БОЛКА И УТЕХА

Автор: Лимасолски митрополит Атанасий

Превод: Константин Константинов

Защо днес има толкова болка в живота ни? Това е голям въпрос, който е много оправдан, защото човек се пита как е възможно да има толкова много болка в живота ни, и особено с годините, когато човек остарява, се увеличават и трудностите и обстоятелствата, но очевидно болката е феномен на нашето време, не че по-рано не е имало болка, имало е и по-рано и винаги е имало, но днес имаме възможността да бъдем информирани за болката на хората по света. По-рано, ако някъде се случеше нещо лошо, хората в района научаваха, и най-много да се чуеше и в някой друг по-отдалечен район, защото хората нямаха възможността за комуникация. Непосредственото знание за много неща е голямо благо, но и голямо зло, защото ни бомбардират с информация, която създава затруднение в душата на човека. Разбира се, съвременните хора може би не разбират това, защото не са преживели другото състояние, да не знаеш какво се случва около теб, да знаеш само това, което е близо до теб, но това съвременно затруднение се проявява силно при младите хора, които имат в душите си голяма несигурност, страхове, скръб и недоумение какво ще правят в живота си. Много пъти се сблъскваме с млади хора, които проявяват симптоми на депресия, отказ от всичко в живота им, безразличие към всичко и липса на смисъл на живота. Всичко това е резултат от начина на живот, който имаме днес, и от всички тези дадености.

Аз живях на Света гора през годините, когато там нямаше нито вестници, нито телевизори, нито телефони, нито нищо от всички тези неща, които сега ги има в голяма степен, но тогава нещата бяха още по-архаични и видяхме как живееха хората, които не бяха бомбардирани с новини. Хората живееха просто, красиво, тихо, смирено, без затруднение, молеха се за целия свят, ако научеха нещо. Ако някой кажеше нещо, което идваше от света, ние го научавахме и се молехме, но не съществуваше тази буря от новини, която имаме днес. Когато постоянно следиш новините, това те кара да привикваш към злото в света и когато чуеш някаква новина, не изпитваш никакво съчувствие към другия човек, защото вече си свикнал с всичко това, което се случва около теб. Чухме, че в Газа са убити 12 500 души (вече са над 50 000 — бел. прев.). Приблизително толкова, както казват. Това е една цифра, новините са като цифра. Не чувстваш всеобщата човешка мъка, когато си привикнал към злото, а когато си чист и не си привикнал към съществуващото зло в света, тогава го преживяваш много силно и трагично, с голямо съчувствие и състрадание.

Спомням си, че много пъти разказвахме на нашите старци неприятни и тъжни събития, те ги слушаха и страдаха, душата им страдаше от това, което чуват. Ние, младите, слушахме безчувствени, а още по-младите от нас дори се смееха. Спомням си една сутрин се съмна, свършихме литургията и дойде един кораб с турско знаме в скита ни. Отците се уплашиха: „Какво става? Да не би турците да са ни превзели и ние да не сме чули нищо?”. Имахме някакви вътрешни телефони. Някой ни се обади: „Знаете ли нещо?”. „Откъде да знаем? Не знаем нищо.” Война ли стана? Битка ли? Нямахме представа. Откъде да знаем? Старците решиха да отидат да видят какво става с кораба. Какво търси там? Беше военен турски кораб с турски знамена. Нашите старци бяха простодушни хора. Отците решиха да се качат на лодка, трима-четирима, и взеха локум, орехи, лешници, които отглеждаха в скита, за да отидат да почерпят войниците и да научат какво става. Сякаш, ако беше война, щяха да ги посрещнат с локум. Отидоха и те им казаха, че е имало буря в открито море и не са могли да отидат в Турция и са дошли тук да се приютят в Дафни, на пристанището на Света гора.

Добре, днес не можеш да кажеш на човека да не се информира за събитията, които се случват в света, но именно тяхното игнориране в миналото донесе на хората чистота, невинност, чувствителност. Старците бяха чувствителни хора, каквото и да чуеха, го приемаха с голяма чувствителност, докато, когато човек свикне със съществуващото зло около него, сърцето му се втвърдява и не е чувствителен, или ако по природа е чувствителен, стига до другата крайност, до свръхчувствителност, и се потапя в депресия и в безкрайни въпроси и няма смелост да продължи в живота си.

