Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
Много пъти, когато старецът Софроний говореше за духовния живот, той го оприличаваше на сфера и казваше, че която и точка да докосне човек, непосредствено достига цялата сфера. След като автентичният живот в Христос е Животът на Самия Бог, всяко съприкосновение с него предава на човека божественото състояние. Искайки да изложи този живот систематично в книга с организиран и методично подреден материал, той откриваше, че това е невъзможно поради неговото динамично многообразие и едновременно простотата и единството на разнообразните проявления на този живот [1]. Това затруднение е напълно понятно, защото всеки човек като неповторима личност има особена лична връзка с личния Бог, особено духовно име (Откр. 2:17) и уникален път на духовно развитие и усъвършенстване в живота. Той сравняваше богатството на духовния живот с течаща вода, която макар да приема безкрайни форми на ручеи, потоци, реки, езера, морета, океани, остава вода [2]. Това потвърждава и словото на Господ, Който казва, че Неговия дар към тези, които вярват в Него, става „извор с вода, която тече в живот вечен“(Иоан. 4:14). Въпреки неговото нежелание да опише система, очертание или път на развитие, общ за всички, старецът приемаше, че съществуват общи принципи, които се повтарят в явленията и пътя на духовния живот на всички хора в почти същия ред и неизменност [3]. Той наблюдава и описва три стадия или три периода в живота на християнина: първият период е времето на призванието от Бога. Този период в повечето случаи е кратък, но богат на духовни преживявания и благи промени, извършени даром от първото посещение на Божията благодат. Вторият период е дълъг и се характеризира с отнемането или намаляването на осезаемата благодат. Този период макар да съдържа много труд е безкрайно съзидателен. Борбата за придобиването на благодатта се усилва докрай и става изкуство и наука, която прави човека „мъдър за спасение“ (2 Тим. 3:15). Третият период, за онези, които са се подвизавали законно и са изпълнили всяка правда, може да е кратък, както и първият, но е по-богат на благословение и дарове от живия Бог.
Видимо е от описанията, че старецът развива теорията за трите стадия на духовния живот с цел да изтъкне важността и смисъла на втория период, чийто опит е безценно скъпоценен и необходим за пълното подготвяне и възпълване на човека в тайната на „възпитанието“ на Бога. Само когато човек мине и през трите стадия, има съвършен опит и познава тайната на пътищата на спасението за себе си и за братята си. Става „духовен“, „духовният пък изследва всичко (явленията на духовния живот), а него никой не изследва“ (1 Кор. 2:15).
1. Призоваващата благодат
Призванието на човека се намира в творческия ум на предвечния Съвет на Отца и Сина и Светия Дух. Бог по Своята благост замислил човека безначално и с творческото Си Слово го призвал към живот във времето. Сътворявайки го по „Свой образ и подобие“, Той вложил в него възможността да стане съобразен с Него, (вж. Пс. 81:6) или по-точно, по пророчески начин „да бъде сходен с образа на Сина Му“ (Рим. 8:29). Той го предопределил да живее в нетлението на общението в любов с Него. Засадил в неговата тварна природа Божията благодат, семето на обожението. От предвечния план на Бога за човека, от сътворението му по пряк и личен начин, Неговата многостранната грижа за падналия човек и неизразимото Му домостроителство „в последните тия дни“ (Евр. 1:1-2) за възстановяването му в благодатта на вечния живот, констатираме, че призванието на човека е непостижимо голямо и дивно [4]. Съзнанието за величието на призванието на човека в Христос — с други думи, това, че Бог „преди вечни времена“ е избрал и предопределил човека да стане съвършено подобен на Отца Си, „Който е на небесата“ — вдъхва смирение пред неизказаната Божия благост и промисъл [5]. Това смирение благоразполага духа на човека и открива сърцето му да приеме с благодарност дара и благословението на призванието от неземния Отец. Смирението и благодарността са двете необходими предпоставки за ученичество в Духа на Христос, но и за съработничеството „с Него в делото, в което Той създава безсмъртни богове“ [6].
