Автор: Прот. Максим Козлов
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravmir.ru
Продължение от част първа
Част втора
Разпространението на старчеството в руското монашество привлякло вниманието на интелектуалните кръгове. Така центърът на руската монашеска духовност ХІХ века – манастирът Оптина Пустиня, славещ се със своите старци – станал място за интелектуално и духовно поклонничество за Гогол, Киреевски, Достоевски, Толстой и Соловьов. Но в сравнение с преданието на гръцките Отци, в руската традиция в разбирането за послушанието се забелязва известно нарушаване на хармонията на тайнственото троическо тайнодействие Бог-старец-послушник.
Пълното, абсолютно доверие на послушника към стареца от едната страна не било достатъчно уравновесено от изискването за духовна опитност от другата. Създава се впечатлението, че първото изцяло потиска и дори изтласква второто, с други думи, вярата на ученика се смята не само за необходимо, но и за достатъчно условие за това отговорите на стареца – какъвто и да е той – да му носят полза.
И. Концевич насочва вниманието върху опасността от такова изопачено разбиране за старчеството и посочва възможността за съществуване на лъжестарци: докато „истинският старец съобщава Божията воля, то лъжестарецът засенчва Бога със себе си”[1], светителят Игнатий Брянчанинов отбелязва нарушенията на принципите на старчеството, съществували в тогавашната руска практика, и съветва да се откажем от него като задължителен елемент на подвижническия живот[2].
По думите на прот. Сергий Четвериков, към началото на ХХ век сред руските интелектуалци „понятието старчество придобило мрачен оттенък… дори самата дума се произнасяла с неприязън и презрение”[3]. Н. Бердяев изцяло отхвърлял идеята за послушанието: „В предишното разбиране за християнската духовност предмет на сериозна злоупотреба станали послушанието и смирението, особено, може би, в Православието. Пътят на духовното израстване се състоял не в просвещаването и преобразяването на волята, а в нейното изтощаване и обезсилване…”[4].
Отхвърлянето на старчеството проникнало дори и в средите на монашеството. Така о. Серафим (Роуз) пише: „Сега вече няма старци, подобни на Паисий. А ако ние смятаме, че такива уж са останали, то можем да причиним непоправима вреда на душите си”[5]. Но въпреки това все пак намираме традиционния идеал за монашеско послушание, запазен на Атон, особено у преп. Силуан Атонски.
Може би с определена полемична изостреност, но и не без основание, архимандрит Лазар (Абашидзе) в наскоро публикуваните „Килийни записки” пише за Атон: „Цялото наше „монашество” там, в родината, изглежда толкова жалко, уродливо, като някаква безжизнена пародия на монашество. Преди ни се струваше, че в наше време вече не може да има нищо възвишено-красиво в духовно отношение, а ето, виждаш строен хор, тържествено вървящ сонм отци, в строг, хармоничен ред, с мъжествени лица, със смела походка, с бодра крачка шестващи към небето… Тук монасите са съвсем други, далеч не такива, каквито познавахме в нашия край. Може да се каже, че досега от монашеския свят са ни били известни само монашеските одежди и наименованията: „послушник”, „монах”, „игумен”, „архимандрит”. А самите послушници, монаси и игумени засега не сме срещали. Още едно странно чувство ме преследва от самото начало: всеки път, когато видя някого от атонците, възниква натрапчивото чувство, че вече съм го виждал и го познавам. Не разбирам откъде идва това чувство за близост, като че се познаваме отдавна, и като че някъде отдавна сме живели в съседство, срещали сме се много пъти…”[6].
Много строга позиция по този въпрос заема проф. А. И. Осипов, който в своя предговор към книгата „Носители на духа на светителя Игнатий”[7] настоява на това, че в наше време не може да има каквото и да било послушание към духовник. Привеждат се и на пръв поглед съвсем обективни доводи: често сред духовенството се среща непознаване на духовните закони, недостатъчно познаване на светоотеческата литература, отсъствие на светоотеческо разбиране на духовния живот и мъдрост и прилагането на нейните закони към психологията и силите на съвременния човек; всичко това неизбежно води до сериозни изкривявания и грешки в духовния живот, и те предизвикват „най-тежките последствия не само за живота на пастирите, но и за живота на цялата Църква и на обществото като цяло”[8].
