Автор: Сисанийски митрополит Павел
Превод: Константин Константинов
Много пъти младите хора, когато обсъждаме техните проблеми, ми казват: „Защо, отче, не се намери по-рано някой да ни говори за всичко това. Така нямаше да направим грешките, които направихме!”. А когато идват родители, човек осъзнава, че е загубено скъпоценно време, следвани са погрешни пътища и сме забравили, че грижата за възпитанието на детето започва още от майчината утроба. Това изобщо не е преувеличение. До този извод стига и съвременната наука, психологията, педагогиката. Всички знаете колко много проблеми има днес човекът, знаете много добре капаните, с които е постлан животът. Младите хора са големият пазар, от който всички хитреци се опитват да пазаруват. Младите са онези, които в даден момент, преминавайки от детската в юношеската възраст, която много пъти е загубена, защото вече са налице отклонения поради погрешния начин на възпитанието и отглеждане на децата, влизат в пубертета и там започват проблемите. И докато всички знаем, че пубертетът е трудна възраст, се изненадваме и реално не сме подготвени да ги посрещнем. Последицата от това е конфликтът или липсата на разбиране, нервите вкъщи, когато проблемите станат по-големи. Разбира се, трябва да кажем за проблемите, които самото семейство създава за децата. Вчера казах, че понякога родителите са проклятие за децата си и не преувеличавам.
Наскоро ходих в едно училище, влязох в един клас и след кратко въведение попитах:
— Един свещеник влезе в класа ви. Има ли нещо, което искате да му кажете?
И след едноминутно колебание един ученик вдигна ръка и когато му дадох думата, той ми каза с агресивен тон:
— Преди три дни родителите ми се разведоха. Имате ли нещо да ми кажете?
И преди да успея да отговоря, трябва да ви кажа, че се изненадах, защото обикновено децата не говорят публично за такива проблеми. Когато едно дете стигне дотам да говори за всичко това публично, това означава, че е стигнало до отчаяние. Преди да успея да отговоря още някой вдигна ръка. Беше една девойка, която ми каза:
— И аз имам същия проблем, какво можете да ми кажете?
Разбира се, разговарях не само с тях, а и с целия клас близо два часа. Отбелязвам, че този 15-годишен младеж беше смятан за деребея в училището, и когато го поканих да дойде да поговорим в митрополията, видях едно спокойно и уплашено, но и много изстрадало дете. След като разговаряхме доста време, накрая му казах:
— Ти ли си деребеят в това училище?
И той ми каза някак извинително с наведена глава.
— Извинявам се!
Когато си спомням всичко това, кипвам.
Веднъж на една екскурзия две ученички от гимназията се качили на една скала и едната се хвърлила в морето и се самоубила. Другата в последния момент променила решението си и я попитали:
— Защо направихте това?
Ще добавя, че пресата пишеше, че ученичките били от добри и заможни семейства, затова отговорът бил шокиращ.
— Всичко имахме, нищо не ни липсваше — животът ни нямаше смисъл!
Този отговор реално бил динамитът, който вдигнал във въздуха всички цели, които семейството на тази девойка имало, всичко онова, в което тези родители инвестирали.
В едно списание публикуваха писмо от млад човек, който пишеше: „Ако до една година не намеря смисъл на живота, ще се самоубия. Помогнете ми да живея!”.
От друга страна, чуваме родители да казват на децата си или на нас:
— Всичко им даваме, защо не са доволни, какво в крайна сметка им липсва?
Този диалог някога се проведе между един младеж и баща му, който почина.
— Какво най-накрая ти липсва? Училището ти е подсигурено, частните уроци са ти подсигурени, чуждите езици са ти подсигурени, парите за харчене са ти подсигурени, забавлението ти е подсигурено. Какво най-накрая ти липсва?