Този призив е вечен и отправен от Бога към човека във вечното днес. Той се прицелва в „дълбокото сърце“, в „духовното съсредоточие на човека“ [7]. Това благовестене на вечността е съпроводено от дара на благодатта. Изборът с вяра на Божия призив и на честта на Божиите обещания привлича съзидателната благодат, която разгаря вкамененото сърце на човека. Първото посещение на благодатта е дар на Божието благоволение и носи първата блага промяна на човека от опита на любовта, която се излива в сърцето му чрез енергията (действието) на Светия Дух. Това е „първата любов“, която свидетелства за истината и запечатва „сигурността“ на Новия Завет на Спасителя Бог. Призванието от Бога е призвание на любовта. Но тази любов не е от „земята, а от Небето“[8].
Това първо действие на Божията любов към човека се осъществява, когато Бог види, че той е благоразположен да приеме посещението на Неговата благодат с дух на благо произволение. Първото единение на човека с Божия Дух е чист дар на Неговата воля и винаги съответства на на любовта на този, който го приема. Човекът още от първата си среща с Бога приема благодат и просветление, което открива образа на боговидния живот. Тази благодат му дава предвкусване на всички добродетели по Бога и въведително преживяване на „многобройни тайни на мистичния живот в Бога“[9]. Молитвата излиза от дълбините на сърцето и се превръща в естествено състояние на човека. Умът се обръща „навътре“, става проницателен, просветлява се и се движи като светкавица съобразно Господния Дух. С две думи, Бог сключва личен завет с човека, което не е нищо друго, освен обновяване на завета, изповядан при Кръщението. Този завет, като акт, който изразява положителния отговор на Божия призив, е съпроводен от просветлението на благодатта, която осенява и възражда човека „за живот в живия Бог“ [10].
През първия период на духовния живот човекът чувства живото присъствие на Бога като Светлина на любов и дълбок мир на радост. Това усещане предизвиква в духа му неудържимо привличане към Христос [11], и постепенно той става сроден на Неговия вътрешен живот. С идването на благодатта в душата човекът се изпълва с утеха за неговата духовна свобода и вдъхновение да предприеме кръстната борба. Има силен копнеж да стане достоен за Божия призив и да стигне до пълнотата на Божията любов. Приема безумството на вярата и се убеждава смело, че „Всичко мога чрез Иисуса Христа“ (вж. Филип. 4:13). Тогава започва да върши духовното дело на израстването си в Христос.
Този пръв период на посещения от Бога разтърсва целия човек, променяйки цялото му виждане за живота му. С този начален опит от благодатта се утвърждават основите на новия живот по Бога съобразно даденостите на Откровението. Сърцето бива обзето от необичайна жизнена енергия и гори от необяснимо сладка любов към на Бога. „Това е период, богат на сърдечни чувства и пълен с мощни преживявания…“ [12]. Тази вътрешна еуфория съсредоточава силите на целия човек и прави всяко благочестиво дело толкова леко и приятно, че не може да го отдаде на себе си, а го приема като дар от Бога (вж. Ефес. 2:8). Божието благословение се намира в човека по очевиден и дивен начин, докато небето е отворено за прошенията и молитвите му [13]. Той чувства мира на примирието с Бога и се наслаждава на радостта на спасението. Живее истинския празник на преминаването си от смъртта към живота.
Възможно е този първи дар на Божията благодат да се излее в човека обилно, както при съвършените [14]. Зависи единствено от инициативата на Бога и произволението на човека, което Той пред-вижда. Още от първите посещения на благодатта човекът придобива познание и съзерцание за великата тайна на благочестието: „Чрез идването Му в мен се яви дивното, сладкото в сърцето, превишаващо и най-смелото въображение“[15]. Укрепва се в Божия страх и е обзет от благодатта на помненето на смъртта. Животът му вече не се крепи върху догадките на въображението и ума, а върху огъня на Божията любов, върху изначалното събитие на Битието, което може да го научи на всичко необходимо, за да върви „в обновен живот“ (Рим. 6:4). Става сроден с евангелското слово и въобще със словата на Писанията, които сега се отправят към него пряко и лично. Те очистват ума и сърцето му, разгаряйки отново и постоянно призоваващата благодат към радикално преобразяване на цялото му същество [16]. Той е обзет само от божествен копнеж любовта, която е познал, да стане завинаги негово неотемливо наследство (Рим. 6:4). Чувства се изпълнен и приема като смисъл и цел на живота си „да бъда с Христа“ (Филип. 1:23), и сега и за цялата вечност [17].