Но по наше мнение неправилността на подхода към съществуващия проблем се състои в това, че не трябва аномалиите в църковния живот да се поставят на равнището на цялото явление и чрез нарушаването на принципа на послушанието да се отхвърля и самият принцип на послушанието. Това се отнася преди всичко до споменаването на лъжестарчеството и лъжедуховничеството. А. И. Осипов пише: „Не разбирайки това кой може да бъде духовник и какво значи това, не знаейки нещо толкова просто, а именно, че свещеническият сан и монашеството сами по себе си не надаряват човека с мъдростта на духовничеството, представяйки си погрешно подвига на послушанието (рядък дори и в монашеството), такива отци и миряни вместо устройване на духовния живот започват, уви, истинска игра на „старци и послушници”…
Всичко това, естествено, довежда и едните, и другите не до християнско смирение и духовно израстване, а напротив, до още по-голямо самомнение, фанатизъм, непосредствена духовна (а понякога и телесна) погибел, до възникването вътре в Църквата на истински „православни” тоталитарни секти”[9].
По-сдържано се изказва на тази тема архимандрит Рафаил (Карелин). Действително, той също отбелязва, че „… в наше време е възникнало мнението, че е необходимо изцяло да отдадем своята воля на избрания свещенослужител. Послушанието и отдаването на волята не са едно и също. Хората слушат родителите, слушат учителите, слушат наставниците, но не им отдават своята воля, тоест главното свойство на своето богоподобие – свободата на избор. За да отдаде своята воля, човек трябва да иска да стане такъв, какъвто е неговият наставник, а за съжаление, някои свещенослужители изискват от своите енориаши безусловно послушание и от наставници се превръщат в малки диктатори в своята енория.
Срещат се и такива възмутителни случаи, когато свещеникът пита на изповед: „Кой е твоят духовен отец?” и ако човек каже, че ходи на църква, но не си е избрал духовен отец, му отговарят: „Първо избери, а след това се изповядвай”. Ако той посочи друг свещенослужител, му казват с още по-голямо раздразнение: „Така, иди и се причастявай при него”.
Такива пастири сами разделят Тялото Христово на части и си присвояват онова, което принадлежи на Бога. Още апостол Павел изобличава неразумната привързаност на вярващите към своите наставници, които казвали: „… аз съм Аполосов, аз съм Павлов, аз съм Кифин…” – като грях спрямо единството на Църквата. Прави са само онези, които смятат, че са Христови. Пастирът още не е стопанин на стадото. Дори апостолът не може да приеме от вярващите онази почест, която принадлежи на единствено на Христос. Апостол Павел особено изобличавал онези, които наричали себе си Павлови: „Нима Павел се разпна за вас” – казвал той.
Сравнително неотдавна неразумни почитатели на праведния Йоан Кронщадтски образували вътре в църквата някаква своя община, която била осъдена от Синода на Руската Църква като секта. Самият свети Йоан отлъчвал такива хора от причастие.
Но можем да наблюдаваме друга картина: как някои духовни наставници съзнателно и целенасочено създават почит, атмосфера на екзалтация около себе си, стараят се да превърнат уважението и доверието към себе си в някакъв култ. Те най-често са водени от две страсти: тщеславие и користолюбие. Така в епархията се появяват други, невидими епархии, а в енориите – затворени общини, нещо като елит от енориаши, особено предани на своя свещеник…”[10].
Впрочем същият архимандрит Рафаил признава наличието на минимум три форми на послушение в съвременната практика на духовно обгрижване.
Първата, най-обща и, така да се каже, приемлива за всички форма е когато човек беседва със свещеник или лице, опитно в духовния живот, например с монах, а жената – с монахиня и търси съвет. Тук той все пак има свобода на избор – да приеме този съвет, или не, да го изпълни, или да го отхвърли. Такава беседа му помага да се ориентира във възникналата ситуация, да намери правилния път, но не го обвързва като задължение.
Втората: човек идва при свещеника за благословение, той вече е направил избор, но моли свещеника със своето благословение да утвърди този избор и Божията благодат да му съдейства. Тук човек вече носи определена отговорност за полученото благословение и трябва да се стреми да го изпълни, но ако възникнат някакви допълнителни препятствия, това изпълнение престава да бъде задължително: задължително е уважението към самото благословение, а пренебрегването му е грях.