И докато такива разговори обикновено завършвали с кавга, този път младежът не се ядосал, не повишил глас, а спокойно казал на баща си:
— Татко, имаш право. Всичко това, което казваш, ми го даваш и логично би било да съм много доволен, но при едно условие. Ако съм едно хубаво животно, тогава сеното, което ми даваш, наистина ще е достатъчно. Но уви, татко, за теб аз не съм животно, човек съм и в мен съществуват въпроси, за които ти никога не се досети, за които нищо не ми каза и реално ме остави без отговори. Защо да живея, кой е смисълът на живота ми, защо да уча, защо да полагам усилия — тези въпроси ме измъчват! И за всичко това ти никога нищо не ми каза.
Разбира се, този младеж намери другаде смисъл на живота — имам предвид в Църквата — и днес служи на родината си от чужбина като университетски преподавател в един от най-големите университети в САЩ.
Веднъж един човек дойде и ми каза:
— Не вярвам в Бога!
И му казах:
— Това е твой проблем!
Той отново дойде и ми каза:
— Чу ли какво ти казах?
— Да, каза ми, че не вярваш в Бога, и аз ти отвърнах, че това е твой проблем. Свободен човек си да вярваш или да не вярваш.
— Не чу ли какво ти казах?
— Чух какво ми каза. Ти можеш ли да ми кажеш защо ми го каза, кого мислиш, че засяга твоето заявление — Бога? И понеже ти Го отхвърляш, мислиш, че аз завися от теб, че ако ти кажеш, че не вярваш в Бога, аз ще започна да губя равновесие? Ако ти е удобно да си това, което си, добре, приятелю. Ако мислиш, че аз ще те направя вярващ, си почукал на грешната врата. Ако обаче в крайна сметка чрез това, което казваш, искаш да изразиш своята тревога, тогава с удоволствие ще го обсъдим.
Трябва да изясним, че отхвърлянето на Бога се преживява реално като отхвърляне на човека. Когато от самото начало си осакатил човека, какво възпитание ще му дадеш? Още от самото начало възпитанието е погрешно и ние ще платим за това по-късно. Но тогава ще е късно.
Преди няколко дена дойде един баща и каза, че синът му заедно няколко други ученици започнали да правят странни ритуали в дома им. Разбира се, въпросът е прост. Ти вярваш ли в Бога? Идваш ли на църква? И второ, смяташ ли, че това, което става с детето ти, е започнало изневиделица? Просто сега ти тръгна да запълваш празнотите, които твоето възпитание е оставило. Детето иска да намери отговори на въпросите, на които ти не се постара да отговориш, и сега не можеш да го контролираш.
Но да довърша случая, с който започнах, когато 15-годишният младеж ми каза: „Преди три дни се разведоха родителите ми, имате ли нещо ли да ми кажете?”, аз му отговорих в същия тон:
— Да, имам какво да ти кажа: първо, трябва да се изправиш на нозете си и второ, разбра ли защо се разведоха родителите ти и защо днес те карат да изпитваш болка? За да не накараш утре и твоите собствени деца да изпитват болка!
И оттам започна разговорът с целия клас.
Днес виждаме реалността, но не сме поставили диагнозата и когато казвам тази диагноза на младите, усмивката им изчезва, защото внезапно откриват защо нещата вкъщи не вървят добре. Трябва да осъзнаем, че смъртта на Бога в душата на един човек е смърт за самия човек. Осъзнаваме ли какво означава — дали чрез училището или чрез семейството — да убиваш Бога в душата на едно дете? Така реално подготвяш един човек, който утре ще действа престъпно и отмъстително в собствения си живот. Когато тези младежи се забъркат в разни неща, всички им затварят вратата, но и сред онези, които им затварят вратата, са и тези, които са ги тласнали по този път. Възпитанието на децата, за да бъде успешно в своята мисия, трябва да има предвид няколко основни неща. Първо, възпитанието започва много рано, от майчина утроба, защото начинът на живот на майката дава отражение върху плода. Възпитанието на едно дете започва от момента, в който се ражда. А когато расте и си мислим, че не разбира, то реално усеща и придобива опит. Децата, които като малки срещат напрежение и кавги, често в пубертета срещат психологически проблеми, защото в тях има скрит страх, придобит от времето, когато бащата и майката са се карали.
