Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Затворената врата на битието. Една особена тема, защото бележи състоянието на човека и връзката му с Бога. Човекът е създаден, за да бъде отворен към своя Създател и към другия. Така е създаден. Бог със Своята любов вижда Адам и създава Ева, дава на Адам възможност да излезе извън границите на собственото си аз. Бог винаги дава на човека тази предпоставка, за да може да излиза от себе си, да се открива и да се отдава. Когато човекът се отваря и отдава, тогава реално е Божи образ. Имаме един Бог, Който се открива и се отдава на човека. Как се отдава? Като любов, човеколюбие, грижа, защита, спасение, милост. Имаме един Бог, Който се открива и се отдава, Който е излязъл не от Своята божественост, а от Своята слава, за да може да срещне човека. Синът и Словото Божие, Второто лице на Пресвета Троица става Човек и св. отци наричат това героично излизане на Бога. Той излязъл не от божествеността, а от Своята слава. И става Човек, за да може да срещне човека. За да може да се отдаде на човека, да го нахрани духовно, да уталожи духовната му жажда. Имаме един Бог, Който се открива, Който е трайно отворен към човека и му се отдава постоянно с любовта Си. И имаме един човек, на когото е дадена всяка предпоставка да се открива. Той в крайна сметка се е затворил. Какво го е затворило? Неговият егоизъм и това е неговото падение. Ако в онзи час можехме да чуем един звук, той би бил звукът от затварянето на тежка врата. И отвън остава Бога, ближният, а човекът държи вътре своя егоизъм, своята болест, цялата патология на егоизма. Отвореният човек, създаденият да бъде отворен и да се отдава, внезапно се затваря и това затваряне става негов гроб и негова смърт.
Много пъти чуваме името на Авраам, за когото е характерна духовна смелост. Той не се затворил в своята воля. Когато Бог вижда човека да се затваря, му дава предпоставките да се открие. Всичко, което Бог ни е дал, е предпоставка да се открием и да се отдадем. Да отдадем това, което Той ни е дал. Всичко, което съществува в Църквата, не е нищо друго освен (средство за) това откриване на човека.
Авраам бил богат човек за своята епоха, живеел със своите обичаи и всекидневие. Познавал областта и хората. Внезапно Божият глас го извел от всичко това. Излез от твоята земя, от твоето всекидневие, от връзките, които си създал, и дойди там, където Аз ще те заведа. Той не му казал къде. Авраам направил едно героично излизане. Вратата на неговата воля можела да бъде двойно и тройно затворена и заключена за Божията воля. Откъде проличава неговата смелост и как се открива неговата вяра? От това, че в онзи момент той отворил вратата на волята си и приел Божията воля, и това е разтърсващо. Това става в живота на всеки от нас. Тежката врата в нашето битие е нашата воля. И там съществуват различни катинари — нашата похот, нашият грях, а големият катинар е нашият егоизъм. Авраам отключва катинари, отваря врати, излиза от своята воля и всекидневие. Ако погледнем логично, бихме казали, че той върви сред несигурност и неизвестност, излиза от своето удобство, губи всичко, което е създал дотогава. Въпреки това е стъпил на пътя на Божията воля, открил се е и затова в крайна сметка се е озовал на пътя на своята лична и духовна свобода, която е Божията воля.
