Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Връзката е преди всичко духовно събитие, но не осъзнаваме това. Всяко нещо е духовно събитие, но не сме го почувствали и осъзнали. Затова по начина, по който влизаме в една връзка, създаваме всички предпоставки тя да се превърне в тирания и ад. И след това идва едно огромно „Защо стана така?”. А всъщност ние сме създали тези състояния и не само това, но и прехвърляме вината върху другия. Затова нека видим връзката като дълбоко духовно събитие.
Как влизаме в една връзка? Ще ви задам един въпрос, който често задавам на себе си — преди да вляза в една връзка дали някога влязох в себе си? Познах ли себе си, „претеглих“ ли себе си? Как е възможно, без да познавам себе си, без да зная истината на моя живот, да вляза в живота и душата на един друг човек?
Няма библейско слово, което да не докосва дълбоко и истинно живота на всеки от нас. Дори и това, което много пъти казваме, че е (библейска) история, е история не на евреите, а на пътя на нашия живот и душа.
В Стария Завет Моисей стои с благоговение пред горящата и неизгаряща къпина, и отците на Църквата казват, че тя символизира света Богородица. Божията благодат му казва: „Събуй обувките си, защото мястото е свещено“. И ти казваш: „Тръгвам да се женя.” Осъзнах ли сакралността на другия? Почувствах ли, че другият човек е Божи образ? И в крайна сметка видях ли го с такова благоговение? Установих и осъзнах ли, че пред мен имам една вечност, в която Бог ме зове да Го видя, да Го срещна, да Го почета, да Му се поклоня в лицето на другия? И аз влизам с моите обувки, тоест с моята нечистота и връхлитам в живота на другия. Как правя това? Осъзнал ли съм го? Никога не влязох в душата си по такъв начин, не видях сакралността на живота си, за да мога да видя сакралността на живота на другия човек. Осъзнах ли, че той е Божи образ?
Ето защо връзката е много дълбоко събитие. Трябва да осъзная, че съм Божи образ и в Божи образ означава, че давам, жертвам, утешавам, изцелявам и в крайна сметка установявам, че влизам в живота на другия не за да дам и да взема, не за да си отпочина и да се нагодя, не за да го изцеля и да го утеша и така и аз да се изцеля и утеша, а за да го разболея с моята болест. Да му предам моята болест, страст, пречка. И много пъти, когато не мога да му ги предам, се опитвам да му ги наложа.
Почитам ли Божия образ, уважих ли образа, който аз и другият представляваме? И най-голямото нещастие, криза и ад е да не представлявам нищо за другия и другият да не представлява нищо за мен. Знаеш ли какво е да не можеш да бъдеш нито приятел, нито брат, нито съпруг, нито майка, нито баща? Защото, много просто, не си осъзнал, че си Божи образ. И тази празнота да е твоят ад и това състояние да е твоето нещастие.
Трябва да установя, че съм Божи образ и да видя какво означава мястото, което Бог ми е дал. Бащинството в съпружеския живот е място, което Бог ми дава и това е кръст. Но как да го кажеш на хората, които се женят и в онзи час настава пиршество? Но така се избавяш, така се издигаш, така се изцеляваш, така ставаш човек, така се проявява Божият образ. Това е чудото на кръста.
Пророк Авакум казва нещо дивно: ще остана на мястото си, ще стоя на стража и ще очаквам Бог да ми каже, за да ви кажа. И много пъти аз идвам и казвам:
— Къде е Този Бог?
Почакай, приятелю! Кое е твоето място? Запази ли съпружеския живот? Жертва ли се в бащинството? Раздроби ли се в майчинството? Раздаде ли се в приятелството? Къде е твоето място? Къде е кръстът ти? Къде мислиш, че Бог ти е насрочил среща? На кръста. Кръстът е срещата на Разпнатия с всеки от нас. Той идва и ни дава кръстни места, но аз не осъзнавам, че поемайки кръста и оставайки на мястото, създавам всички предпоставки за възкресението. И аз, злочестният, отивам не за да дам и да се отдам, а да взема. Влизам във връзката и чувам моя егоизъм, как ще се нагодя, как ще изпитвам удоволствие, какво ще взема, какво ще правя и т. н. Моят егоизъм. Има ли общуване тук?
