ДА ДОЙДЕ ТВОЕТО ЦАРСТВО

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Превод: Константин Константинов

„Да дойде Твоето царство.” Христос ни казва, че в молитвата си трябва да търсим идването на царството небесно. Христос постоянно говори за царството небесно. Изглежда, че Той е дошъл именно за това: да ни възвести, да ни предизвести, да ни подготви за новата епоха, която идва – тоест за новата земя, новото небе, където всичко ще стане ново, всичко вече ще бъде в светлината на възкресението, а смъртта ще бъде разрушена. Така виждаме, че и в притчите Христос постоянно говори за царството небесно, и въобще ранната Църква, първите християни, имали за средоточие на живота си идването на последните времена, идването на царството небесно. От една страна, това породило надежда, подхранило вярата, създало у хората голямо очакване, ентусиазъм, радост, но същевременно създало и някои проблеми в разбирането точно какво е имал предвид Христос, когато казва: „Да дойде Твоето царство”. Кое царство да дойде, какво е това царство, какво представлява, и разбира се, от друга страна, кога ще дойде? Нека видим какво ни казва за този стих, „Да дойде Твоето царство” отец Александър Шмеман. Той казва: „Навсякъде чуваме това тайнствено, но същевременно примамливо обещание на Христос, това възвестяване, тази покана, която Христос отправя към хората за Божието царство. И така, „търсете първом царството Божие”.

Затруднението, казва о. Александър Шмеман, се състои във факта, че самото Евангелие придава на Божието царство двояко тълкуване и значение. От една страна, то се отнася до бъдещето, до реалност, която вече е тук. Човек може да я предвкуси, но тя идва. Това е нещо бъдещо в своята пълнота, в своята всеобхватност. Едно есхатологично събитие, което идва. Така, от една страна, то се отнася към бъдещето, към края, към отвъдното. Изглежда, че се отнася към това, за което противниците, атеистите или враговете на християнството, често са го обвинявали като религия, която отрича живота, отрича настоящата фаза на живота, отрича света, радостите на света, жертва, ако искате, творението и Божия свят в името на един друг свят. И това било остро обвинение на атеистите и враговете на християнството, че то е религия, която отменя живота в името на един бъдещ свят. И дори казвали, че затова християните и Църквата не се интересуват от несправедливостта и неравенството в този свят. Затова не носи някакво радикално предложение или не се намесва радикално в живота на хората, защото не се интересува от този живот. Не се занимава с този живот, защото вярва в друг живот. Но така ли е?

