Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“,гр.Варна
Много често в православните храмове идват хора, водени от своята лична вяра, които започват да посещават богослуженията и постепенно да навлизат в църковната действителност. Но не след дълго те идват все по-рядко и дори спират посещенията си, като преустановяват всякакъв контакт с православни вярващи. А когато свещениците и миряните ги запитат защо става така и защо вече не ги виждат, те някак си обидено и с горчивина отговарят: „Ох, ние видяхме лоши хора“,„Навсякъде около нас изкривени физиономии“, „Виждаме много злоба“ или проплакват: „Ех, оказа се, че и там е като в света.“
Но защо става така? Защо те не само губят първоначалния пламък и живия интерес, но и се връщат назад в състоянието, в което са били, и разочаровани и огорчени биват загубени за православната мисия? Угаснали души…
Но какво значи „лош“? Когато се взрем в тълковния речник, ще видим, че с това име се определя човек, който е „злобен“, „неприятен“, „непригоден“. Но и без тази кратка справка на всеки е ясно за каква категория личности става въпрос. Свещеното Писание също борави с такива определения като „нечестив“, „неблагочестив“, „злодей“. Но ето, с въздишка трябва да признаем, че такива хора има не само в различната църковна литература, но и при нас в реалността на Църквата.
Има такава заблуда, която се е превърнала в истинска съблазън и за съжаление, се е разпространила повсеместно. А именно, че когато една търсеща и новоповярвала душа се появи при нас в нашата църковна реалност, тя задължително трябва да види едно светло място, изпълнено със слънчеви хора, полуангели, възвишени човеци, одухотворени и благодатни, които да го пренесат в една съвсем друга обстановка, в атмосферата на небето и много над всичко, което е извън стените на църковния двор.
Това е част от идеалната представа за Църквата и на практика граничи с утопия. Но е твърде красиво, за да е истина, а практиката и опитът показват друго. А именно, в обстановката на храма се виждат хора с измъчени физиономии, напрегнати погледи, стиснали устни и носещи в себе си мрак и вибриращо безпокойство.Чуват се резки разговори и се усеща грубостта в отношенията между посетителите. Към това се добавят и виковете на клисари и чистачи, недобронамерени оценки, клюки, обиди и дори … злоба. Това тягостно състояние може да охлади всеки порив на новоповярвалата, пърхаща в трепет и очакване душа… Истината е, че това винаги е било така.
Всички, които познават църковната история, повече от всички знаят как стоят нещата в дълбочина. Темата за достойнството на християнството и недостойнството на християните винаги е била трептяща и актуална.
Но особено сега, когато по свидетелството на светите отци е време на „апостасия“, „тотално отстъпление“ и „оскъдняване на духовните дарове“. Защото светата Църква е вечната лечебница, „всеизцеряващата Витезда“, която лекува всяка болест и немощ.
За съжаление, всички ние, които сме членове на земната, войнстваща църква, малко или много сме лоши. Това не е алиби или удобно оправдание, а факт. Болезнен, дълбок, парещ, който трябва да признаем и от който не можем да се скрием. И колкото повече от нас и по-рано го осъзнаем, толкова по-добре за всеки един от нас. Защото сме изначално грешни. Още от първото си проплакване, от мига на появата си тук в този видим свят.
Съвременната психология отдавна е осъзнала, че няма хора, които да бъдат изцяло добри или лоши и черното и бялото съществуват изцяло само в приказките и разбиранията на незрелите хора, а всичко в света на една личност е смесено в странна и пъстра амалгама, която съставлява нейното богатство и я представя в неповторимата ѝ уникалност. Всеки от нас е добър и лош, черен и бял и всякакъв в различна степен и обстоятелствата в суровата реалност на живота провокират в него всеки тип проявление и нагласа.
Никой не познава както трябва другия и изцяло самия себе си. Ние се променяме, минаваме от етап в етап, от познание в знание, потопени в стихиите на връхлитащия свят и преследвани от вътрешните си страхове. Кой от нас, вярващи или невярващи, не е бил огорчаван от другите и разочарован от самия себе си, обиждан и носещ белези от незараснали рани?
Причината е твърде проста и ясна, а именно — защото носим последиците от първородния грях на прародителите, изгонени от рая. Като техни истински наследници ние сме обречени да страдаме в изгнание в земята на сенките и в нашата природа са навлезли непълнотата, проклятието и смъртта. Но ние го осъзнаваме и разгорени от „небесния огън“ искаме да спасим жадните си, наранени души. Чрез и в Бога, Христа Спасителя.
