Автор: свещ. Ивайло Борисов
Замръзнал, спи бъбривият капчук,
ключалки спят, оратори и речи —
и никъде ни шепот, нито звук.
Снегът скрипти. Зората е далече.
Йосиф Бродски [1]
Знам, че настоящето заглавие ще събуди учудване у не един и двама православно вярващи християни, за които подобно съчетание между светата ни православна вяра и адвентизма е нонсенс.
Бих добавил обаче, че и феноменът, стоящ зад появата на този текст, не би могъл да се опише по-вярно от думата нелепост.
Какво значат тези думи ли?
Знаем, че религиозното движение адвентизъм (от лат. дума adventus —идване, пришествие) се заражда през 19 в. Неговият създател, американският баптистки проповедник Уилям Милър предсказал, че Христос ще се завърне на земята през 1843-44 г.
Когато обаче Христос не дошъл през посочените години и сред стотината хиляди последователи на Милър настъпило оправдано разочарование от несбъднатото му „пророчество“, един от адептите на въпросното движение обяснил този провал с простата причина, че Иисус не бил дошъл на земята, а бил влязъл в небесния храм(?!).
Предполагам, че редица здравомислещи хора са гледали на тези псевдопредсказания със снизходителна усмивка.
За съжаление, днес можем да чуем гласовете и на отделни (и слава Богу!) православни, които влизат във въпросната „адвентистка тоналност“ и непрекъснато говорят за последните времена — те настояват, че едва ли не Христос е на прага. И тази тяхна проповед — в която като че основно място е отредено на страха, а не на любовта на Бога, отдал Своя Син за спасението на всеки повярвал в Него (Иоан. 3:16), — звучи под път и над път.
Не знам защо се получава така, че темата за настъпващото царство на антихриста и последните дни е от любимите за някои вярващи.
Предполагам, че става въпрос за някаква амалгама от вроденото у човека чувство за мистицизъм и едно своеобразно гностическо презрение към сегашния живот и неговата реалност.
Все едно вечната ти участ зависи не от начина ти на живот, а от информацията точно кога ще дойде отново Спасителят.
Тук някои ще възразят — да, но има предсказания и белези за идването Му: боеве и вести за войни, глад, мор и пр. (срв. Мат. гл. 24).
Помислете обаче: какво ли са смятали например преживелите ужасите на Втората световна война и милионите ѝ жертви? Със сигурност тогавашното апокалиптично настроение е било не по-малко. Но както виждаме, и днес, в двадесет и първото столетие сл. Хр., животът на човешкия род продължава.
Мисля си, че най-малкото, което можем да направим срещу влиянието на подобни плашещи човека и блокиращи волята му апокалиптични настроения, е да не им даваме ухо. Защото като че ли има зрънце истина в твърдението на една иначе доста спорна личност, че като дълго се взираш в бездната, накрая и тя ще се взре в теб.
Когато непрестанно мислим за последните времена и опасността от тях, когато страхът от идващия антихрист завземе съзнанието ни (а не мисълта за великото изкупително Христово дело), тогава наистина животът се превръща в доста безперспективен.
Разбира се, Православната Христова църква винаги е живяла с мисълта за Второто славно идване на Господа — „Амин, да, дойди, Господи Иисусе“ (Откр. 22:20). Но това, нека дебело подчертаем, не е пречело на християните да правят планове и за тукашния живот, да създават семейства, да строят домове (включително и молитвени) и пр. Така трябва да бъде и днес. Защото всъщност само това „днес“ е реалност, чрез която можем да заслужим по-ценното. А за деня и часа, когато ще дойде Христос, „никой не знае“ (срв. Мат. 24:36).
И нека не забравяме, усмивката е колкото безобидна, толкова и достойна награда за нечии фантасмагории. Независимо от вида на произвеждащия ги лагер.
Бележки:
[1] Из стихотворението „Голяма елегия за Джон Дън“ (превод: Иван Есенски).
