by Alain Laboile
Автор: Отец Андрю
Източник: www.orthodoxengland.org.uk
“Невидимо, много близо до нас, докосвайки всички ни, има истински свят, на божествен ред и красота, населен от духове, чиято мисия е да носят ред и красота където могат, на смъртните души които се борят за подобни неща… По-възвишената поезия е вливане от светлина от Източника на всяка светлина, от този Цар, от Когото идва знанието ни за величествените, в Чиято мъдрост напредваме ние, под Чието величие се движим и в Чиято красота, ако сме желали красота, можем и да заживеем. Неговите пътища са пътища на светлината, удостоени… така че този свят да може да познае малко от мъдростта, красотата и силата, които ежедневно се отхранват в рая.” Джон Мейзфийл (1878-1967), Poetry, стр. 59-60
Има някои хора, които са толкова благословени от родовото и родителското си благочестие, че дори в най-ранна възраст притежават чувство за вътрешна красота, което е усещането за святост, и така разбират, че човешката съдба е Божествена. Най-великият пример за това е Светата Дева, която на четиригодишна възраст отишла да живее в храма в Йерусалим. Все пак, знаем и много примери за деца светци или светци, които като малки деца, влезли в мъжки или женски манастири и разбирали литургическата красота, отражение на вътрешната красота на светостта на Бог.
Наистина, подобна духовна чувствителност и интуитивност сега са изключително редки. Днес по-голямата част от децата притежават малко чувство за външна красота, какво да кажем за вътрешна красота. Въпреки всичко, всички деца могат да бъдат възпитани в чувство за външна красота. Това е най-важното в модерното общество, което въздига култа на грозотата. Днешният култ към грозното се оправдава с твърдения, че той просто отразява действителността. Макар че, той наистина отразява най-лошото от действителността, крайностите на човешката греховност и липса на покаяние, но не отразява реалността на мнозинството. Със сигурност той не отразява действителността на по-възвишената и по-благородна част от човечеството, неговите духовни и религиозни идеали. Поезията, идеализмът, елегантността, финесът, изтънчеността и женствеността, всички те днес принадлежат към категорията на излезлите от мода и достойни за подигравка. В действителност, съвременният култ към грозотата не отразява действителността, а просто завлича човечеството надолу до собственото си скотско ниво, това на най-малкото общо кратно.
Така, дори преди осемдесет години „модерното” изкуство беше наречено „трупът на красотата” от руския философ Сергей Булгаков. Същият термин може да се използва за повечето модерна музика, скулптура, литература, архитектура и мода. Същото важи и за повечето модерна телевизия, музика и компютърни игри, с тяхното обожание на нецензурния език, разврата и насилието (1). Днешните стандарти се поставят от култа към грозното. Стандартите, поставени за днешните деца или са тези на извънземните чудовища и демони от измисленото, но възможно и реално научнофантастично бъдеще, или, по подобен начин, демоничните образи от реалното езическо минало. Защото това езическо минало отново изплува сега, дали като интерес към японските чудовища, китайските дракони и суеверия (фън-шуй), африканското племенно изкуство и маски, индийските богове и буди, германската митология, келтския спиритизъм (Хелоуийн), египетските мумии и сфинксове, или жестоките гръцки и римски басни.
Какви модели на външна красота могат да предложат родителите на децата си днес, като алтернатива и противоотрова на съвременния култ към грозотата?
Първо, децата много лесно могат да бъдат научени на природната красота, красотата на безкрайното многообразие на природния свят. Например, дори майките и бащите, които живеят в големите градове в апартаменти без градини, могат да водят децата си по парковете и да им показват цветята и пеперудите, пролетните цветове и есенните листа, да посочват красотата на облаците и звездите, изгревите и залезите. Други може да имат възможност да водят децата си извън града, в националните паркове, на море или океан и да им показват красотата на хълмовете и езерата, горите и полетата.
Тук е важно да не се падне в капана на обожание на природата, капан, който всъщност е идолопоклоннически, боготворенето на природната красота сама по себе си. Този капан, който забравя, че природата днес е в падналото си състояние, може да доведе до атеистично природозащитничество с всичките му ритуали.
Второ, децата могат да бъдат научени на създадената от човека красота, красотата на изкуствата, на музиката, литературата, живописта, скулптурата, архитектурата и други форми на човешко творчество, което на гръцки е ‘поезия‘. Например, бащите и майките могат да водят децата си на изложби, в галерии, музеи, концерти или до различни градове. Ако това не е възможно, тогава те просто могат да покажат на децата си красиви снимки и картини, които могат да изрежат и да поставят в албуми.
Тук е важно да не се падне в капана на естетизма, капан, който всъщност е идолопоклоннически, обожанието на създадените от човека художествени средства сами по себе си. Този капан, който забравя, че всяка човешка творческа способност е несъвършена, може да доведе до елитарен снобизъм, нарцистична суета и превзета гордост.
Трето, децата могат да бъдат научени на моралната красота, красотата на моралните човешки отношения. Например, взаимната любов на майката и бащата един към друг и към децата им може да им даде доживотен пример за саможертва заради тях. Ако това не е дадено, както често се случва в днешния свят без усилие за себеразвитие и себеотрицание заради другия, откъдето идват раздялата и разводите, децата могат да израснат в морален стрес и лесно да се наруши психологическото им равновесие.
Тук е важно да не се падне в капана на преклонението пред предците, капан, който всъщност е идолопоклоннически, боготворенето на праотците ни заради тях самите. Този капан, който забравя, че родителите ни са част от сътворението, а не самите те творци, може да доведе от изключване на Божественото.
Накрая, чрез подобна йерархия, започвайки от природната красота, през създадената от човека красота и към моралната красота, децата не само могат да станат способни да оценят нещо от външната красота, но също да се научат на вътрешната или духовна красота, която, отвъд външната, е много по-възвишена красота. Защото, въпреки че външната красота съществува в този свят, тя не е нищо друго освен отражение на много по-висша, вътрешна красота, духовната красота на светостта, красотата на Бог. Защото всяка красота в този свят, независимо колко изящна, не е нищо друго освен изображение и сянка на върховната красота, красотата на Божествения Първообраз и Създател. Както пише поетът:
Ако Бог е създал този свят толкова хубав,
в който изобилстват греха и смъртта,
колко несравнимо по-красив,
ще се окаже раят.
Джеймс Монтгомъри (1771-1854), The Earth is Full of God’s Goodness
Бележка:
1. Сравнете днешните филми с:
„Неприличие с дума, жест, споменаване, песен, шега или по предположение е забранено… Страстните сцени не трябва да бъдат въвеждани, когато не са съществени за сюжета. Най-общо, страстта трябва да се разглежда така, че тези сцени да не възбуждат по-низките и основни наклонности… Нито един филм не трябва да осмива каквато и да е религиозна вяра. Духовните лица, в ролите им като такива, не трябва да бъдат използвани като комици или като злодеи. Церемониите на която и да е определена религия трябва да се представят внимателно и с уважение”.
От етичния код, приет от филмовите продуценти и дистрибутори в Америка на 31 март 1930.