Определени пъти пишем за благодатните дарове на светците. Всичко това е хубаво и благословено от Бога. И казваме: „А-а, свети Паисий имал дара на прозорливостта!“. Естествено че го имал. Преп. Ефрем Катунакийски имал дара на пророчеството. Харесват ни зрелищните дарове. Но има други дарове в светците, на които не отдаваме толкова голямо значение. Дарът на общуването — тези хора със своята любов можели да говорят с вярващия и атеиста, с християнина и с мюсюлманина, с праведния и с грешния. Осъзнали ли сме какво смирение има в това?
Дарът на разбирането. Аз някога разбрах ли другия, помръднах ли се от моя егоизъм? Никога не го направих. Разбирането е дар.
Друг дар — да слушам другия. Не слушаме. В часа, когато другият говори и плаче пред мене, аз мисля за други неща. Слушам моя помисъл, желание, план. Не ми казавайте, че не ни се е случвало. Не разбирам, не слушам другия, не помръдвам от мястото си, нямам общуване. Не съм уважил себе си като Божи образ, не почитам другия като Божи образ. И чакам сега да имам връзка с другия?
Когато имам егоизъм, имам болна връзка със себе си. Не с моето аз, а с моето азче. И когато имам такава връзка, когато флиртувам постоянно с моето азче и с моята воля, възможно ли е някога да се влюбя, да обикна, да се открия за другия?
Преди няколко дни празнувахме паметта на преп. Герасим Йордански. Светецът видял болката на лъва и не само я видял, а искал да я изцели. Виждаме, че другият човек, с когото живеем заедно толкова години, създали сме деца, спим в същото легло, изпитва болка, крещи и в онзи час казваме:
— А, пак започна да мърмори!
Бре, другият изпитва болка! Изпитва болка, а ти в онзи час не го вземаш насериозно, тежи ти и крещиш. Заличаваш го в онзи час, а той изпитва болка, може да роптае, да става дотеглив. Аз мога ли да видя болката му? Но за да я видя, трябва да видя душата му и за да видя душата му, първо трябва да намеря моята душа. Затова връзката е дълбоко духовно събитие.
С егоизъм не можеш да имаш истинна връзка. Това е проблемът. Този егоизъм предизвиква. Казваш: „Как да имам връзка с Бога, след като моят егоизъм ме е превърнал в бог?!”. Егоизмът е бащата на атеизма. Каква връзка да имам с Бога, след като аз правя всичко и съм спасител на света! И ако се намери и някой друг спасител на пиацата, там да видите как спасителите се карат помежду си!
Егоизмът е баща на атеизма, отрова за съпружеския живот и смърт на връзката.
Идват млади да се оженят и чуват апостолското четиво, където се казва жената да се бои от мъжа. И това ни дразни, но това е уважение към борбата и кръста, на който ще се качи другият. И в онзи час чуваш наоколо:
— Настъпи го!
И си казваш: сега ми се е паднало!
Но трябва да кажем на младите: чеда, имате право! Истината е, че от момента, в който се жените, трябва да стъпчете, но не един друг, а всеки своя егоизъм. Колкото повече всеки стъпква своя егоизъм, толкова повече се доближавате един до друг и толкова повече се гради връзката. И тази връзка е вашият рай. Не допускайте егоизмът да превръща всичко в ад и да заравни всичко със земята.
С другия не споделям просто това, което имам. Макар че докато моето и твоето стане наше, се изисква много труд. И споделяме това, което сме с другия. И ако ние сме ад, осъзнаваме ли какво даваме на другия? От деня на брака. Егоизмът не ме оставя да видя това, което реално съм, защото наистина ме заслепява и не виждам моите страсти, грехове, немощи, а виждам, че докато за моите съм сляп, гледам с отворени очи тези на другия.