Бог не е създал болката, нито ни е създал, за да страдаме, да скърбим и да се мъчим. Бог ни създаде и ни постави от самото начало в Рая на насладата, казва светото Писание. Постави ни в Рая. Раят в Едем бил земен рай, земна градина, и там човекът имал заповед от Бога да работи и да пази това място, и същевременно да живее непрекъснато в общение с Бога. Тогава нямало болка, нито труд, нито скръб, нито притеснение, нито смърт, нито болести, нито нищо от тези неща. Човекът е създаден за този живот, такова е нашето сътворение, но падението въвело в живота му всичко останало: болка, труд, скръб, притеснение, болести, тление, старост, смърт и всичко останало. Така болката се ражда от нашето отстъпление от Бога, което не означава, че всеки, който страда, скърби и се мъчи, е грешник. Не, всички хора вече са подвластни на болката, труда, скръбта, тлението и смъртта. Всички хора, и праведните, и грешниците, и светиите, и всички останали. Но разликата е, че докато всички са подвластни на едни и същи неща, всички ще се разболеем, всички ще умрем, всички ще изпитаме скърби, притеснения и трудности в живота си. Разликата се състои в това, че Божиите хора се отнасят по друг начин към тези събития, използват ги духовно и ги превръщат във вечен живот, докато хората, които са далеч от Бога, ги превръщат във вечна мъка. Животът им става мъчение, безпокойство, страх, мъки, опасности и хиляди други неща, които преживяват ежедневно. Това е мъчение, защото ако не знаеш как духовно да използваш трудностите, които срещаш в живота си, със сигурност всичко това ще те повлече надолу. Все едно по време на буря някой да не знае как да управлява лодка. Ще потъне. Докато добрият кормчия, който знае как да управлява лодката по време на буря, дори може да получи награда за храброст.

И както казваха и нашите старци, когато има буря, вместо да проклинаш морето, стани добър кормчия, научи се да управляваш себе си в бурята на житейските трудности, и така ще се справиш много по-добре особено ако сред това затруднение се научиш да призоваваш Христос, поставиш Христос пред себе си и Го поставиш за твой попечител и кормчия на кораба на живота си. Така Христос става пътеводител в живота ти, и ти нямаш безпокойство и страхове. Светиите могат да използват всички тези неща, и това е и ценността, която Бог дава на болката и на труда, защото, ако не можеш да ги оползотвориш, тогава болката вместо да стане лекарство за теб, става отрова и те убива.

Но как човек може да посрещне болката? Като постоянно мисли, че Бог вижда целия му живот. Нищо не е скрито за Бога. Нищо от това, което страдаме, от това, което търпим, от това, което имаме, не убягва от Неговото внимание. Човек не може да каже: „Да не би Бог да не ме забелязва или да не знае проблема ми, или да не е разбрал моето безпокойство и трудност?”. Ние, хората, можем да кажем това. Може да виждаш човек пред себе си, който има хиляди проблеми, и да не го разбереш. Може да има хора, които страдат, а ние да не знаем, че брат ни, съпругът ни, семейството ни има проблем, и да мислим, че всичко е наред. Но за Бога това е изключено. Така се ражда мир в душата на човека, който има непоколебима вяра, че Бог е Този, Който вижда и знае всичко, и следователно знае трудността, през която той преминава, и вижда неговата борба и безпокойство. Той знае, че Бог присъства. Със сигурност ще премине трудността, няма да я избегне. Това не означава, че Божиите хора няма да преминат през трудности.

Понякога казваме на децата си: „Бъди добро дете, ходи на църква, Бог да ти помага да бъдеш добър ученик, и всичко да върви добре”. Това е грешка. Не означава, че ако сме хора от Църквата, всичко ще ни върви добре. Няма никаква връзка между едното и другото. Ще преживеем и ние това, което преживяват и останалите хора, и дори понякога по-интензивно, защото така Бог иска да даде пример за останалите хора, които са духовно по-слаби.

Така имаме убеждението, че Бог стои зад волана, и щом Бог стои зад волана на живота ни, тогава каквото и да ни се случи, имаме мир и спокойствие. Казваме: „Бог е тук, Бог вижда всичко, Бог знае всичко, Бог следи всичко”.

Със сигурност Бог не иска несправедливост. Бог не иска война. Толкова много хора биват убивани около нас всеки ден. Иска ли Бог да бъдат убивани? Не, разбира се. Иска ли Бог да умират малки деца и толкова други невинни хора? Не, разбира се. Бог не иска всички тези неща, които правим. Но Той ги знае и само това, че ги знае, е достатъчно за нас. Знаем, че Той не ги иска, и за нас е достатъчно, че не ги иска и че не благославя лошите дела на хората. И това отговаря и на един друг въпрос: защо стават всички тези неща и как Бог търпи толкова много несправедливости около нас по целия свят?

