Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица)и храм „Св. Атанасий“,гр. Варна
Когато си свещеник, имаш привилегията да виждаш истинските лица на хората. Това е не само защото Господ Бог ти е вдъхнал дара на проницателността, който е плод на ръкоположението, а и защото водени от болка и духовна нужда, те сами разтварят душите си, прегъвайки се в безсилието си да понесат ужаса на ежедневието. Тогава усещаш, че наистина се променяш и твоите познания за човека са били твърде бедни и непълни. Започваш да разбираш хората и да обичаш, колкото и първоначално да ти е трудно, всичко това. Постепенно притихваш, ставаш по-задълбочен, неизбежно мъдър и започваш да преценяваш доброто и злото във всяка една личност. И осъзнаваш, че тя е една малка вселена, самобитна и уникална, и така преоткриваш тайната на човека.
Има много хора, опитни християни, които от дълги години пребивават в светото Православие, редовно посещават богослуженията, участват активно в енорийския живот, но нямат истинско съкрушение за греховете си. Въпреки цялото им старание и външно благочестие, което проявяват, на тяхната природа не е присъща обострена съвест за личната им греховност. И обратното, понякога Бог те среща с такива личности, които не са въцърковени, нямат изграден духовен ритъм, но носят този особен и рядък дар — осъзнатото усещане за своето лично нищожество. Те са пропити от съзнанието за своята окаяност.
Преди известно време в болничния параклис идваше един болен, настанен в психиатричното отделение. Беше въдворен там, защото в условията на умствено помрачение беше извършил убийство. Имаше поставена тежка диагноза — шизофрения, но след положени редовни грижи и лечение беше контактен и изцяло социален. Не беше обществено опасен и не създаваше никакво затруднение нито на лекарите, нито на пациентите. Нещо повече — помагаше в грижите на персонала и се движеше съвсем свободно на територията на цялото болнично заведение.
Идваше с особено благоговение, влизаше, присядаше и не само общуваше спокойно, но и се стараеше да помага. Беше много коректен, внимателен и възпитан. Всеки път му говорех за вярата, за смисъла на живота и духовната мисия на Църквата. Той приемаше всичко с разбиране и жив интерес и попиваше непознатото досега знание до такава степен, че в него се зароди силното желание да води духовен живот. Споделяше още от самото начало на нашите срещи епизоди от преживяното и съжаляваше за всичко, което бе сторил.
Призна, че не е кръстен и че иска да преживее това „ново раждане“, за което му говорих толкова пъти и така да освети остатъка от дните си. Няколко пъти в подробности се спрях върху смисъла на тайнството, подготвях го на етапи, за да стане всичко дълбоко и в пълно съзнание.
Казах му нещо, което той изобщо не очакваше, а именно, че от момента на извършването на това велико тайнство всичките му прегрешения, волни и неволни, съзнателни и несъзнателни, ще бъдат опростени. Защото Христос във великата Си милост простира ръката Си към него и това е само защото той е решил да стане част от Неговото свято тяло — Църквата.
Но той всеки път постъпваше по един и същи начин. След като ме изслушваше, въздишаше и съвсем искрено отговаряше: „Отче, аз не съм достоен за това… не заслужавам Бог да ми прости греховете. Човек убих и въпреки че ще стана християнин, не заслужавам да бъда опростен. Искам нещо просто — до края на живота си да върша добри дела и така да изкупя греховете си. Когато Бог ми вземе душата, да се явя пред Него и да види, че нещо съм сторил за Него и за себе си. Така съм решил! Разбирам, че Бог е любов, но се познавам добре и наистина не я заслужавам. Нямам нищо против да се кръстя. Напротив, ще се подготвя и ще го направя. Трябва ми малко време.“
Аз от своя страна продължих да му говоря, беседвах, давах му материали, а той живо се интересуваше, задаваше въпроси и се просвещаваше.
Извърших тайнството на светото Кръщение, като неговият личен лекар-психиатър стана негов възприемник — кръстник. След това той се причасти с Тялото и Кръвта на Христос и започна по-често да идва в параклиса. Помагаше за хигиената, молеше се задълбочено и искрено. Подарих му малък молитвеник. Той търсеше, живееше, преживяваше Христос! Носеше материали в отделението и дори проповядваше на болните. Държеше се като истински християнин. Пръскаше светлина. Даваше любов от Господ и от себе си. Но докрай, докато идваше, си остана с това твърдо убеждение, че не заслужава да бъде помилван. И всичко това напълно осъзнато. Винаги когато му напомнях, че миналото му преди да стане християнин е опростено, той сменяше темата и дори не ме изслушваше докрай.
После го преместиха в друга клиника в един съседен град и повече не го видях. Но го запомних и се моля за него.
Примерът му се запечата в съзнанието ми завинаги. Неочаквано за мен Бог ме срещна с човек, които бе пронизан от съзнанието за своето лично недостойнство. Той не се изразяваше със силни фрази, не използваше заучени цитати, а търсеше Христос и искрено и горещо го изповядваше от дълбините на своя ад. Съкровено, неизследимо, като отшелниците в пустинята, доброволно отказал се от света на заблудата и отвратен от външната вакханалия. Захвърлил дрехите на старите заблуди. Беше естествен и искрен и дори не търсеше утеха от мен, а потъваше в прегръдката на Отца.
Истински страдалец и драматичен образ, достоен за прототип на Достоевски. Колко красота и аристократизъм имаше в неговата изстрадала душа! И толкова чистота, примесена с мъдрост. Беше превърнал живота си в истинско служение на Бога и хората.
Той принесе най-съкровения си дар пред престола на Вседържителя Христос —своето съкрушено сърце. Не страдаше от никакви митове за себе си и бе съблечен от всяко свое заблуждение. Беше болен, но със здраво съзнание за своето окаяно състояние. Не вярваше, че е заслужил душата му да бъде в рая и да живее вечно в царството на блажените. Съзнателно носеше кръста на своето разкаяние. Без ропот и упрек към когото и да било, далеч и встрани от всякакво желание за осъждане. За разлика от много от нас, които сме здрави, но и заразени от болестта на прелестта и фарисейството, убедени в своята богоизбраност и заседнали удобно в топлохладността си. Без дори и за миг да си помисли, че е „специален“ и да има усещането за духовно превъзходство. Той носеше духа на митаря от притчата за митаря и фарисея. С цялото си поведение проповядваше неговото: „Боже, бъди милостив към мене грешния“… Толкова непосредствен и откровен, искрен и заради това истински. Беше пропит от съзнанието, че е длъжник на Бога и искаше да Му се отплати за търпението и любовта Му с труд и постоянство. Христос ни учи на смирение, като праща в житейския ни път такива непретенциозни личности с красиви, раздирани от съзнанието за греховете си души. Така Той преподава Своите уроци по най-тайнствен начин. С тях ни помага да не се самозабравяме и да не потънем в собствената си прелест.
В своите „Мисли“ Блез Паскал разсъждава така: „Има два типа хора —праведници, които се мислят за грешници и грешници, които се смятат за праведници!“. Той беше от тях — праведник, който се мислеше за грешник. Дълбоко осъзнаващ и изповядващ своята окаяност. Беше превърнал покаянието в свое нормално състояние, встрани от всякаква показност и религиозен патос. Достоен в недостойнството си. Осъзнат и докоснат от Бога, просветлен. Заслужаващ да бъде приятел на Христос. Където и да си — бъди благословен!