В Новия Завет на мира и любовта, Той изрича: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28) и „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Лук. 5:32). Ние сме болни, а нашата диагноза е грехът. Невярващите също са болни, но са в състояние на почти пълна слепота за жалкото си състояние и ние, тръгнали след Неговата светлина, се борим, за да излезем от него.
Всеки, който е повярвал и решил да последва Иисус по пътя към Неговото царство, е потопен по неизбежност в стихията на „невидимата бран“ и носи драмата на своята лична „метаноя“ (покаяние, преоценка, преобръщане на съзнанието). Всеки в храма се намира в различна степен на своето духовно развитие, изживява своя път и има дълбоко негова траектория на въцърковеност. Това е собствен духовен ритъм, с който се отличава от човека до него. Ние сме общество от каещи се… Обидени, огорчени от света. Инвалиди, наранени от сблъсъците със себеподобните си и носещи белезите от бича на кесаря, владетеля на настоящия ден. Такива, за които по думите на св. ап. Павел „светът не беше достоен“. Гладни за правда, жадни за истина, но друга, отвъдна, истинска, която да освобождава и просвещава.
Един от великите мистици на светото Православие, св. Исаак Сирин, казва, че „всеки преминава от знание в знание, като му пречат демоните, а му помага благодатта“ („Подвижнически слова“). И както в къпалнята всеки се потапя със своите болести, носейки в себе си вируси и зарази, така и в суровата църковна действителност всеки участва с всичко свое. Ние привнасяме от света онова, което е присъщо на останалите в студената му прегръдка. Отровата, обидата, порока. Всеки християнин е една малка вселена, има свой горчив травматичен опит, остатъци от старата си природа, навици, наследственост, комплекси, навици и заблуди в греха. Има хора с тежки характеропатии, наранени от сблъсъка с жестоки хора, напуснали тежки професии и изживели истински кошмар в своето кратко битие. Опустошени души, преследвани от страхове и призраци от миналото си. Те са трудни характери, „криви дървета“ и ние трябва да ги оградим с внимание, да им отдадем време и грижи. Всеки, който и да е той, може да отвърне на повика на Спасителя… Той обича всеки и има план за него. Може би и той носи драмата на св. Моисей Мурин или пътя на св. Мария Египетска. Никой не знае какъв заряд има душата му. Всеки е загадка за другия. Затова да не бързаме да осъждаме и да се превръщаме в самозвани съдници, защото само един е Съдията и Той ще въздаде тогава, когато прецени. Но да внимаваме и бдим над себе си и да помним, че на Неговия съд няма да ни питат какъв е бил този или онзи свещеник и стоящия до нас мирянин, а какъв е бил всеки един от нас, как е постъпил във всяка ситуация, в която го е поставил Господ Бог и дали се е опитал да бъде достоен да се нарече Христов.
Водени от примера на Христос и светците, ние се движим напред, като падаме и ставаме и пак продължаваме, избърсвайки сълзите си и отново влизайки в борбата. Едно вечно превъзмогване и нестихващо движение в посока напред и нагоре към несъкрушимото царство. Така закаляваме и превръщаме пороците в добродетели със силата на изцеряващата благодат Божия. Пресушаваме блата и ги превръщаме в градини, борим се с чудовища, разкъсвани от скритите си демони. Битка нестихваща, всеки миг на живот и смърт…
Това движение е неравномерно и задъхано и в него се отразяват срещите ни с други християни, общуването с духовници и наставленията, които сме получили от изповедници. То е като движение по спирала и носи целия драматизъм на една натоварена и бореща се душа. И всичко това с една заветна цел — да спасим душата си и да заслужим място в царството на избраните. Свято насилие, за което всичко си струва да бъде оправдано.
Ние сме призвани да не спираме, най-важното е да не отстъпваме и да …издържим. Да се борим, като се опитваме да осветим всичко свое — дух, душа и тяло — в едно обожение и да се превърнем в икони Христови!
Затова нека не търсим извинение в състоянието на околните, защото всеки носи в себе си собствената си диагноза и съвършен е само Пречистият Иисус и Пресветата Дева, а ние носим белезите от греха.
Напротив, това състояние е предизвикателство и изпитание за нашата лична вяра и дръзновение като воини Христови и не бива да се плашим от недостатъците на другите и от собствените си падения, а смело и с търпение да продължаваме напред без оправдание, да не намаляваме огъня на ревността и да не се отдръпваме назад, заемайки позата на обидени от несъвършенствата на църковната действителност. Тя е изпитание и школа за нашия дълг да останем верни докрай на Христа.