Третата: когато човек предоставя на свещеника да реши как той да постъпи в дадения случай, като че да му покаже верни път на кръстопътя от няколко пътища. Такова благословение много повече задължава човека да го изпълни. Тук той трябва да се стреми да положи всички усилия за неговото изпълнение и само при явна невъзможност отново да се обърне към същия свещеник, да му разкаже за своите обстоятелства и отново да го помоли да ги оцени – да запази благословението, или да го промени. Ако човек по своя воля наруши доброволно взетото благословение, за в бъдеще то ще се превърне в камък за препъване.
Тук, разбира се, съществува проблем, справедливо отбелязан от прот. Владимир Воробьов:
„Можем да направим следния паралел. Ето, някаква туристическа група се изкачва все по-нагоре и по-нагоре в планината. В началото това са гористи пътечки, много красиви долини, път, а по-нависоко виждаш алпийски пасища, гори вече няма.
Изкачваш се още по-нагоре и попадаш в долина, където няма никаква растителност, само ниски храсти, малко тревица и високи, снежни планини, от които се спускат ледници. От тези ледници водят началото си реките.
Стигаш до място, където обикновено има подслон, а по-нататък вече трябва да се върви по снега, да се изкачваш по ледника. А за това е необходима специална екипировка, обувки за алпинизъм, ледоразбивачи, въжета, съвсем друг инструктор, вече не турист, а алпинист.
Затова на такъв рубикон туристите се спират и не продължават по-нататък. По-нагоре е смъртно опасно, категорията трудност е друга. На това ниво завършват туристическите разходки.
Да кажем, такъв турист може да се изкачи до два и половина, три хиляди метра височина. А на четири хиляди метра не можеш да се изкачиш, ако не си алпинист. Тук не пускат, не бива, ако продължиш – ще се убиеш.
Нещо подобно се забелязва и в нашия църковен живот. Нашият църковен живот ни довежда до определена висота. Тук ние с увереност тичаме, скачаме, трудим се, строим, устройваме нещо.
Но всичко това е до някакъв предел. А по-нататък? Ние не знаем как да живеем по-нататък. И се оказва, че инструктори или спътници, които знаят как да се живее по-нататък, вече практически няма, те са недостижими. А ако все пак ги има, те са твърде малко, и при тях вече не можеш да попаднеш, това са такива свети старци, които, може би, са останали трима души за цяла Русия.
Обикновените добри свещеници, духовници, дотук още умеят, а след това – вече не. Те не могат да те научат на умната молитва, защото и сами не се молят, нямат време, работят като ръководители на строежи, като учители и кой знае като още какви, но само не се молят, няма кога. Те не могат да те научат истински, докрай да побеждаваш своите страсти, не могат да те научат да живееш в Божието присътвие, нето да живееш по Божията воля, защото не умеят да чуват Божията воля. И възниква едно тъжно, тежко чувство на ограниченост.
Този, който се е опитвал и се опитва да води духовен живот, навярно познава това чувство, това усещане за собствения провал. На практика се е оказало, че ти нищо не умееш, не знаеш, а само излишно си се надувал, перчел си се… И всъщност нищо не си направил.
Има ли някакъв изход? Можем ли да се надяваме на нещо? Трябва да дадем обективен и честен отговор – няма място за големи надежди. Трябва да признаем, че ние сме достигнали до такъв период от църковната история, когато много неща за нас са станали невъзможни, непостижими, много подвизи са станали немислими, неизпълними за нас.
Вие навярно помните какво се казва за последните времена: че те ще бъдат толкова трудни, че ако някой само призове Името Господне, ще се спаси. Няма да се иска изобщо нищо, а само да призовеш Името Божие в този страшен момент, и вече ще се спасиш пред вид на страшните, трудни обстоятелства на времето.
На всяко време съответства свое равнище на трудност и свои духовни постижения. Господ няма да ни вмени в грях, че ние не постигаме такива нива, такава праведност и святост, каквато са постигали древните светии. Но от нас се изисква същото, каквото и от тях – изисква се подвиг”[11].
Същият свещеник опитно свидетелства: „Хората, желаещи да се откажат от своята воля, да станат послушни, да търсят Божията воля, са много малко. И затова свещеникът не бива да допуска да бъде въведен в заблуда.