2. Отнемането на благодатта
Всички хора са равни пред Бога, защото приемат една и съща призоваваща благодат. Бог призвал хората към живот с творческото Си Слово и им дал привилегията и възможността да се богоуподобят. Честта е голяма и еднаква за всички. Затова и Бог отправя към всички същите заповеди и обещания. Както цялото съществуване на човека е дар на Божията благост, така и първата благодат на Неговото посещение е дар по благоволение. Този Божий дар е велик, но човекът след това трябва да го оправдае в живота си чрез сурова и дълга борба, принасяйки като благоугодна жертва съвършеното подчинение на волята си на неизследимия Божи промисъл и мъдрост.
Пасхалната радост и веселие от първия период, това отваряне на небето в човека, когато Бог му се открива лично и сключва с него завет, не е трайно и неизменно състояние. То е просто капитал на благост и човеколюбие, който Творецът поверява на Своето разумно творение. Старецът Софроний, с оригинално духовно тълкувание на текста от евангелист Лука (16: 10-12) определя първата благодат с думите на Господа като „неправедно богатство“ [18], „неправедно“ и „чуждо“ богатство [19], за което човекът трябва свободно да покаже благоразумие и вярност като разпоредник, за да стане то негово неотемливо наследство за цялата вечност [20]. Както битието ни е заето от Бога [21], така имаме и този капитал или „талант“, за да (го) умножим и обогатим „в Бога“ [22].
След известно време [23], което зависи само от инициативата на Бога, това богатство на подготвителната благодат се отнема от човека като „неправедно“. Що се отнася до причините и целта за отнемането, „по това имаме да говорим много, което е и мъчно за тълкуване“ (Евр. 5:11). Но тези, които са минали през този стадий, се изразяват с такова въодушевление, че всичко това изглежда като благословение и привилегия. Старецът Софроний подчертава уверено от своя опит, че когато човек не познава възпитанието, което включва отнемането на благодатта и богоизоставеността, това не е просто знак за несъвършенство и фалшив живот, а и за неверие. Мнозина са приели голяма благодат в началото на живота си, в мяра, която достига благодатта на съвършените. Всички обаче минали през изпитанието на втория период на загуба или намаляване на осезаемата благодат. Причината за това явление невинаги може да е известна от самото начало [24].
Докато в началото на човека било дадено да се зарадва сред сладостта на Божието присъствие и да види образа на Рая, да стане съобщник на „неописуемото с човешки слова Негово Битие“ (Пак там, стр. 80) и участник в нетленната и небесна утеха, след това силата за този живот и любовта, която вдъхновява, се оттеглят. Остава само помненето и знанието на ума, което свидетелства за пустотата, празнотата, смъртта и загубата на благодатта.
Вярващият губи най-вече първата и велика благодат, която е даром, защото естеството му още не е съобразно с откритото му духовно виждане. Отнемането на благодатта и периодът на „огненото изкушение“ (1 Петр. 4:12) са устроени от Бога, за да се преобрази естеството му и да се съобрази с волята на неговото възродено ипостасно начало. Той трябва да претърпи законното (възпитателно) наказание от страна на Бога, Който „постъпва с вас като със синове“ (Евр. 12:7), и да научи тайната на законите на осиновяването от Него. Преди благодатта на Светия Дух да се съедини с човешката природа, човекът не може да стигне до „всяка истина“ (Иоан. 16:13) и да понесе богатството на Божията любов [25]. Той трябва на всяка цена да израсне и да узрее, подлагайки се на Божието възпитателно наказание и бидейки ученик на Неговата съвършена воля [26].
Освен главната причина за изоставянето по Божи промисъл, която се свежда до премъдрия план на Твореца и която току-що споменахме по-горе, съществуват и други причини. Те произлизат от самия човек и произволното му мнение. Най-съществената и най-важната, според стареца Софроний, е „гордостта, като видима или скрита склонност съм самообожествяване“ [27]. Властният Божий Дух е толкова нежен, чувствителен и благороден, че не търпи нито гордостта и тщеславието, нито самоугодното обръщане на човешкия ум към себе си. За подобни движения на сърцето Той „се наскърбява“ [28] и изоставя нещастния човек [29]. Съществува и наказателна богоизоставеност, която настъпва при човека поради неговите грехове и духовна леност.