Това ли е вярвал Христос? Това ли е учил Христос? Това ли вярва Църквата? Нима светоотеческото богословие обезсмисля Божието творение? Обезсилва живота и света в името на някакво метафизично наслаждение? Това е въпрос, който трябва да си задаваме ежедневно. Защото, ако в действителност ние лично, всеки индивидуално, изживява нещата по този начин и счита този свят за лош, живота и радостите на този живот за греховни, за безнравствени, за безсмислени, тогава в действителност той върви срещу Божието творение. Защото Божието творение е дар. Светът е дар. Творението е проявление на Божието присъствие. Ако ние се подвизаваме и трудим в Църквата, ние правим това не за да обезсилим този живот или да обезсмислим това творение и света, а за да го преобразим. Нашата цел не е обезсилването, а преображението. Така че тук съвсем ясно съществува опасност, която отец Александър Шмеман ясно описва и споменава. Той отбелязва, че Христос казва, че царството вече е дошло, и на въпросите на учениците Си, които питат къде е това царство, Христос отговаря: „Божието царство е между вас. Божието царство е във вас”. Следователно, за да обобщим, от една страна, има обвинение към християнството: „Вие отричате този свят и чакате насладата от един друг свят”. Така Божието царство се тълкува изопачено, че е отричане на живота, отричане на света и творението и очакване на метафизичен свят, на метафизично наслаждение. Но не това казва Христос. Нито това е, което казват църковните отци. От друга страна, Божието царство не е очакване на разрушение. Християните в никакъв случай не са хора, които чакат да дойде разрушението, за да се радват. Евангелието не ни казва такива неща. Не говори за разрушение, нито за някаква катастрофология или обезсмисляне на този свят. Какво казва тук отец Александър? Той казва следното: че в Евангелието с термина „Божие царство”, „царство небесно”, се обозначава срещата на човека с Бога, Който е пълнотата на живота. Тоест Самият Бог е царството небесно. Самият Христос е царството. От момента, в който Христос се въплъщава и идва в света, царството небесно вече е започнало. Вече е между нас. Затова Христос казва на учениците Си, че царството небесно е между вас. Тоест това е събитие, което в своята пълнота е есхатологично, но вече е започнало да навлиза в историята. Затова казваме, че вече го предвкусваме. Предвкусваме го в Божествената литургия. Предвкусваме го в Божествената Евхаристия, в светото Причастие. Когато се молим, когато изпълняваме и вършим Божиите заповеди. Вече вкусваме трохи от това Божие царство, което е започнало с въплъщението на Второто лице на Светата Троица, на Христос. Така тук ни се казва, че царството идва и започва, когато човек се срещне с Бога, разпознае Го и посвети себе си на Него, на Христос, на Бога, с любов и радост. Божието царство идва, когато моят живот, животът на всеки от нас, е изпълнен с тази светлина на Христос, с това знание, с тази радост от възкресението на Христос и Неговия Отец. Това става с човека, който е преживял тази среща, който преживява тази среща с Бога, с радостта на Светия Дух, с Възкресението, със светлината на Христос. Дори и смъртта на вярващия човек се изпълва с тази светлина на царството небесно от този живот. Ние не просто чакаме да умрем, за да видим нещо, да почувстваме нещо, да разберем нещо. Нашата вяра е преживяване, жизнен опит. Вече вкусваме, вече предвкусваме, вече имаме знаци и белези. Човекът, който се подвизава в Христос, вече преживява състояния от царството небесно. Така Божието царство в словото на Христос и в Евангелието е тази среща с Христос, с Бога. И всичко, което това носи: мир, радост, сладост, спокойствие. Това е преддверието, това е въведението, за да дойде и абсолютното накрая. Представи си в максимална и неизменна степен тази радост, която чувстваш, когато се молиш, когато прощаваш, тази сила, спокойствие, сладост, които ти дава, Божията благодат, когато вярваш, когато се причастяваш — царството небесно в своето крайно откровение ни дарява и неизменността на тези неща. Защото в този живот можем да устоим само чрез благодатта. След това обаче нашите грехове отново създават скръб в нас. Ще се радваме, след това пак ще се почувстваме разочаровани. Пак ще повярваме, пак ще се отчаяме. Съществува тази променливост на настоящия живот. Но това в никакъв случай не означава, че вече не вкусваме от този живот Божието присъствие като радост, като светлина и като пролет. Преди всичко, казва о. Александър Шмеман, ние се молим срещата да се случи сега, в настоящите условия, за да продължи във вечността. Оттук предвкусваме състоянието, и о. Александър Шмеман продължава, казвайки, че оттук започваме, от настоящите условия, така че в нашия труден живот да можем да чуем думите: „Божието царство е вътре в теб, близо е до теб, вкусваш го”, и животът ми да се изпълни със силата и светлината на царството, със силата и светлината на вярата, любовта и надеждата. Освен това, казва той, желаем целият свят, който очевидно остава в злото и в копнежа, в страха и борбата, в противоречието, да види и да получи тази светлина, която е влязла в света преди около 2000 години, когато по периферията на Римската империя се чул онзи самотен, но тежък глас: „Покайте се, защото се приближи царството небесно”. Покайте се, защото приближи царството небесно. Така целият християнски живот, цялата ни молитва, светата Евхаристия, светото Причастие, усилието всеки ден да живеем със славословие и евхаристия (благодарност), усилието да бъдем евхаристийни, славословни хора, да се радваме на всичко като присъствие на Бога, всичко това не е нищо друго, освен осезаемо и силно предвкусване на идващото Царство. Предвкусваме оттук това, което ще дойде напълно в бъдещето, в есхатона.