Кипи дейност, всичко се оживява, всичко расте, строят се храмове, всичко дава плод, свещеникът получава награди, повишават го в йерархията, всичко е образцово, всичко е прекрасно. И той може да повярва в това, че действително всичко е прекрасно…
Всеки пастир задължително трябва да помни, че прекрасно ще бъде само тогава, когато той се приближава към Бога, и когато неговото паство също върви към Бога, към духовния живот, към благодатния живот. Само тогава ще бъде прекрасно, когато Божествената литургия се извършва все по-добре и по-добре, когато в съвестта, в душата се появи благодатна светлина, когато все по-малко значение имат земното благополучие, земните постижения, наградите. Той ще смята всичко това за нищо, ако се докосне до благодатния живот, до живота с Бога.
Ето, ако той живее така, то при него постепенно ще се събират духовни чеда, имащи същото устроение. А ако той изцяло е потопен в земната дейност, то и чедата му ще бъдат такива, земни, а не духовни. Свещеникът повече от всичко трябва да се страхува от подмяната, защото подмяната носи в себе си духа на антихриста, вместо Духа на Христос. Той трябва да внимава – а не се ли е заблудил, самият той не е ли забравил единствено правилната цел? Към Христос ли върви, и готов ли е да пожертва всичко, за да остане с Христос? И трябва смело да признава, че малко умее, малко се получава, и сред тези, които вървят след него, има много малко истински духовни чеда. И занимавайки се с всевъзможна дейност, и благотворителна, и преподавателска, и организаторска, и строителна, и просто с извършване на служби и треби, свещеникът трябва да помни за единствено потребното – за това, че най-главното, което никога не бива да жертва, от които никога не бива да отстъпва – това е реалният живот с Бога, благодатният живот.
Без благодатния живот всичко останало няма никаква стойност, никакъв смисъл; напротив, то ще дава само обратен резултат”[12].
Но най-малкото не можем да отричаме, че послушанието към пастира – това е заповед не само за монасите, но и за всички християни. На своя пастир – бил той апостол, епископ, духовник, игумен (възприемник при пострижението) или Старец – в смисъл на духовен, благодатен мъж – християнинът е длъжен да оказва безпримерно послушание. И тази свещена заповед е дадена не за определено време, а завинаги.
Ако безпримерно, във всичко слуша пастира атонският исихаст, тогава той е послушен на Стареца за всяка крачка зад вратата на келията, за всяка глътка вода и за всяко приемане или отхвърляне на съкровения сърдечен помисъл.
Ако безпримерно, във всичко се покорява на пастира искрено обърналата се към Бога студентка от висшето театрално училище в Москва, то тя ще слуша батюшката по отношение на козметиката, дискотеките и продължаването на обучението по избраната специалност.
Между тези крайни примери може да има хиляда и една междинни степени, но във всички случаи критерий за чистотата на послушанието ще бъде съвестта на християнина – изтънчваща се с всяка удържана победа над своето греховно „аз” и притъпяваща се с всяко падение на непослушание към пастира.
(следва)
[1] Концевич И., Стяжание Духа Святого в путях Древней Руси (Paris, 1952), сс. 35-36.
[2] Свят. Игнатий Брянчанинов, «Приношение современному монашеству», Труды, М.. 1993, т. 5, сс. 71-75.
[3] Четвериков С., Из истории русского старчества, Путь 1 (1925), с. 99.
[4] Бердяев Н., About the New Christian Spirituality’, Sobornost 25 (1934) с. 37.
[5] Цит. по D. Christensen, Not of This World. The Life and Teaching of Fr. Seraphim Rose. Pathfinder to the Heart of Ancient Christianity (Forestville, 1993) с. 633.
[6] Архимандрит Лазарь (Абашидзе), „Мучение любви (келейные записки)”, изд. Саратовской Епархии, Саратов, 2005г, стр 268—269.
[7] Носители духа святителя Игнатия (Духовные советы современным христианам). Калуга 2007, с. 1.
[8] Пак там, с. 1.
[9] Пак там, с. 1.
[10] Архимандрит Рафаил (Карелин). О послушани монахов и мирян. http://karelin-r.ru/asketm/138/1.html.
[11] Протоиерей Владимир Воробьев . Покаяние, Исповедь, Духовное руководство http://www.lib.eparhia-saratov.ru/books/03v/vladimir_vorobiev/confession1/8.html.
[12] Пак там.