Най-хубавият подарък, който видях на сватба. Един юнак сам си го направи. Каза, че си е направил подарък. Казах му:
— Поздравления, добре тръгваш. Кажи ми продължението. Кажи ми какъв е подаръкът, за да ти кажа кой си!
Той ми каза:
— Ела, отче, да ти го покажа!
Беше си купил едно огледало. Ще ми кажете хубав подарък си направил — да гледа себе си. Беше много хубаво огледало по една причина. Отгоре бяха написани две думи с хубави букви. Гледаше себе си и виждаше — „Ти си виновен”. Каза ми:
— Ще го гледам всеки ден.
„Ти си виновен.” Там имаме предпоставка за връзка, единство, любов. Да можеш да кажеш на себе си: „Ти си виновен!”. Виждате колко дълбоко духовно събитие е връзката. Да видим и нещо друго. Помръднах ли някога от волята си? Тръгвам да се оженя. Трябва да казваме и някои истини на себе си. Да не казвам „Отивам да се оженя, отивам да стана съпруг”, а „Отивам да се нагодя”. Или кажи: „Отивам да се устроя социално”. Кажи го така. Както сега казват траурна агенция и виждаш служителя с лопатата (гробаря). Е, намери една хубава дума и я кажи. Не казвай „Ще имам съпруг” или „Аз съм съпруг”. Или „Отивам да се оженя”, защото „отивам да се оженя” означава отивам да се разпна, да разпна моя егоизъм, да събуя обувките си отвън — тоест всичко нечисто, да погледна малко себе си да видя моите грешки, защото влизам в сакралността на душата и живота на другия. Не ми казвай сега „Отивам да се оженя”, когато никога не си казал на себе си: „Ти си виновен!”.
Никога не помръднах от моята воля. Много е просто. Ако излизах от моята моля и влизах в Божията воля, много лесно щях да се преместя и от моята воля, за да вляза в душата и живота на другия човек. Знаете ли какво означава Божия воля? Означава освобождаване от неподвижността и плена на егоизма. Това означава Божията воля. Като израз е малко силен, но Божията воля е Божията любов за човека. Това, което казвамe — „Да бъде Божията воля” е Божията любов, защото моята воля е болна, докато Божията воля е Божията любов към мене. Но излязох ли някога от моята болест да вляза в Божията воля и любов? Не, аз съм неподвижен, непреклонен, и сега чакам да вляза в живота на другия човек.
Преместването не е лесно, а трудно. Затова, като гледаме прехода, т.е. преместването на евреите в Стария Завет, всъщност там се говори за нашето преместване. Много трудно човек излиза от плена на егоизма си, за да влезе в свободата на Божията любов. Трябва да минеш през твоята пустиня. Да се задвижиш. Любовта е движение. Не съм минал през моята пустиня, не съм се борил с моите изкушения и страсти. Не съм видял моята отговорност и сега чакам да срещна човека. И никога не се смирих. Бог, за да ме срещне, слезе. Аз никога не се смирих, за да срещна другия. Връзката означава преместване от моя егоизъм и нагаждане. Остави мястото, което виждаш, начина, по който разбираш, чувстваш, мислиш, освободи се от мястото, защото не забравяй, че всяко живо нещо се движи, а ние сме неподвижни. Единият е неподвижен и вграден в егоизма си, другият е неподвижен в своя егоизъм, двамата са мъртви и искаме да имаме жива връзка! Възможно ли е? Можем ли нещо да се променя, да се движи, да се решава във връзката, когато ние сме неподвижни?
Някога на Света гора имало двама родни братя монаси Гедеон и Симеон. Гедеон бил канонарх. Симеон бил псалт. Имало бдение за Сретение Господне. И Гедеон, горкият, отивал и казвал празнични песнопения, отивал на певница, където бил брат му и му изричал стихирата, която започва така:
„Кажи, Симеоне…” (пълният текст е „Кажи, Симеоне, Кого носиш в обятията си в храма и се радваш? На Кого казваш и викаш: сега се освобождавам, защото видях моя Спасител! Той е Роденият от Дева, Той е Бог Слово от Бога, Който се въплъти заради нас и спаси човека! Нека Му се поклоним!” — бел. прев.).