Бог вижда всичко във вечна перспектива. Не вижда нещата, както ние ги виждаме в рамките на 70, 80, 90 години, които човек живее. Бог не вижда нещата така. Вижда човека в неговата вечна перспектива. И ако човекът е онеправдан в този живот, тогава Бог го оправдава във вечността. Особено малките деца и невинните хора, които претърпяват много злини и умират несправедливо, било от мъчителна смърт, от тежка болест, от тежко събитие, било от война и т.н., без да имат вина за това, тогава Бог, Който е вечна справедливост, няма да остави временната несправедливост да има вечно измерение, и ще даде вечна справедливост на всички онеправдани хора. И в крайна сметка онеправданите хора се оказват в по-благоприятно положение от другите, защото, добре, ще прекараш 70, 90, 100 щастливи години, ако ги доживееш, но това е малко, има край, срок на годност. Вечният живот обаче няма срок на годност, той е во веки. Следователно Божията справедливост е вечна, и ако едно дете е онеправдано, когато умира малко и измъчено, и без никаква човешка помощ, то страда за кратко, но има вечна справедливост. То няма да живее примерно 80 години на земята, но има безкраен живот във вечното царство на Бога, и Бог няма да остави несправедливостта да има вечно измерение. Който е онеправдан, той ще получи вечна справедливост от Бога.

Чрез трудностите научихме много неща, станахме по-смирени, по-сговорчиви, по-състрадателни, по-благи, докато, когато всичко ни е добре, красиво и приятно, за съжаление, настъпва самодоволство, че всичко е наред, всичко е красиво, спокойно, няма никаква трудност, не чувстваш болката на хората. Страдащият човек е причастен към болката на останалите хора. Ако ти си страдал, тогава те боли за болката на хората в света. Ако си бил в болницата и знаеш болката на болните, и труда на лекарите и медицинските сестри, и на роднините, които прекарват дни и нощи до леглата на своите близки, тогава лесно се молиш за страдащите, лесно си спомняш за болните, и лесно се молиш за целия свят, защото, за да можеш да обичаш хората, трябва да си причастен към тяхното страдание.

Докато някой, който не е преживял това, колкото и добро намерение да има, не знае, няма опит от това. Затова и психологията учи, че човекът, който може да подкрепи другите, е този, който е преминал през това, през което другите минават. В центъра за наркозависими „Покров Богородичен” например много помагат младежите, които са били наркозависими, но след това са се очистили и излекували, и както те самите казват, могат да помогнат много на другите, защото знаят какво преживява един наркоман. Ако не знаеш, понякога говориш неща, които нямат нищо общо с реалността.

Веднъж един младеж, наркозависим, ми каза в центъра: „Отче, откъде знаеш за наркотиците и ми говориш сега? Пушил ли си някога трева?”. Не съм пушил и не ми трябва, но със сигурност нямах опита на тези хора. Но тези, които имат опит, могат да ги утешат и да отговорят на въпросите и на възраженията, които имат.

Така поставяме Бога отпред в живота ни и тогава имаме надежда, че животът ни се движи в правилна посока, че Бог наблюдава всичко, нищо не убягва от Божия промисъл, Бог всичко вижда, всичко знае, и след това имаме и безкрайна вяра, че Бог няма да ни остави сами. Той Сам ни каза, че няма да ни остави да бъдем изкушени. Бог присъства, Той е до нас, Той е близо до нас, подкрепя ни, утешава ни, укрепва ни, дава ни смелост да продължим борбата си, но същевременно знаете, че болката е очистваща. Тя очиства душата ни от много грехове, които сме допуснали. Душата ни е обременена с различни престъпления, които вършим в духовния си живот, с нашето коравосърдечие, егоизъм, сладострастие, сребролюбие, и когато влезем в пещта на болката, тогава се очистваме от всички тези тежести и разбираме смисъла на живота ни. Мнозина казват: „Здравето с нищо не може да се сравни”. Разбира се, здравето е важно, но със сигурност човекът има „срок на годност”, така че трябва да намери начин да победи тлението, да победи смъртта. Каквото и да правиш, колкото и по човешки да се утешаваш и да се спасиш от всичко това, което те измъчва, ще дойде времето, когато ще си тръгнеш от този свят. Пред теб стои излизането от този свят. Трябва да намерим начин да разрешим въпроса за смъртта, и човек намира решението само близо до Христос и в Църквата. Само когато човек живее близо до Бога, тогава може да има надежда във вечното Божие царство, да има смелост и търпение и да не се бои от смъртта.

