АДЪТ Е ПЪЛЕН СЪС ЗДРАВИ ХОРА

1524 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храмСв. Атанасий“ — гр. Варна

Обичам да общувам с различни хора. Това е склонност, особеност на характера ми още от детството ми, която премина в пастирското служение. Имам много недостатъци и пропуски и като свещеник, и като личност, но съм достъпен и контактен. Разговарям с хората, допускам ги до себе си в енорията, на улицата, навсякъде.

Много често в по-кратки или дълги разговори с православни и неправославни, вярващи или невярващи, познати или съвършено непознати чувам едно и също в най-различни вариации: „Най-важното е да сме здрави!“, „Дай Боже, да сме здрави!“ или „Отче, нали знаете, от здравето по-важно няма!“.

Интересно е, че и нашите православни, и то миряни с дългогодишен опит и духовни плодове, искрено и спонтанно изричат това. Това е техният вътрешен глас, който обикновено звучи с надежда, а понякога със стон и въздишка. За нас, които сме открили и повярвали в Спасителя Христос и съзнателно сме решили да Го последваме, това трябва ли наистина да е така? Не е ли заблуда тази фиксация?

Нима здравето като добродетел, дар от Бога и някаква полуосъзната даденост е най-важното в нашето земно пребиваване? Какво ни е казал Пречистият Иисус: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33). Неговото царство — на земята или на небето, в другите или в себе си. А то е свързано с едно откровение — вярата! Зрънцето вяра, но вяра истинска, пламенна, жива, отдаваща, носеща плодове на всеки, който се е обърнал към Сина Божи.

Простете, но каква полза да бъдеш здрав и да си далеч от Бога?! Каква награда ще получи някой, който се радва на безболестност, а нехае и немари за спасението на душата си!

Ето, това е най-важното, кардиналното, решаващото. Това, което носи тайната на живота тук и отвъд. Адът е пълен със здрави хора. Такива, които са чували за Бога, но са пропускали живото Му слово покрай себе си или с усмивка, лека, пренебрежителна и понякога подигравателна, са реагирали на всичко и всеки, свързан с Него. Те са изцяло в плен на духа на този свят, приели правилата на кесаря  и заблудите на преходността. Движат се по широкия път  и въобще не мислят за някаква промяна, защото тя ще ги извади от зоната на личния им комфорт. Не желаят да видят знаците от небето и да чуят тихия камбанен звън от Бога. Но Той в милостта и човеколюбието Си уважава тяхната свободна воля. Не ги насилва или тласка в някаква посока, а като добър баща ги подкрепя и дори бди над тях. Но те, всички те, които изповядват това мнение, няма как да се спасят!

Защото в царството небесно се влиза с молитви и трудове, след дълбока и съкровена „метаноя“ и нестихваща борба. Борба непримирима и ужасна, на два фронта — вътрешен и външен, насочена срещу старата ни природа  и бесовете, които пречат и искат да осуетят всяко наше изкачване по духовната лествица. Само и единствено след „свято насилие“ над себе си в духовната бран.

Мястото в рая се заслужава. С жертви от страна на този, който иска да бъде в него и да постигне вечното блаженство и покой в милостта Божия. Нищо лично за инакомислещите, но това са правилата на християнството. Върху това се изгражда цялата християнска етика.  Казано ясно и точно — по-добре да си болен, но вярващ, отколкото здрав, но неповярвал!

А здравето, както всичко останало, е дар от Вседържителя Христос и само Той решава дали да го даде и в кой момент на всеки роден от жена. Всички сме в Неговата десница и Той управлява миналото, настоящето и бъдещето на вселената и на всеки човек поотделно. Затова по Своя всепроникваш промисъл ни изпраща болести и изкушения. Това е смисълът на страданията. Те са белег за избраничество.

Един от големите боговидци на светото Православие от настоящото време, св. Игнатий Брянчанинов, обичал да повтаря на идващите при него посетители: „Силните страдания са най-верният признак, че Бог е избрал човека!“. Особено телесните и душевните болести и свързаните с тях скърби. Той самият многократно страдал, бил на легло и така бавно и изповеднически извървял своя път нагоре.

Колко свети и праведни мъже са имали физически и душевни недъзи и до последния си дъх са се борили с тях, изпитвайки цялата горчилка и неудобство в святото си служение! Носили са кръста си и са благославяли Спасителя през сълзи и почти нестихваща физическа или душевна болка. Натоварени с диагнози  и утешавайки се в своята нежелана, но приета немощ. Проявили са велико смирение пред непоклатимостта на волята Божия!

Примерите на св. ап. Павел, св. Амвросий Оптински и св. Йоан Шанхайски или трънливият и поучителен път на Достоевски, който страдал от шизофрения и епилепсия до последния си дъх — всички те благославяли Господа Бога и останали верни на светото Православие. Това е „стенещото християнство“, което проси и се моли в страдания и угнетяване първо за духовна свобода и пълнота, а после за изцерение. Няма нищо общо с евангелието на просперитета във видимия и физически свят…

Патериците от древността свидетелстват за известни или съвършено неизвестни старци, които, ако дълго време не били връхлитани от някоя болест и физическо страдание, смятали това за знак, че Христос не благоволи към тях и ги е изоставил някъде в периферията на Своето свято внимание.

Затова в началото и в края на всяка проповед трябва да си задаваме въпроса — „За кого дойде Бог? За здравите или за болните в този свят?”. Защото Той е Лекарят на душите и телата, а Неговата Църква е вечната Витезда, всеизцеряващата лечебница за всяка болест и немощ. Нека се молим за здраве, но и за спасение, защото здравето не трябва да се превръща в първоцел и фиксидея на вярващия човек, особено на православния.

Затова нека всички ние, децата на този болен свят, се взрем по-дълбоко в смисъла на битието ни и търсим не безболезненото, а душеспасителното в криволичещите пътеки на нашето посветено и осветено от Спасителя странстване, защото ни предстои да се явим пред Неговия милостив и строг съд, на който трябва да дадем добър и достоен отговор за всичко!