Пред нас е изразът: „Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята”. Тук, казва о. Александър, имаме третото прошение на Господнята молитва. От всички прошения, казва той, това изглежда най-простото и най-разбираемото. „Да бъде, Господи, Твоята воля, както на небето, така и на земята”. Наистина, казва той, ако някой вярва в Бога и казва, че вярва в Бога, бихме помислили, че се подчинява на Божията воля и я приема. Нали така? Когато казвам, че вярвам в Бога, тогава какво е самопонятно? Когато ти казвам, че те обичам, какво е самопонятно? Да правя противоположното на това, което би искал и което би те направило щастлив? Но повечето от нас не правим това, което Бог иска от нас, но и в отношенията ни с другите виждате колко трудно е да разберем какво иска другият. Защо тогава е толкова трудно човек да приложи Божията воля? О. Александър Шмеман казва тук, че „да бъде Твоята воля” е крайната мярка. Внимавайте как го казва: „Крайната мярка, претеглянето, с което човек може да прецени, тоест везната, с която някой може да различи у себе си дълбоката от повърхностната вяра, дълбоката религиозност от една погрешна религиозност”. Тук той ни казва, че този израз претегля всички нас, защото казваме, че обичаме Бога, че искаме да имаме връзка с Него, и о. Александър казва: „Вършиш ли Неговата воля?”. Казваме: „Да бъде Твоята воля” в тази молитва. Тоест молим се на Бога с „Отче наш” и Му казваме: „Господи, да бъде Твоята воля”. Но приемаме ли Божията воля в живота си? Искаме ли Божията воля в живота си, или постоянно искаме ние да Му указваме какво да прави? Или може би, когато нещата вървят така, както ние си представяме, че трябва да вървят, както нашето его чувства, че е правилно, връзката ни с Бога е прекрасна, но горко ни, ако нещата не вървят така, както сме ги планирали, както ги имаме в ума си, тогава какво се случва? Виждаме, че връзката ни веднага изстива. Започваме да обвиняваме Бога, да казваме, че Той е много далече, че няма милост и много други неща. Защо, пита о. Александър. Защото дори и най-пламенният вярващ, много често, ако не и винаги, желае, очаква и иска от Бога, в Когото твърди, че вярва и Когото твърди, че обича, да изпълнява точно неговата собствена воля. Не искаме Божията воля в живота си. Искаме да става нашата собствена воля. И може да казваме „Отче наш” механично, да не навлизаме в дълбочина и да не чувстваме какво казваме, и да казваме: „Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята”. Но в действителност не искаме Божията воля в живота си. Защото тази воля и този Божи промисъл за нас, планът, с прости думи, който Бог има за всеки от нас, често е в противоречие с нашите собствени тълкувания и разбирания, много е далеч от това, което ние смятаме за правилно и полезно. Затова и Христос казва на друго място: „но вие търсете царството Божие, и всичко това ще ви се придаде”. Търси Бога и всичко друго ще дойде. Така е. Но ние виждаме, че връзката ни с Бога е потопена в себелюбие, в нарцисизъм, в егоизъм, в себичност. Нашата връзка с Бога е себелюбива. Затова не придобива безстрашие. Затова няма вяра, смелост, свобода. Защото има себелюбие. Какво е себелюбието? Страх. Страхът ражда себелюбието. Затова, когато връзката ни с някого е себелюбива, каква връзка е това? Уплашена връзка. Себичните връзки са несигурни връзки. Имат в себе си висящи въпроси, имат вина, имат страх в себе си. Когато Бог не прави това, което ние очакваме, или това, което ние смятаме за правилно, ние Го нападаме, обвиняваме Го, лепим Му етикети: „Ти си несправедлив, Ти си лош, Ти си отдалечен, Ти си студен, нямаш милост и т.н.”.

О. Александър казва от самото начало, че хората не следват Христос реално. В началото тълпите, всички тези, които Го следвали — и това е важно да го разберем, защото е тълковен ключ. В началото на Неговото присъствие, на Неговата публична дейност, тълпи от хора Го следвали. Защо Го следват? Защото искат Неговите чудеса, искат Неговата сила. Искат да им даде полезни, обективни реалности. Тоест: „Дай ми здраве, дай ми пари, дай ми работа, направи ме богат, излекувай ме от тази болест, която имам и която ме затруднява. Излекувай детето ми”. Например колективната фантазия, която имали юдеите. Каква била тяхната колективна фантазия? Че Христос като социален революционер ще ги освободи от римското иго. Нека не забравяме каква е причината Юда да предаде Христос — че една негова фантазия рухнала. Юда има фантазията, че Христос ще постъпи като социален революционер, ще вдигне въоръжена борба срещу римляните и ще ги освободи. Юда принадлежи към кръга на зилотите. Знаем това, знаем го исторически. Зилотите били движение, което искало не просто въоръжена съпротива, а революция срещу римляните. Юда очаква от Христос да направи това. Когато вижда, че Христос не само не го прави, но и им казва: „Вижте, ще Ме арестуват, ще Ме отведат пред съдилища, ще има лъжесвидетелства, ще страдам, ще бъда мъчен, ще бъда разпнат, ще умра и ще възкръсна”. Когато Юда чува това, си казва: „Този ни се подиграва, не е това, което очаквахме”. И затова отива и Го предава. Тоест предателството на Юда какво е? Провал на неговата лична фантазия. Да не кажа на колективната, която съществувала в юдейския народ. Така е. Не се ли случва същото и с народа? В деня, когато Христос влиза в Йерусалим, хиляди хора скандират. Защо скандират? Защото обичат Христос? Защото са свързани с Него? Защото се радват на Неговото присъствие? Защото искат Самия Христос? Искат Неговите чудеса, искат полезни, обективни реалности. Не искат самия Христос. Затова и когато Христос не удовлетворява това, което те искат, след три дни какво казват? „Разпни, разпни Го!” Защо казват „Разпни, разпни Го”? Как става така, че за три дни са си променили мнението? Защото в действителност тези анонимни тълпи, които скандирали, които пляскали с ръце, които хвърляли дрехите си по земята, за да мине Христос, излезли с палмови клонки, за да Го посрещнат, в действителност не знаели Кой е Христос. Дали приели истините на Христос? Дали разбрали някога Кой е Христос?