Много пъти казваме Господнята молитва „Отче наш“, но не знаем какво говорим и не сме преживели нито една дума от нея. Ако можех да почувствам само една дума, щях да бъда в друго духовно състояние и на друго душевно равнище. Ако почувствам думата „Отче“, думата „наш“ — но за да почувствам думата „Отче“, непременно трябва да изляза от това, което ме е затворило в онзи момент, когато се моля. Какво означава „моля се”? Откривам се пред Бога. Ако можехме да видим светците, когато се молели, когато казвали „Господи!“, „Отче“, с компютърен томограф, със сигурност нямаше да има нито една тяхна духовна и телесна клетка, която да не е открита за Бога. А ние сме се хванали за нашата болест, смърт, грях, егоизъм, не искаме да загубим нищо от всичко това и затова сме затворени в едно болестно състояние, в което в крайна сметка се задавяме. Не можем нито да живеем, нито да дишаме, нито да обикнем, нито да се помолим. Светците се откривали, това била тяхна борба. Откривали се и се отдавали. Когато казвали „Отче”, живеели това. Неслучайно в Патерика се разказва, че един авва вечер коленичел, за да каже „Отче наш”, и не успявал да го довърши, защото се съмвало, слънцето изгрявало и той бил още на първата дума, защото не изричал думата, а много просто, я живеел. Когато казвал „Отче”, живеел връзката с Отца, с Бога, чувствал се Божие дете. Когато казвал „наш“, живеел връзката с всеки човек. Обгръщал целия свят и когато казвал „да бъде Твоята воля”, тогава реално търсел с цялото си същество, сърце и копнеж своята свобода и откриване — свобода от една воля, която много пъти е болна, егоистична, тъмна, лукава, безчовечна, агресивна. Това е волята, която толкова много сме обикнали, толкова сме се влюбили в нея, че сме се затворили заради нея в това състояние. Той Му казва „да бъде Твоя воля“ и реално казва „Свобода или смърт!”. Знае, че смъртта е това, което чувства, това затваряне, знае, че свободата означава да влезе в тази духовна орбита на Божията воля, колкото и трудно да изглежда. Тази Божия воля освобождава, избавя, лекува човека. „Да бъде Твоята воля” е най-голямото духовно провъзгласяване на свобода, изречено някога. Това търся от Бога, когато Му казвам „да бъде Твоята воля”. Моята воля е смърт, Твоята воля е свобода. Какво казвам в онзи час? Ще се боря, и моят трофей (победа) ще бъде свобода или смърт. Това е Божията воля — отварянето на човека към Бога и там той се освобождава.
Нека видим друга сцена от живота на Авраам. Тези подробности, които Свещеното Писание ни дава, са много важни. Свещените автори пишат не защото са добри литератори или историци, а защото Божията благодат им диктува и държи духовните и дори телесните нерви на ръцете им. Така това, което на мен ми се струва подробност или историческо събитие, е много дълбоко духовно събитие, което може да докосне и моята душа и живот.
Авраам седи по обед пред шатрата и има една грижа. Той бил възрастен, било горещо, а той от сутринта бил в движение. Тогава хората от ранно утро започвали да вършат работите си, за да не ги застигне жегата, както става и днес. Той можел да влезе вътре в шатрата, да се освежи и да спи. Това легло обаче не можело да утеши Авраам. Тази свежест не можела да го задоволи. Той седи на вратата, защото неговата грижа е умореният и гладен странник. Защото, когато приюти другия, душата му ще се утеши, насити, отмори и изпълни. Тази картина ни показва две много важни неща: отворената врата в крайна сметка не е една подробност или случайно събитие, а жизнено състояние и откриване.
Аз се опитвам да се скрия, и затова казваме „Имам задни мисли“. В мен всичко е дълбоко в ума ми, мислите ми, желанията ми, волята ми; затворен съм, не съм пред вратата, а вътре и се занимавам с всичко това, което не мога да споделя, бидейки затворен, изолиран, отчужден от всичко и всички. Не съм разбрал, че ставам човек, когато изляза, само тогава се развивам, вървя, откривам се, само тогава съм образ на моя Създател, Който постоянно се открива и отдава на човека.
От момента, в който Авраам отворил вратата на сърцето си за Бога, не било възможно да бъде затворена врата за уморения, пътуващия, гладния, жадния или болния. Затова всичко започва от това: ако си отворил сърцето си за Бога, то за никого няма да се затвори.
Един случай със св. Нектарий Егински. Много пъти го споменаваме. Как е възможно този човек да има отворено сърце, да се моли, да обича и да споменава своите клеветници, които го гонили до края на живота си? Не го оставили на мира. Как е възможно? Възможно е. Как е възможно св. Дионисий Егински да не издаде и да прости на убиеца на брат си? Как е възможно всичко това, което виждаме в живота на светиите — да обичат, да прощават? Как става? Много е просто. Те отворили сърцето си пред Бога и не могат да го затворят нито за убиеца, нито за клеветника, нито за гонителя, нито за който и да е. Авраам не можел да се утеши, да се изрази по друг начин, както и св. Нектарий Егински или св. Дионисий Егински. Сърцето им било отворено.