Описанието на този стадий на отнемането на благодатта и богоизоставеността се среща и при по-ранните отци на Църквата [30]. В духовните беседи на св. Макарий Египетски например има пространно учение и оценка на този период [31]. Старецът Софроний обаче излага системно учението за богоизоставеността и пристъпва към неговото богословско утвърждаване въз основа на живота на Господ Иисус Христос [32] . Богоизоставеността е част от пътя, който Господ измина, за да изцели човешката изоставеност, и е естествено всеки човек да я претърпи. Това познание вдъхновява вярващия и този период се оказва съзидателен, разгаряйки Божия дар.
В светоотеческите писания определени пъти се споменават три стадия на духовния живот: очистване, просветление и обожение. Тази схема е повече философска и помага в разбирането на структурата на духовния път на човека. Но всъщност Божията благодат е едновременно очистваща, просвещаваща и обожаваща. Старецът следва библейската схема на духовния живот, предизобразена в историята на израилския народ с трите периода на призванието, изпитанията в пустинята и влизането в Обетованата земя. При това той подчертава богопознанието, което е връх на кеносиса и необходима предпоставка за окончателното постигане на целта на обожението. Това става съобразно предшествалата богоизоставеност.
В следващите страници ще изложим целта и смисъла на онази изоставеност, която прави човека подражател на изоставянето на Христос от безначалния Бог Отец и наследник на „усъвършенстваното състояние на обожението“ [33].
Когато „огънят“ в сърцето видимо угасва и духовната сладост престава да бъде осезаема, започва съзидатената борба на Божието възпитание чрез богоизоставеността. Но и човекът вече не може да забрави вкусването на горния свят. В блаженото възхождане на Небето на небесата на пророк Илия е засвидетелствано, че докато възлезе на Небето на небесата, светлината на всяко предшестващо небе изглеждала като тъмнина в сравнение с тази на последващото [34]. Изразявайки същия опит и истина, но в обратен ред, старецът Софроний казва, че човекът, след като се потопи в многожеланата Светлина на Небето, в последващото слизане, когато Светият Дух го изоставя, преживява страшни състояния [35]. Човекът се е издигнал в духовно съзерцание и е станал притежател на „скрито съкровище“ (Мат. 13:44), ала внезапно Небесният Посетител се отдалечава и той чувства безутешно опустошение. Онтологичната празнина, оставена от това отдалечаване, „когато всичко в нас пресъхва“[36], предизвиква ужас и метафизично страдание в духа и се усеща от нараненото сърце като смърт. Недоумението и несигурността „дали някога ще се върне Отишлият си“ [37] усилва болката на отчаянието.
Не е възможно да се опишат чувствата на човека, който минава през този период на изпитания. Интензивността на душевната болка и сцеплението на духа достигат извънвремеви граници [38]. Той не би могъл да излезе невредим без сигурната закрила и грижа на благия Отец [39]. Оттеглянето на благодатта носи промяна в състоянието и скръб за обедняването. След опита от благодатта човекът не може да се върне в „блаженството“ [40] на незнанието преди да я познае, нито да успокои съвестта си с „невиността“ на неопитността. Съобразно на първоначалното проблясване и дара, който го е посетил, страданието на духа му се увеличава и се задълбочава. След като придобие духовно чувство, вкуси живото дихание на Христос и се просветли от дивната енергия на Неговите думи, той не може да намери покой в тварните сурогати на нетварните и неотменими блага.
Това духовно явление, което се наблюдава и твърдо и непогрешимо се утвърждава в живота на подвижниците, е ясно формулирано от стареца Софроний като закон на живота в Христос: „Колкото по-силно вкуси човек радостта от единението с Бога, толкова по-дълбоко страда заради отделянето от Него“ [41]. Дори пребиваването в първата призоваваща благодат да е краткотрайно, виждането и критериите на съвестта, които предава на човека, превъзхождат обичайните мерки на света, защото вечният живот вече става необходима предпоставка за истинското утвърждаване на неговия преходен живот. Той вижда всяко явление и мери всяко нещо през призмата на вечността. Когато състоянието на живота не се вдъхновява от живата благодат, дори преди това да му се е струвало естествено, сега „изглежда изключително скотско“, лишено от царственото сродство и славата на Бога [42]. Съзнанието за приетата голяма чест и благословение и отпадането от светлината на благодатта, или нейното намаляване, причинява мъчение на съвестта, аналогично по степен и интензивност на разширяването на сърцето, предизвикано от посещението на благодатта преди това [43].