Вчера нещо ме впечатли. Имахме погребение в манастира „Свети Ираклидий”. Почина една 65-годишна монахиня. Тази монахиня беше учила химия в Атина и стана монахиня след като завърши образованието си. Имаше проблем със здравето си, щеше да си прави сърдечна операция, но лекарите казаха, че може да не издържи, и наистина не издържа.

В навечерието, няколко часа преди операцията, говорихме по телефона. Попитах я: „Как си, сестро? Добре ли си?”. Тя каза: „Добре съм, слава Богу! Лекарите ми казаха, че може да не се събудя, може да умра по време на операцията, но им казах да не се страхуват и да я направят. Каквото Бог иска. Да бъде благословено! В Божиите ръце съм”. Казах ѝ: „Не чувстваш ли страх?”. Тя ми каза: „Вече 40 години съм в манастира. Чаках този момент от години. Не чувствам страх. Каквото Бог иска, в Божиите ръце съм. Имам мир в душата си”. И наистина, така спокойно отиде на операция и почина. По време на операцията сърцето ѝ не издържа, но тя бе изпълнена с мир.

Смъртта е победена чрез животворящия Христос, докато без Него може да живееш щастливо цял живот, но смъртта ще дойде и при теб и няма да знаеш как да я посрещнеш. Тя е заплаха за невярващия човек. Смъртта е заплаха, докато за вярващия е надежда, защото той влиза чрез смъртта във вечното Божие царство.

Светците използвали болките, трудностите, смъртта, мъките, несправедливостта, всичко това, което конституира болката, за да се излекуват, да се очистят от страстите си, от греховете си, от грешките, които направили.

Отците казват, че човек се очиства чрез доброволна болка или чрез напасти. Тоест човек се очиства или като полага доброволно голям труд и усилия за своето спасение, както правели подвижниците, които се трудили в пости, бдения, молитви, за да очистят душата си от греха, или чрез напасти, като проявявали търпение към нежелани беди. По този начин, с търпение, с молитва, с издръжливост човек се очиства и душата му се просветлява, става по-чист пред Бога, и след това върви към просветление, подвизавайки се отново доброволно, чрез духовно четене, молитва и трудове, и стига до обожението, като става Божие чедо по благодат.

Бог не е създал болките, трудовете и трудностите, Бог не ги иска, не ги благославя, но след грехопадението те са естествени явления в живота на всички нас, без изключение. И Сам Христос претърпя мъчителна и унизителна смърт, претърпя несправедливост и унижение от хората и понесе всичко това, за да ни покаже, че и Той, като Човек, е преминал по същия път, по който преминаваме и ние. Освен това никой няма да изпита болката, която е изпитал Христос. Със сигурност има светци, които са претърпели по-големи мъчения от Христос, но те са нямали Неговата чувствителност. Христос е безгрешен, напълно чист и непорочен и изпита човешката болка в най-голяма степен. Същото важи и за Пресвета Богородица. Ние, хората, дори и да имаме някаква трудност и да страдаме, знаем, че имаме грехове и така плащаме за тях.

Чрез всичко това човек придобива търпение и издръжливост и става благ. Страдащият човек има сладост, той е като изпеченото ядене, което е вкусно, зряло, хубаво, ядеш и се наслаждаваш, и се радваш, и казваш: „Каква хубаво ядене!”. Такива са и хората, които са били изпитани в живота си, те са уравновесени хора, които знаят как да се справят с трудностите в живота.

Спомням си деня, когато почина архиепископ Макарий. Бях в манастира „Ставровуни”, бях млад, на 18 години. Бяхме горе в манастира и ни се обадиха по телефона, от старите телефони. Игуменът Атанасий ни каза: „Макарий умря”. Ние се уплашихме: „Какво ще стане сега, след като Макарий умря?”. Преди година-две беше турската инвазия. И слязохме долу в скита „Света Варвара”, за да си тръгнем, да отидем по домовете си. Срещнахме стареца Герман, беше на трактора. Целунах му ръка и му казах:

— Геронда, Макарий умря!

— Да, Бог да го упокои.

— Какво ще стане сега, геронда?

— Каквото Бог иска.

— Какво ще стане?

— Макарий умря. Бог не умря.

Добре, Макарий умря, но Бог не умира. Тези хора имаха надежда в Бога и не губеха своя мир, защото надеждата в Бога ражда мир. Със сигурност и те преживяват трудности, но Божият мир цари в сърцата на хората, които са били изпитани и са узрели.