Симеон го погледнал и му казал:
— Какво да кажа, бре Гедеоне? Все едно и също!
Чакам нещо да се открие, да се промени във връзката, да се просветли, но и двамата сме неподвижни, всеки в егоизма си и все едно и също.
Друг случай. Някой се оплаквал на своя Ангел. Ангелът му се явил и му казал:
— Чедо мое, когато стана тази и тази беда, не те ли спасих?
— Да, спаси ме!
— Когато стана този и този инцидент не те ли спасих?
— Да, спаси ме!
— И когато беше войник, не те ли спасих?
— Да, спаси ме!
—Е, тогава от какво се оплакваш?
— Когато се жених, не ме спаси!
Бракът се превръща в беда, нещастие, неподвижност, защото връзката е мъртва, не напредва, защото има двама неподвижни и непреклонни човека, всеки нагоден във волята си и упокоен в егоизма си. Хайде сега това нещо да се задвижи и да го наречеш връзка.
За да стигнеш до другия, трябва да се смириш, да се подвизаваш, да слезеш.
Бащата на свети Силуан се молил за него всяка вечер. Всяка вечер майката на бл. Августин света Моника заставала пред Христос и казвала:
— Детето ми е грешен човек, зная го. Аз поемам неговото покаяние!
Жената приела неговото състояние за свое и 17 години се покайвала и плакала за сина си.
Преместване, смирение, любов, жертва, кръст. Бог казва на пророк Йезекиил:
— Видях сълзата ти.
Разбирате ли колко нежен и благороден Бог имаме? И имаме един човек до нас и не ни пука за сълзите му. И докато не ни пука за това, сме в състояние да изминем 250 км, за да се поклоним на една плачеща икона. Велика е нейната благодат, но защо ти е това поклонение, когато до себе си имаш иконата (образът) на Бога, която плаче и страда, а ти не ѝ обръщаш никакво внимание?
И Бог казва на пророка:
— Видях сълзата ти.
А аз не виждам моята слепота. Другият страда до мен, има огромни празноти, не може да изрази любовта си. Но Бог със Своята любов, която трайно се движи, премества, разпва, смирява, отива при детето Си и му казва:
— Видях сълзата ти, чух въздишката на сърцето ти.
Това е любовта, това е връзката. И казваш: чакай, какво означава да обичаш? Един древногръцки философ казва: „Обичай ближния малко повече, отколкото обичаш себе”. Смири се, ти казва. Един философ го казва, Христос ни го показа. Философът казва: „Оттегли се малко, свий се малко”. Смалявам се, прибирам се, което означава, че губя нещо от егоизма си, което е загуба, и печеля нещо от човека, което е печалба и полза.
Прибери малко твоя егоизъм, който се простира навсякъде, покрива всичко и всички.
Отиваш на гробищата да посетиш гроба на близък покойник, да се помолиш и сядаш и чуваш другия да говори благи думи над гроба на покойника и се обръщаш и му казваш:
— Слушай, когато покойникът бе жив, говореше ли му така?
— А, не, отче!
Защо, защо сме такива? Толкова ли ни костваше да изразим любовта си и да кажем една добра дума?
Не уважаваме присъствието на другия. Много пъти той сякаш отсъства за нас. Защо не си признаем някои истини — венчали сме се за телевизора. Три минути ще говоря с жена ми, осем часа с телевизора. Венчали сме се за телефона. С него лягаме и с него ставаме. Поставяме го на възглавницата. Защо не казваме истината? Близките ни са до нас, но реално отсъстват. Не ги виждаме, нито зачитаме тяхното присъствие. Нито душата им уважаваме, нито болката им изслушваме, а би трябвало да проявим внимание към тях още преди да изпитат болка, нито труда им виждаме.