Отнемането на благодатта като богоизоставеност е стадият, през който човек непременно трябва да премине, за да се освободи от проклятието на падението и на греха. Това е средството, което води до осъзнаването на духовната смърт на всички потомци на Адам и дава възможност за нейното преодоляване чрез доброволното ѝ приемане. Изоставеността през този период изправя човека пред всички последици на прародителското престъпление и показва автентичните измерения на това всемирно събитие. Съзнанието за тази разкрита истина подтиква човека да се отдаде на максимално покаяние и да претърпи доброволно кеносис, за да се изцели. Когато покайната молитва стане пространна, вярващият се съкрушава и „страда на всички равнища на битието“ си [44]. Душата му „е в прах хвърлена“ (Пс. 118:25) и се „подчинява на всяко човешко създание, заради Господа“ (1 Петр. 2:13). Смалява се и става ужасното нищо, „материал, от който Бог ще сътвори“ [45]. Мъчителната болка, която обзема цялото същество на човека, предизвиква обилни сълзи. Те очистват, изцеляват и обединяват неговата покварена природа и водят до дълбоко смирение. В това състояние той „става открит за енергията на Светия Дух“ [46], Който го възстановява във вечно общение с Бога.
През този период на отнемане на благодатта и духовна суша душата на човека, която е познала образа на истинния живот в Бога, не може да намери покой в никое тварно благо, освен в нетварния Бог. Но и Бог изглежда „безмилостен“. Изглежда, че „се отвръща от него и не обръща внимание на неговия вик“ [47]. В човека остава само копнежът по Бога като изгарящ пламък. Непоносимата сърдечна болка приковава душата в невидим кръст, и човекът „като най-беззащитното същество виси над страшна бездна“ [48]. Сред тази богоизоставеност човекът има чувството, че допреди познатият Бог е съвършено недостъпен се терзае от несигурността и вероятността вече да не се върне. Притискан от мъчителния страх от смъртта, която достига метафизични измерения, човекът отчаяно се опитва да изследва Божиите съдби и да намери начини да възстанови първата благодат, която е познал. С голяма строгост (акривия) разследва себе си [49] в светлина на Господните заповеди [50] и открива в себе си „скрити“ дълбини на поквара, които не отговарят на предвечния Съвет на Създателя и са гибелни за неговото крайно предназначение. Тогава пред духовните му очи започва да се открива тайната на възпитателното наказание от Господ и разбира страданията и мъченическия характер на този период като знак за благословение и избор от Бога [51].
Това духовно познание задълбочава усещането за духовна нищета и нараства свръхмерно скръбта за загубата на съкровището на благодатта. Подвижникът се убеждава, че „извън Бога на любовта всичко е лишено от смисъл“ и живее със страх от смъртта [52]. Въпреки крайното напрягане на всички негови сили той не успява да намери утехата на Божията милост. Изтощава се и се отегчава твърде много и вън от силите си, тъй че не се надява и жив да остане (срв. 2 Кор. 1:8) [53]. В това съвършено разпване може да има двояк изход: или да укори Бога като несправедлив и подчинявайки се на последното изкушение на бунта [54], да се потопи в бездната на мрака, или пък с авраамова надежда (срв. Рим. 4:18) да се смири под крепката ръка на Бога, „за да го въздигне, кога дойде време“ (вж. 1 Петр. 5:6 и 2 Кор. 1:9). Само така той се освобождава от „проклетото“ наследство и се възражда за божествения живот [55].
Сред неизразимата и тежка скръб от богоизоставеността и изкушението на бунта, което току-що споменахме, за което дори и опитните мълчат [56], освен дивната закрила на „благия Отец“ [57], това, което крепи разколебания човек, е помненето на „първата любов“ и вярността към всички уроци, които благодатта му е преподала през първия период (вж. Деян 26:19: „не се противих на видението небесно“). Ако и по време на нейното отсъствие живее както тогава и пази всички нейни уроци, сякаш тя присъства в него, тогава той наистина е силен и блажен, защото изпълнява вечния смисъл на Христовите думи: „блажени, които не са видели, и са повярвали“[58].
Бележки:
[1] Ще видим Бога…, стр. 151.
[2] Ще видим Бога… , стр. 152.
[3] Ще видим Бога…, стр. 133.
