Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Много пъти сме казвали, че по-страшно от греха е отчаянието. Затова Църквата се опитва да ни предпази от него по всякакъв начин, след като знае добре, че човекът така или иначе ще съгреши. Не е възможно това да не стане. Онова обаче, което трябва да се избегне, е отчаянието след падението. Бог не се радва на вините и отчаянието на човека, който е извършил грехове в живота си. Много преди ние да паднем в някакъв грях, Той знае, че това ще стане. Затова и за всеки от нас има план за спасение. Стига ние с благодарност да го приемем. Нищо не остава неоползотворено от Бога, дори и нашето падение. Той за всичко има план.
Затова никой грях не може да застане като причина и пречка за нашето отделяне от Бога, освен онзи, за който не се покайваме и не търсим Божията милост. Никой грях и грешка не могат да бъдат по-големи от безкрайната любяща милост на Бога. Бог ни обича лудо, със страст и любовен устрем до Кръст и смърт, смърт, която ражда живота. Изключено е да остави някое Свое творение извън прегръдката Си, ако поне един път сме Му протегнали ръката макар и с колебание. Бог никога няма да пусне тази ръка от Своята любяща длан. Никога да не забравяме това. Ръката, простряна към Бога, Той я държи вечно.
В житието на преподобния отец Йосиф Исихаст се казва, че веднъж изпаднал в скръб. Едно голямо изкушение, едно тежко изпитание го притиснало. Толкова много, че душевно бил разтърсен и плакал като малко дете. Ще каже някой, нима и светците плачат? Разбира се. И плачат, и изпитват болка, и скърбят и изпадат в малодушие. Те са хора във всичко. Не са нито въображаеми идоли, нито супермени, а хора с плът и кости, с душа и чувства. С добродетели, но и с грехове. Нито са съвършени, нито неопетнени, нито знаят или отгатват всичко. Храбростта на вярата им е, че се борят доблестно и искрено.
Така преподобният, намирайки се в своята малка църквичка на каливата си, започнал да се моли и от човешка болка и жал да плаче. И там в сълзите, скръбта и мълчанието на светогорското безмълвие се явила света Богородица. Така прави Бог, появява се, когато стигнем до нулата на нашите сили и издръжливост и помисълът ни казва, че всичко е свършило. Да, но нищо не е свършило за Бога, защото Той всичко прави ново и благословено, дори и най-трудните неща.
И света Богородица му казала: „Не ти ли казах да се уповаваш на мен? Защо се отчайваш?”. А той се навел и започнал да плаче. Света Богородица продължила: „Да се уповаваш на мен и да не губиш дръзновението си! Ела, вземи Христос!”. И му подала Младенеца. Той, казва старецът, толкова много се засрамил, че не посмял да вземе Младенеца. И малкото Детенце, Младенецът, скочил от обятията на майка Си и го прегърнал и помилвал три пъти.
Мястото, на което стояла света Богородица, когато му казала тези думи, и до днес благоухае. Изминали са толкова години, откакто светецът е починал. Пещерата оттогава не е била населвана повторно и пространството в църквата, където стояла света Богородица, и до днес излъчва неизказано благоухание.
