милост. Защото не можеш да се отчаеш, когато имаш Христос за приятел, баща и брат. Не можеш да се отчаеш. Отчаянието е от дявола. И тук отново старецът Емилиан казва следното:
„Вините създават стягане в тялото”. Стягането, притеснението, безпокойството, неудовлетворението от греха, който си извършил, не е решението от Бога, то е решението от света, светско разбиране, светска скръб с голямо индивидуалистично измерение, с голямо его. И старецът Емилиан продължава и казва: „Това е върхът на индивидуализма”. „Единственото, което може да докаже, че принадлежим към християните, е радостта! Нищо друго, радостта! И едно от най-големите обвинения, които са отправяни и са ни приписвани като християни, е, че сме изгубили своята радост. И много пъти в наши дни виждаме, че се прави отъждествяване на духовния човек с тъжния човек. И си мислим, че духовният човек е злочестият, интровертният, и че колкото повече си тъжен, намръщен, интровертен, толкова по-духовен човек си. И много пъти казват: „Вижте, отче, този младеж, какво смирение има”. А виждаш, че той има депресия. Има нужда от помощ! Защото в Църквата желанието на човека се преобразява. Преобразява се, човек не спира да има желание. Желанието на човека, неговата воля и стремеж се преобразяват в желание по Христос, воля по Христос, стремеж по Христос. Не го обезсилваме да стане безволево същество, същество без мечти, без желания, без очаквания. Горко ни! Това, да нямаш желания е присъщо на депресията. Да нямаш воля и желание, е присъщо на депресията. Там човек се обезсилва. Също така, вините играят една игра. Изпълваме се с вини, за да не се покаем никога. На мястото на покаянието поставяме вините си. На мястото на промяната поставяме вините си. За да не се променя, се оправдавам. За да не се покая, се изпълвам с вина и седя от сутрин до вечер и плача, че аз, който съм такъв, аз, който ще отида в ада, аз, който ще бъда погълнат от дяволите, аз, който така, аз, който иначе. И започвам цялата тази игра, която всъщност е маска на егоизма ми, за да не направя очевидното, което е да отида при Христос, да се втурна към Христос, да повярвам в Неговата благодат и милост, в преобразяващата сила на Светия Дух. Има хора, които постоянно питат. Защо питат? За да не правят никога нищо! Този, който постоянно има въпроси, го прави, защото никога не иска да влезе в реалния живот. И все пита: „Как се прави това? Как ще стане това? Ами ако го направя така? Ами ако го направя иначе?”. За да не направи никога нищо. В повечето случаи всички ние, които питаме — и включвам всички нас — тоест, виждаш хора, които макар че имат духовен отец, някой приятел им е казал, че другаде има друг духовник и отиват и питат, после отиват при друг и питат и него, и после изпращат писма на Света Гора. Накрая не правят нищо. Все питат, но никога не предприемат действие на промяна, покаяние и т.н. По същия начин, много пъти се затваряме във вините, изпълваме се с вини, за да не променим никога нищо. Това всъщност правим.
Един прекрасен човек, епископ Калистос Уеър, когото много обичам, говори за покаянието и дава много красиво определение: „Покаяние означава да гледам нагоре”. „Не да гледам надолу”, тоест към собствените си недостатъци, но покаянието е да гледам нагоре, към Божията любов, към благодатта на Светия Дух, как Светият Дух може да преобрази моя ужасен живот. „Не назад, а напред, с доверие в Бога”. Това е покаянието. Преподобна Мария Египетска, чийто живот и покаяние Църквата ни припомня днес, не останала затворена във вчерашния ден. Не останала в това, което правила. Тя останала в това, което Бог може да я направи и да я преобрази, да я възсъздаде, да ѝ дари, и гледала напред.
Колко пъти духовните отци са се сблъсквали с хора, които идват на изповед и казват: „Отче, изповядвал съм грях преди години, но искам да го кажа отново”. „Защо да го казваш отново?” Казва: „Защото не мога да простя на себе си!”. Това е затваряне във вчерашния ден, това е изкушение! Дяволът какво иска да направи? Да ти напомня и ти да ровичкаш, и постоянно да надига в теб греха, страстта, краха. И да те отчайва, и да ти казва: „Няма милост за теб, няма светлина за теб, няма утре за теб, никога няма да се промениш, слънцето никога няма да изгрее отново за теб!”. Това иска той. „Ти си достоен за ада!”. Но ти си Божие дете, ти си кръстен в името на Христос, в името на Светата Троица, ти си дете на възкресението. Ти не си дете на ада, ти си дете на Рая.
И покойният епископ Калистос продължава и казва, че покаянието означава да гледам не защо съм се провалил да стана нещо, а какво още мога да стана с благодатта на Христос. Това е истинското покаяние. И свети Порфирий казва: „Да не се връщаме назад към греховете, които сме извършили”. „Споменът за греховете, които сме извършили, вреди на душата”.
Сега някой може да стане и да каже: „Да, но Давид казва: „Моят грях е винаги пред мене”. И много други неща, с които човек може да възрази. Вижте, казали сме много пъти, че светото Писание не се тълкува индивидуално, а само от Църквата, от църковните отци, от Светия Дух. Затова е важно, когато имаме такива въпроси, които така или иначе възникват в нас, да питаме нашия духовен отец или да се обърнем към тълкуванията на църковни отци или на големи съвременни богослови, за да намерим такива отговори, които са необходими. Какво означава „Моят грях е винаги пред мене”? Какво означава това нещо? Означава ли, че Давид е изпаднал в депресия и в отричане на живота и на Божията милост? Не, разбира се. Давид има предвид, че моята рана, моята грешка, това, което ме нарани, това, което наистина ме доведе до гибел, до нищото, това създаде в мен реалност, която не забравям. Тоест „Моят грях е винаги пред мене” означава, че постоянно виждам и разпознавам своята слабост и несъвършенство. Виждам колко съм несъвършен. Виждам, че ако Бог не действа в живота ми, ще се разруша, ще се залича. Чувствам и разбирам, че без Божията благодат ще се разпадна. Че само Божията благодат може да ме задържи. „Ако ме оставиш, ще се съсипя”. Какво казваше свети Паисий? Казваше: „Чеда, елате да видите тук на Света Гора, че Божията благодат ме държи”. „Ако ме остави, казва, ще тръгна да обикалям по света, ще правя лудории”.
Божията благодат е това, което ни държи. Разбира се, „Нашият грях е винаги пред нас”, но в какъв смисъл? Не като наказание, обезсилване, приковаване, злочестие, а в смисъл, че усещам своята слабост, своето несъвършенство. Усещам колко лесно е да се върна отново към нищото, отново към греха. И много други неща, които човек може да каже. Затова свети Порфирий казва: „Нека не се връщаме назад към греховете, които са изповядани”. „Споменът за греховете вреди”. Поискахме прошка, казахме го на духовния отец, край, не трябва да се връщаме назад и да изпадаме в отчаяние…