Самотата на Христос през цялото Му земно присъствие е много дълбока. Христос е сам и е сам не защото липсва човешката реалност — няма приятели или двама-трима ученици, а защото реално никой не иска и не успя да почувства и да разбере същността на Неговата мисия, на Неговото служение и на Неговото дело. Христос усеща тази дълбока самота преди Голгота. Христос вече е разпнат от предателството на учениците Си, от самотата, която чувства. Христос вече е предаден. Така е. И чувства цялото това разочарование. Христос преживява тази абсолютна самота от учениците Си, от хората, които са близо до Него, от всички. И вижда тази трансформация на тълпата. Вижда как тази тълпа, когато не удовлетворяваш нейните илюзии и искания, те води на смърт. Не е ли това една голяма истина за ежедневието на живота ни? Не виждаме ли постоянно, че любовта на другите изчезва, когато спрем да изпълняваме тяхната воля? Така в действителност, за да бъдем искрени и честни, малцина са онези, които искат да прилагат в живота си Божията воля.

Тук о. Александър Шмеман прави анализ на всичко това, което казахме, и разкрива, че тълпите не се интересували от Божията воля и от Самия Христос. И се обръща към нас и казва: „Какво желаем всички заедно и всеки лично от Христос?”.

Нека си признаем, казва о. Александър, че изпълняваме нашата воля. Искаме Бог да осигури нашата радост. Нашата, а не радостта по Бога. Искаме да победи враговете ни. Искаме да осъществи мечтите ни. И съвсем ясно да ни смята за благородни и добри. И когато Бог пропусне да направи това, което искаме от Него, пропусне да изпълни нашата воля, тогава сме готови отново и отново да Го изоставим, да Го оставим сам, да се отречем от него и защо не и да Го разпнем. Наистина ли желаем онова, което идва от Бога, казва о. Александър? Наистина ли желаем да приемем това трудно, високо, това привидно невъзможно изискване на Евангелието? Искаме ли? Наистина ли искаме да вземем кръста си? Наистина ли искаме да разпнем егото си? Наистина ли искаме да изпълним Божията воля и да оставим настрана нашите собствени ограничени тълкувания и разбирания, които носят в себе си смърт и разрушение? И това искане също става критерий за проверка на целите и посоките на целия ни живот. Тоест наистина ли Христос е средоточието на живота ни и на всички направления на живота ни? Наистина ли ни интересува да живеем, мислим, чувстваме христоцентрично? Тоест Христос да бъде средоточие на всички тези неща. Какво наистина искаме? Коя е основната и най-висша ценност в живота ни, къде е нашето съкровище? Това, което казва Христос: „Твоето съкровище е там, където е сърцето ти”. Сърцето ти е там, където е съкровището ти. Твоето съкровище е там, където е сърцето ти. В това се фокусираш, на това си се посветил. Твоето средоточие е там, където смяташ, че е съкровището ти, твоите ценности, важните неща за теб. Христос ли е най-важното в живота ти? Искаш ли Божията воля да е на първо място в живота ти? Искаш ли го? Сигурен ли си, че го искаш? Това е въпрос, на който трябва да отговорим всички хора, особено онези, които искат да се наричат християни и искат да бъдат ученици на Христос. Да бъдат вярващи хора. Тези, които казват, че вярват в Бога и в Христос. И въпросът е много динамичен и е въпрос на живот и смърт. Наистина ли искаш животът ти да има за център Христос, или просто искаш да използваш Христос за твоите собствени нужди и фантазии? Христос или егото ти е твоята любов?