[4] Архим. Софроний, Ще видим Бога както си е, стр. 154. Вж Свети Силуан Атонски, стр. 122: „Господ така възлюби Своето творение, че човекът стана подобен Богу“. Вж. Περί πνεύματος καί ζωής, Εσσεξ, Αγγλία, 1995, σ. 172.
[5] Архим. Софроний, Ще видим Бога… стр. 120.
[6] Пак там. стр. 159.
[7] Пак там. стр. 272.
[8] Архим. Софроний, Ще видим Бога… стр. 273.
[9] Пак там. стр. 133.
[10] Пак там. стр. 92.
[11] Вж. Пак там, стр. 91. Също така вж. За молитвата, стр. 105.
[12] Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 250
[13] Пак там, стр. 266.
[14] Вж. Архим. Софроний, За молитвата, стр. 105.
[15] Пак там, стр. 21.
[16] Вж. Архим. Софроний , Ще видим Бога… , стр. 76.
[17] „Душата осъзнава като смисъл на своето съществуване пребиваването с Бога, в Него и в Неговата вечност“, Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 104.
[18] Ще видим Бога…, стр. 343. Вж. Също пак там, стр. 316.
[19] Вж. Пак там., стр. 190. Срв. Лук. 16:11-12.
[20] Ще видим Бога…, стр. 134. Вж също стр. 279 и За молитвата, стр. 106.
[21] Св. Максим Изповедник, Тълкувание на „Отче наш“, PG 90, 893 C.
[22] Вж. За молитвата, стр. 106. Срв. Лук. 12:21.
[23] Св. Макарий Египетски, Беседа 17, PG 34, 624D.
[24] Пак там, стр. 203-204.
[25] „Смисълът на богоизоставеността е да покаже, че още сме незрели; че пътят още не е извървян докрай; че трябва да водим борба за по-пълно понизяване, да изпием докрай чашата, която Той изпи (Вж. Мат. 20:22)“, Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 48.
[26] Св. Макарий Египетски, Беседа 42, 2 PG 34, 769B.
[27] За молитвата, стр. 113.
[28] Вж. Ефес. 4:30. Срв. Св. Макарий Египетски, Беседа 27, PG 34, 697D-700B.
[29] Вж. Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 11-12.
[30] Св. Максим Изповедник PG 90, 1264A-1269A.
[31] Срв. Св. Макарий Египетски, Беседа 15, PG 34, 596A.
[32] Вж. Ще видим Бога…, стр. 202 и 213.
[33] Пак там. , стр. 316.
[34] Авва Амун, 4 Писмо, Patrologia Orientalis 11, 444, 14-16-445.
[35] Ще видим Бога…, стр. 95.
[36] Ще видим Бога, стр. 85.
[37] Архим. Софроний, За молитвата, стр. 21.
[38] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 204.
[39] Пак там, стр. 129.
[40] Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 258.
[41] Ще видим Бога…, стр. 202.
[42] Вж. Архим. Софроний, За молитвата, стр. 21; Св. Макарий Египетски, Беседа 35, 789AB-792A.
[43] Вж. Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 96: „Когато отпадаме от Светлината в нашата първа тъмнина, тогава чувстваме тази тъмнина с още по-силна болка“, вж. и стр. 344.
[44] Вж. Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 195.
[45] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 196.
[46] Пак там, стр. 196.
[47] Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 257.
[48] Пак там. Стр. 257, Вж. Архим. Софроний, За молитвата, стр. 72-73.
[49] Вж. Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 201.
[50] Пак там, стр. 194.
[51] Пак там, стр. 146-147 и 206. Вж и Архим. Софроний Сахаров, Свети Силуан Атонски, стр. 258.
[52] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 78.
[53] Срв. Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 257. Вж и Ще видим Бога…, стр. 127: „Страда толкова лошо, че ако беше възможно, щеше да отхвърли напълно всяко съществуване“.
[54] Вж. Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 127-128.
[55] Вж. Бит. 3:14-19. Вж. Архим. Софроний Сахаров, Ще видим Бога…, стр. 195-196 и стр. 346.
[56] Вж. Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 258.
[57] Архим. Софроний Сахаров, Ще видим Бога…, стр. 206.
[58] Иоан. 20:29. Вж. Архим. Софроний, За молитвата, стр. 106, „В периода на удължената богоизоставеност той живее така сякаш самата благодат пребъдва винаги с него…“. Вж. Свети Силуан Атонски, стр. 312.
