Автор: свещ. Кирил Марковски
Източник: „Испытание тюрьмой и как его преодолеть”
Превод: Пламена Вълчева
В следствения изолатор (СИЗО) човек чака присъдата си и съответно по-нататъшната си участ. Тъжната ситуация, в която се намира, кара този човек постоянно да търси помощ от Бога. Един Бог, Който вероятно все още не познава, в Когото няма особена вяра, но към Когото неволно се устремява със страдащата си душа. Някои може да не са съгласни с мен, но аз съм твърдо убеден: в СИЗО се молят всички. Молят се, както умеят, и го правят искрено. Именно в затворническите килии мнозина се замислят сериозно за Бога и за отношенията си с Него. Понякога именно килията на СИЗО и затворническият храм стават място на първата среща с Бога. И тази среща променя кардинално целия по-нататъшен живот на човека.
Влизайки в килиите на заподозрените и обвиняемите, винаги съм забелязвал, че никой не е изненадан от присъствието ми. Да срещнеш свещеник в затвора е нещо съвсем естествено за всички. Както са напълно естествени и разговорите по духовни въпроси. По правило те винаги предизвикват интерес. Очевидно мнозина се вълнуват от въпросите на вярата. При това затворническата килия е онова място, където православният свещеник може да проповядва не само на православни християни, но и на мюсюлмани и на представители на други религии. Неведнъж съм забелязвал, че внимателно слушащи думите ми за вярата в Бога са именно мюсюлманите. Това важи както за мъжете, така и за жените, както за непълнолетните, така и за възрастните. С редки изключения затворниците слушат свещеника с голямо внимание и поглъщат всяка негова дума. В очите на повечето жени се появяват сълзи. Нерядко съм виждал сълзи и в очите на мъжете. Но това се случва най-вече при личен разговор.
Един мой познат свещеник за първи път служеше литургия в храма на женския изолатор. Когато се качил на амвона, за да проповядва и погледнал лицата на затворничките, бил поразен. Очевидно било, че те го слушали с напрегнато внимание. Мнозина от тях плачели. След това той сподели, че никога не е виждал подобно нещо в енорията си.
Когато осъденият напусне СИЗО и се озове в изправителното учреждение, духовните му търсения значително намаляват. След постановяването на присъдата и определянето на наказателната мярка, когато всичките му жалби са били отхвърлени, осъденият смята, че повече няма за какво да моли Бога. Освен това той сякаш свиква с новия си статус. Убеждава се, че и в затвора може да се живее и че нещата не са чак толкова ужасни, колкото са му изглеждали в началото. Създава нови познанства и приятелства, животът му отново се изпълва със суета и нуждата му от Бога вече не е толкова остра. Нещо повече, някои осъдени започват да изпитват разочарование от вярата, като се страхуват да признаят това даже пред самите себе си. Обръщайки се към Бога в очакване на своята участ, те са се надявали на по-благоприятно съдебно решение. Неочаквано тежката присъда ги разстройва и вярата им се разколебава. И понеже нямат познания за духовния живот и смятат, че същността на вярата се състои най-вече в това да просиш от Бога разрешение на проблемите си, немалко затворници се съблазняват. В резултат на горепосочените причини православните общини в изправителните колонии наброяват средно 25-30 души, което е около 5% от общия брой осъдени. Става въпрос за онези затворници, които редовно посещават богослуженията в затворническия храм, участват в тайнствата и изучават Свещеното Писание в неделните училища към колонията. Въпреки това почти всички затворници, кръстени в Православната църква, определят себе си като „вярващи” и „православни”.
Веднъж един затворник ми писа, че лишаването от свобода може да се сравни със земетресение. Земетресение, което разрушава целия живот в самата му основа, а осъденият се намира в неговия епицентър. Изтръгнат от обичайния кръг на ежедневните си дейности, лишеният от свобода има достатъчно време за размисъл. В това число и за най-важното — за Бога и за смисъла на живота. Разбира се, мнозина предпочитат да забравят, като запълнят цялото си свободно време с четене на художествена литература или с гледане на телевизия. Други обаче започват да четат Свещеното Писание и духовна литература, опитвайки се да открият духовните причини за изпитанието, което ги е сполетяло.
Лишеният от свобода трябва да осъзнае, че времето, прекарано в затвора, не е изгубено, нито заличено от живота. Затова той и тук трябва да го цени и да не го пилее напразно. Животът не е в бъдещето или в миналото, а в настоящето. Ето защо е много важно правилно да се разпределя времето и една част от него непременно да се посвещава на духовни занимания: четене, размисъл върху прочетеното, молитва.
Именно в затворническата килия някои хора за първи път се замислят сериозно за отношенията си с Бога. Именно там те преосмислят живота си в светлината на Евангелската истина, започват да откриват връзката между постъпките си и техните последствия и с удивление установяват Божия промисъл в случващото се. Именно там те придобиват първия си личен религиозен опит, обръщайки се към Бога в молитва и получавайки помощ. След това в изправителните учреждения те се въцърковяват, придобиват знание за вярата и духовния живот и в резултат на това излизат на свобода вече с променен мироглед и опит. По този начин времето, прекарано в затвора, не само не е било изгубено, а напротив — било е най-важното време, което е променило техния по-нататъшен земен живот, който, както е известно, продължава във вечността.
Cвещеник Кирил Марковски е роден в Москва през 1973 г. Завършил е Московската академия за геоложки проучвания със степен кандидат на техническите науки. През 2004 г. се дипломира в Православния Свято-Тихоновски богословски институт. През същата година е ръкоположен за дякон, а през 2020 г. — за свещеник. От 2017 г. с благословението на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил заема длъжността помощник-началник на Федералната служба за изпълнение на наказанията (ФСИН), отговарящ за организацията на работата с вярващите. През 2020 г. е назначен за завеждащ затворническите храмове към ФСИН в гр. Москва. Клирик на храма „Свети Николай Мирликийски” в Бирюлево. Автор на книгите „Епархия особого режима” (2014), „Небо на дне” (2017) и „Испытание тюрьмой и как его преодолеть” (2022).