Нашето сърце се отваря и затваря. Много пъти е затворено. Това жизнено откриване на всички светци ни напомня нещо от Евангелието — притчата за блудния син, където милосърдният отец чакал сина си и не напуснал мястото си, не затворил вратата си и синът му със своя начин на живот не го накарал да му обърне гръб. И колкото повече светците се подвизават и живеят Евангелието, толкова повече се уподобяват на Самия Бог. Това отваряне, приемане и споделяне, което виждаме в Бога, го виждаме и в светците.
Да си припомним притчата за богаташа и бедния Лазар. Ако имахме един много добър художник и му кажехме да ни нарисува богаташа, как щеше да го нарисува? Как щеше да ни предаде цялото това състояние на този човек? Много просто, той би могъл да нарисува богаташа много сполучливо като затворена врата. Той бил една затворена врата. А Лазар бил „изтривалката“ пред входа. Богаташът е затворената врата, която не се отворила и не приела никого — нито Бога, нито другия човек. Той останал затворен и затова можем да определим това събитие само с една дума — ад, това е адът на богаташа. И тази затворена душа, тази затворена врата, този затворен живот става ад за всеки от нас.
Всяка дума в Евангелието е покана от Христос към човека за героично излизане от всеки негов гроб.
Господ неслучайно отива при Левий — митаря, впоследствие апостол и евангелист Матей. Той стои на митницата, т. е. в причината, поради която е затворен. Разбира се, той се задушава. Нека си припомним Закхей, който, за да види Бога, се качил по-високо, мислел, че така ще види Христос, не искал нищо друго, а само да Го види, да види Бога. Той се качил на дървото, защото се задушавал в своята затворената душа и живот. Тази душа се опитала да си поеме дъх. Знаел, че не може да си поеме дъх по друг начин, защото всичко, което имал, направил и живеел, в крайна сметка повече го затваряло, завличало и задушавало. Не можел да се освободи по друг начин, освен с това да види Бога. Както казва народът ни, „Да видиш Божието лице”, за да може да дишаш, да се откриеш и да дишаш. Господ отива на митницата. Моментът не е случаен. Какво е митницата? Масата, върху която митарят държи всички тефтери, в които е записал дълговете на хората. Но Христос почукал на вратата на сърцето на Матей и той оставил всичко, освободил се, последвал Христос, вече не записвал какво дължат хората, а че Христовата кръв е опростила дълговете на хората. Не записвал това, което задушава и потиска хората, а благовестието, което освобождава и избавя душите на хората. Не записвал това, което в даден момент ще се загуби, а това, което ще пребъде во веки. Защото това е словото Божие, Христовата истина. И Христос отива и му казва: „Върви след Мене!”. Матей е на митницата, върху масата е всичко, което му дължат хората, които са тъжни, угнетени, възмутени, ядосани, страдащи, защото губят своето имущество и труд. Христос отива в този ад и казва на Матей една дума – това било почукването на вратата: „Последвай Ме!“. И той, горкият, прави скок, но не за да прескочи масата и да си тръгне, а скок в душата си. Освободил се, избавил се, вдишал кислорода на благодатта, този въздух на свободата, в който човекът бил сътворен от Божията любов. Открил се. Ако човекът не се открие, ако пъпката не се пропука, няма да се яви красотата и благоухание на цветето. Ако се отвори, неговият живот и път имат стойност.
Господ отива пред гроба на Лазар и казва: „Лазаре, излез вън!”. Всяка дума на Христос е покана да излезем от всяка форма на смърт, в която сме попаднали, от всеки плен, който сме създали с начина си на живот. Христос ме извежда и освобождава от този гроб.
Виждаме хора, които отиват при Господ и се избавят. Знаете ли какво означава да чуеш „Прощават ти се греховете”? Свободата, която в онзи момент чувстваш? Изчезнала е тази тежест, тази надгробна плоча, която си създал с начина си на живот. Човекът вече диша и затова дойде Христос, за да отвори затворения човек, който се е затворил, умъртвил, автономизирал, изолирал и загубил всичко. Губейки Бога, човекът губи всичко. Затова дойде Христос! Бог ни казва в Евангелието „Обичай”, което означава да се отваряш и да се отдаваш и раздаваш. Смирение, добродетел, любов, прошка. Евангелието ни дава начини, по които можем да се отворим. Това е. Не е нещо друго. Начини, по които можем да се открием и да се освободим.
