Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Когато един духовник натрупа опит, той с любов и симпатия се обръща назад към началото на своя път и си спомня за онези събития, които са му помогнали да израсне и помъдрее. Това са стъпалата на израстване на духа му, които той няма как да прескочи, а трябва търпеливо да премине. Тогава спокойно ще ги разгърне в съзнанието си като ветрило и ще разбере колко важни и знакови са те за неговото личностно развитие.
Преди повече от десет години преживях нещо, към което често се връщам и от което все още черпя поука и мъдрост. Когато бях дякон в един от централните храмове в града, имах послушание да изнасям проповеди в неделните и празничните дни. Беше късна есен и аз, след като бях готов с проповедта, отивах рано-рано в мъглата, за да подготвя службата и да съслужа с останалите свещеници.
Приближих храма и бях дълбоко замислен за постройката и визията на предстоящата проповед. Бях потънал в себе си и тъкмо се канех да вляза вътре, когато до мен достигна познат глас. Той беше на възрастния клисар, който от години заемаше тази длъжност и се грижеше за реда и устройството на енорията. Знаех неговата житейска история, а именно, че беше преживял много тежка травма в строителството и се беше контузил по такъв начин, че бе пострадал физически и психически. Бил е взет по милост да помага в храма и вече години наред изпълняваше всичко, каквото му възлагаха. Както обикновено става, хората — вярващи и невярващи — не му обръщаха особено внимание и той вършеше задълженията си някак си безшумно, почти незабележимо, като носеше своята репутация на луд, на който не трябва да се отдава никакво значение. Някакъв получовек, полупризрак, инвалид, мъж с много проблеми, които носеше своя кръст безропотно и ежедневно, потънал в своя малък и неразбираем за околните свят.
С висок тон, явно разгневен, той се обърна към мен: „Добро утро, дяконе! Браво на теб, мина покрай мен и дори не ме поздрави. Не съм достоен. Защото мета листата от дърветата и от рано съм тук, за да подготвя по-рано службата. Вдигнал глава, минаваш. Не ви е срам. Не само теб, но и всички млади. Като завършите богословие и сложите расото, така се възгордявате, че ставате нещо важно, важно. Никой нищо не може да ви каже. На нас, на персонала, никакво внимание не обръщате — отминавате ни, сякаш сме храсти. И всички сте важни, високоумни. Все цитирате, знаете, въртите пръсти. Но най-важното не знаете — да се държите като хора. Като обикновени хора. Да поздравявате и обръщате внимание на другите. Нови богослови! Или не ти обръщат никакво внимание, или като си отворят устата, не знаеш какво ще ти кажат. Професори цели, доценти, магистри. Наляво и надясно обяснявате какви сте… Забравяте да се държите като християни. Това не е ли най-важното? Нали най-вече това иска Господ? Всичките сте такива. Млади християни… учили-недоучили.“
Аз застинах… Дъхът ми спря. На стълбите на входа няколко секунди не помръднах от мястото си, а после се обърнах към него и казах нещо несвързано като извинение. После бавно влязох в празния храм и седнах на един от столовете. Замислих се, пронизан от неговите думи…
Господи, колко прав е този човек! Ти, Боже наш, винаги ни даваш знаци, намираш хора да ни вразумяват и насочват в пътя. Така дивно промисляш за всичко и всеки. А аз просто не го забелязах. Мислех за проповедта си. И така съм минал покрай него, нашия клисар. Сбъркал съм, но Ти ми даваш знак. Затова си и изрекъл: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа“ (Иоан. 3:8). Ти, Който си Дух и всичко изпълваш, бликаш щедрости и милости върху всички нас. Особено върху нас, прохождащите, младите, новопостъпилите, защото ни обичаш, Господи!
Колко пъти си говорил чрез устата на презряните, просяците и отхвърлените. На тези, на които никой не обръща внимание и са далеч от погледите на околните. Разни смахнати, уродливи, чалнати, побъркани, белязани от печата на страданието и носещи общата присъда на отхвърлени от обществото. И с това ни учиш на смирение и мъдрост, като ни напомняш, че всички сме Твои и ни държиш в десницата Си!
Дай на нас, високоумните, многознайковците, цитиращите, да се осъзнаем в нашите пътища. Дай ни знаци да се смирим и така да продължим напред към Твоето царство. Дай ни вярата на Твоите апостоли, тази истинска, жива, проста вяра, без много думи и обяснения, която превръща камъните в хлябове и върши чудеса. Тя е най-голямата победа. Ти се обърна и се откри не на сенаторите в Рим или на първенците в Иудея, на фарисеите и садукеите, на „силните на деня“, а на простите апостоли — мъже неграмотни, рибари с напукани ръце и обгорели лица. На тези обикновени и даже незабележими хора. Понякога презирани и винаги подценявани. Тях Ти посети и чрез техните уста ни говори с думи прости и ясни, но докосващи и проникновени. Те бяха светилниците на вселената. Носителите на Новия Завет на мира и любовта. Дай ни поне частица от тяхната вяра, колкото и напред да отиваме и каквито и да сме.
Да бъдем хора! Затова и е толкова прав сръбският патриарх Павле, когато се е обръщал към митрополити, свещеници и миряни с неговото: „Първо да бъдем хора!“. Защото може ли да бъдеш християнин, а да не бъдеш добър човек? Обърнат към околните и техните нужди. На това във висша спетен ни учи Спасителят Христос, Който се е движил пеша с учениците Си и ги е наставлявал и учил на езика на простосмъртните. Достъпен, деликатен, внимателен. Нежният Бог, обърнат към всеки и всичко. Низхождащ и проникновен, слязъл до дъното на нашата немощ и понесъл страданията на света. Богочовекът Иисус, Живото Слово, Въплътилия се Бог, прегърнал болките на света и отдаващ любовта Си на всеки от нас.
Нека и ние станем такива, а после всичко останало. Така ще бъдем истински Христови и отдадени докрай на делото Му в историята и Духа! Верни не само в голямото, но и в малкото. Отдадени и отдаващи се на онова, за което сме призвани и призовани. Само така ще станем достойни за живот в несъкрушимото Му царство, където е наградата ни за всичко, което сме понесли и защитили тук долу, в долината на смъртната сянка.