Веднъж един ученик дойде да поговорим. Преди това бях ходил в училището им. Той носеше каскет. Когато влезе в канцеларията ми, започна да се извинява:
— Простете ми, но знаете ли защо нося каскет?
И когато го свали, видях, че по главата му изобщо нямаше коса. Беше опадала от притеснението, когато родителите му се карали. Той, не издържайки това, беше напуснал дома си и живееше в една стая при баба си. В даден момент баща му го срещнал на улицата и му казал да се върне у дома, но той му отговорил:
— И аз искам да се върна у дома, но не мога. Не ви издържам!
За да получи абсурдния отговор:
— Мен това какво ме засяга? Това си е твой проблем!
И се питаш дали този човек има разсъдък, или в крайна сметка егото и страстите му са го направили толкова безумен.
Когато децата влязат в пубертета, имат въпроси и горко, ако чакаме тогава да ни ги зададат, за да им отговорим и ако не сме ги подготвили предварително за това, което ще срещнат. Това означава, че основната предпоставка на възпитанието е родителите и децата да вървят заедно. За съжаление, днес поради условията на живот много родители нямат време за децата си и често децата имат странно поведение, защото родителите им не са до тях. Сещам се за един млад човек с много проблеми, който се беше отрекъл от родителите си и те се бяха подразнили, защото се беше привързал към леля си. Когато говорих с него, ми каза:
— Отче, когато имах нужда от тях, те бяха далеч от мен.
Ако ви кажа къде са били, ще сметнете, че е оправдано — били в Германия, където работили. Но това за детето било без значение. То знаело, че родителите му са далеч от него. Днес може да не сме в Германия, да сме наблизо, но да нямаме време да се занимаваме с децата си. Когато понякога говоря с родители, те ми казват:
— Отче, ние правим всичко за децата ни.
И ги питам:
— Кое е това всичко? И в крайна сметка какво са децата ви? Хубави животинчета, за които ще подготвите един хубав обор, за да живеят? Не знам какво ще правите, но ще намерите време за децата си, те го искат.
Една майка, която се пенсионира преждевременно, ми казваше:
— Отче, малкият ми син напълно се промени у дома — преди не вървеше добре в училище, сега буквално лети!
Защото реално намерил това, което искал — една майка, която е до него и се грижи за него.
Също така е нужен постоянен диалог от детска възраст по всички въпроси, които едно дете може да има. И не се опитвайте да лъжете, защото детето знае, че му говорите лъжи и просто няма да ви пита и няма да ви се доверява. Колкото и трудни да са въпросите, е нужен отговор. Ако имаме такава връзка с децата, тогава ги подготвяме за пубертета. От друга страна, има огромно значение опитът, който децата ще придобият вкъщи — да видят, че родителите им се молят и че ходят на църква в неделя. Това са скъпоценни преживявания, които обаче в даден момент ще са нужни и горко, ако ги няма. Един човек ми казваше:
— Отче, какво ли не бих дал да се върна в детските си години! Това са единствените хубави години, които съм имал в живота си!
И тези хубави години в сравнение с горчивите, които последвали, станали повод да преоткрие пътя си.
Децата, които нямат такива преживявания, през пубертета ще скачат от терасите и тогава ще се вайкаме. Веднъж казах, че родителите, които не водят децата си на църква, на 18-19-годишна възраст ще ги водят на психиатър. Разбира се, това изглежда крайно, но вижте продължението. Седмица по-късно в един дом, който посетих, една студентка ми каза:
— Отче, вчера на площада младите обсъждаха това, което казахте, и може би ще се изненадате, но напълно се съгласиха с вас, че когато липсват духовни основи през детската възраст, през пубертета юношата ще ходи на психиатър.
Защо младите осъзнават това? Защото чувстват в себе си празнота, за която родителите им нямат никакво понятие. При това родителите винаги последни научават. Защо? Защото не са били в час, защото, когато децата им са имали нужда от тях, те не са били до тях или пък не са знаели какво възпитание да им дадат и така са допуснали трагични грешки…