Има една картина в Евангелието. Забравили сме Евангелието, затова не можем да се освободим. Човек иска да излезе навън, кой не иска да се освободи? Иска, но не знае начина. И Евангелието ни показва как да се освободим. И виждаме една картина, която ни показва нашето състояние. Ап. Петър стои в двора на първосвещеника. В много такива дворове сме се озовавали. Навярно в някои от тях сме се затворили и не можем да излезем. Там атмосферата е негативна. Когато си на площад „Омония” в центъра на града, няма да усетиш мирис на цветя и бор, а на вредни газове. Когато си в двора на греха, ще вдишаш отрицанието, клеветата, осъждането. И в първосвещеническия двор ап. Петър диша негативното отношение към Христос. Нека внимаваме в тези дворове, в тези затворени състояния. В Църквата не съществува затворено състояние. Когато се служи св. Литургия, тя се служи за всички, за мира на целия свят. В онзи момент всички ще се съединим, всички ще станем едно, всички помежду си и едно с Христос.
Тези затворени дворове са ни ограничили, притиснали, разбили. И какво казва ап. Петър? Той излязъл вън да си поеме въздух и плакал горко. Горчивината на сълзите му била горчивината от отричането, което душата му вече имала. Тези сълзи го освободили, защото покаянието е откриване. Когато казвам на Бога, на Христос: „Помилуй ме!”, съм открит пред Него. Нямам нищо скрито, всичко е открито пред Него. Когато Му казвам: „Помилуй ме!“, Му казвам „Освободи ме!“. Така виждаме и разбираме какво означава свободата. Присъствието на Христос, на Божието Слово не е нищо друго освен покана, за да мога да изляза, да се освободя, да се избавя, да се изцеля, да се спася. Течащата вода е свежа вода, на която се радваш. Водата, която се застоява, става огнище на зараза и повечето от нас блатясахме, разболяхме се и станахме огнища на зараза и за другите. Затова отците на Църквата казват, че за да се откриеш, да излезеш, да се освобододиш и да обикнеш, първо трябва да се осъзнаеш, да се смириш и да се покаеш и тогава ще можеш да го направиш.
Най-добрата подготовка за словото е мълчанието. Още по-добра е молитвата. За да мога да говоря и думите ми да принесат полза и да нахранят другия, първо трябва да замълча. За да изляза навън, първо трябва да осъзная, че съм в себе си, че съществувам в себе си. И какво имам в себе си? Егоизъм, мрак, болест. Ако се открия, така, както съм, какво ще изразя, какво ще изкарам? И тъй като съм се затворил, онова, което създавам, са множество фалшиви маски. И когато отварям вратата, ако се открия пред Бога, това, което ще изкарам, е истината. Но когато отворя вратата си не заради Бога, това, което ще излезе, е нещо фалшиво. Изкарвам едно лъжливо аз, другият прави същото, и се срещат двама лъжци. Хайде сега между тези двама лъжци да се създаде връзка. И внезапно стигам дотам да кажа: „Не познавам този човек”. И може да сме женени 50 години. Не познавам този човек. Никога не се срещнахте, никога не се обикнахте истински, никога не се открихте смирено един за друг и двамата за Бога. Това, което проявих, бе едно лъжливо аз, за да срещне едно друго лъжливо аз, и двама лъжци не могат да родят истинна връзка. И обикновено това става. Или много пъти показвам едно фалшиво лице, което ми е от полза. Когато съм се затворил, съм в подземието, започвам да създавам фалшиви маски. Трябва да се откриеш пред Бога, за да проявиш това, което реално си. Кой смее да направи това? Никой не го прави. Затова се затваряме, слагаме маски, създаваме фалшиво аз и в зависимост от това кой стои пред нас сменяме маската. Но така човекът не може да живее, да се зарадва, да диша, да обикне, да създаде връзка с другия. Призраци срещаш днес, а не хора. Хората отдавна са се умъртвили. И се чудим защо са такива човешките отношения. Но не може да са по-различни, ако аз не се открия пред Бога, ако не видя кой реално съм и не се смиря, не го приема и не се покая. Възможно ли е, откривайки се, да изкарам нещо истинно? Кой ще го направи? Ако всичко минава през обработката на егоизма, продуктът не може да бъде истинен, а ще бъде фалшив. Затова хората живеят заедно, но гладуват за малко задружност, за малко утеха, за малко любов. Срещат се призраци, не хора. И причината за всичко това е духовна, защото не искат да се открият за Бога. И в крайна сметка какво изкарвам, когато се открия? Каин в даден момент открил и изразил себе си. Как? Убил Авел. Открил се и какво имал в себе си? Завист и ревност. Завистта се съчетава с ревнивостта, става ревнива завист, Каин открива себе си и това се изразява в убийство. Можеше ли да се изрази в нещо друго? Не. Така разбирам, че непременно трябва да се открия за Бога. Това е въпросът. Бог да ме просветли, да видя истината, да видя мрака, да видя реалността, да видя тлението, да приема, да се смиря, да се покая. В покаянието, в това откриване на човека към Бога се ражда нашата истина, която може и да се измери и претегли, защото има ипостас и тежест, тази истина, която може да застане пред всеки човек, защото вече е застанала пред Бога.
Ние не сме открити — отваряме се и се затваряме. Изкарвам моята завист, осъждане, егоизъм, злоба, и какво вземам? Ще взема ли нещо? От това отваряне Каин приел депресия, вина, страх.
Да видим едно друго откриване. Жените мироносици, които правят героично излизане. Излезли от логиката, защото това, което правили, било нелогично. Жени, в мрака, сред враждебна среда към Христос, с войници пред Гроба. Но кой може да спре човека, който се е открил пред Бога? Коя логика може да спре тази сила на истината на човека? Логиката е много малка, плитка, евтина, недостатъчна.
Мироносиците прекосяват устремено мрака. Не се уплашили от нощта. Стъпкват страховете. Правят героично излизане. Защо? Какво се открива? Любовта, която имали и вярата им в Христос. Едно е да се открия с моя егоизъм, защото тогава давам мрак и приемам ад, а друго — Христос да ме държи постоянно открит. Затова светците са извор на изцеления, така ги наричаме. Те винаги са открити. Никой не можел да ги ограничи и затвори, дори смъртта била победена от тях.
Виждаме мироносиците. Втурват се в мрака, стъпкват страховете, преодоляват безсилието, превъзмогват естеството. Това е героично излизане. И какво приемат? Възкресението. Понякога може да съм затворен в едно състояние, например в скръбта. Нека внимаваме в прекомерната скръб и печал. Човекът чувства болка и може да се затвори в скръбта. Господ отива и вижда Марта и Мария, които оплакват брата си. Раната от загубата на Лазар била още прясна, както казваме, човекът още не е изстинал. Току-що умрял. Лазар бил още топъл, умрял преди четири дена. Христос отива и докато те били затворени в своята скръб и плач, Той ги извежда, и докато оплаквали един мъртвец, накрая биват освободени от Този, Който е Животът и Възкресението.
Христос ни освобождава, изкарва ни от дворовете, в които се затваряме, от навиците, в които сме пленени, от състоянията, в които се потапяме, и в крайна сметка Той открива човека. И Божият човек е открит. И защо остава открит? Защото живее в това очакване — нашето очакване е „да, дойди, Господи Иисусе!”. Християнинът е открит и чака на вратата, чака Самия Христос и по това ще разберем доколко сме се открили, смирили, покаяли, подвизавали, култивирали, обикнали, раздали себе си. Човекът, който се е открил пред Бога, трайно Го очаква и трайно Го приема. Да не забравяме, че Христос дойде като Онзи, Който хлопа на вратата. Коя врата? Затворената врата, която затворихме пред лицето на Бога с нашето нечестие. Вратата, която затворихме пред лицето на брата, който е лице на Бога и образ на Бога, с нашата непреклонност и егоизъм, и той идва и хлопа на вратата. Борбата ни е цялото ни битие и душа винаги да бъдат готови и да очакват Онзи, Който дойде и идва, Който освобождава човека — Освободителя на душите и телата, Който избавя човека и го извежда от всякакъв плен и форма на смърт, от всяка тъмница и двор.
По застъпничеството на светиите душата ни да стигне до тази височина и да се открие, за да се освободим и да срещнем Бога. Същността на живота и душата ни да бъде това: да, дойди, Господи Иисусе, амин!
