Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Истинска привилегия е да бъдеш болничен свещеник. Защото Бог ти дава рядката възможност да наблюдаваш живота в неговите най-рискови „остри форми”. Срещаш се с интересни съдби и характери, навлизаш дълбоко в гънките на душата на човека срещу теб и постепенно трупаш мъдрост. Разбираш, че няма нищо по-интересно от личността и никакви квалификации и наслоявания отвън и встрани не могат да обяснят изцяло нейната загадка. Не е нужно да бъдеш Достоевски или Юго, а само да наблюдаваш и отразяваш тези, които страдат. Защото страданието е най-силният критерий за всяка личност и под каквато и маска да се е скрил всеки човек или да е потънал в мита за себе си, в края на краищата той представя истинското си лице пред неговото огледало .
Една част от страдащите се променят бързо, защото болестта прекършва гребена на гордостта, вглъбява и смирява дори и най-самоуверените. Но за моя изненада се оказа, че невинаги е така. Има характери, незабравими образи, които, каквото и да им се случи и каквато и „гъба с оцет“ да им поднесе Господ Бог, не само не искат, но и упорито отказват да се променят. Но това не е най-лошото. По-лошото е, че те не желаят по никакъв начин да се обърнат към Него и да Му направят дори и най-малкото място в своя живот. Не просто да Го сложат в центъра, а даже и да Го настанят някъде там, в периферията на своя малък свят.
Преди доста години Бог ме срещна с един човек, който няколко пъти идваше в параклиса и стоеше продължително време при мен. Общувахме спокойно и непринудено, но той отказа да отвори дверите на душата си за истинската светлина. Беше малко над средната възраст, много добре възпитан и дружелюбен, и след като огледа всичко, започнахме разговор. Питах го за диагнозата му и той отговори, че е онкоболен в напреднал стадий и че е дошъл от друг град за провеждане на едно по-специално лечение в болнични условия. Аз му обясних това, което обикновено правя с всички в неговия случай. Казах му: „Искам да Ви препоръчам това, което може да Ви предложи Църквата. А то е — да разгорите вярата си, защото няма изцяло невярващ човек, да посещавате често богослуженията, да се молите искрено и сърдечно, да се изповядате и причастите. А после ще бъде добре да Ви отслужа маслосвет.“
На практика в това няма нищо особено оригинално или лично мое, а само отклик от прочетеното в „Писмата“ на стареца Йоан Крестянкин и на атонския подвижник Паисий (св. Паисий Светогорец). Техните наставления удивително много съвпадат с опитните и мъдри съвети на възрастни свещеници от епархията, които в опита си са постъпвали по този начин и всичко е давало най-добрия възможен резултат. В практическото служение на пастира това е най-добрата рецепта, за да прояви Христос Своята изцеряваща благодат като Лекар на душата и тялото. А именно, отишлият при него да бъде излекуван с проява на личната си вяра и съзнателно участие в тайнствата на светата Църква.
Видях интереса в очите му и продължих да му говоря, а той леко се усмихна и отговори: „Отче, не съм кръстен и не вярвам в християнството. Идвам тук, защото видях от прозореца на стаята си параклиса и ми стана интересно. Аз съм син на комунисти, убеден атеист, и не искам да се променям. Дълго време служих като офицер в армията и я напуснах. Спрях да работя и се разболях от рак. Настаниха ме тук и ме лекуват. Знам, че има голяма опастност за живота ми, но нямам нужда от Господ. Не съм вярващ, няма и да стана…“.
Аз се изненадах от това ясно и твърдо обяснение, но му казах: „Да, но Бог с това, което Ви се случва, Ви дава възможност да се приближите към Него. Болестта Ви не е присъда, а покана. Протегната ръка и почукване на вратата.“ На него му стана интересно и започна да се смее. После непринудено изрече: „За мен това е религиозна пропаганда. Вие сте свещеник и трябва да ми говорите така, но оставете. Не вярвам …“.
Аз смених темата и понеже в момента нямаше други хора, общувахме за други неща леко и непринудено. После той си тръгна… А след няколко дни пак се появи с пижама и чехли. Седна, без да запали свещ, и каза: „Приятно ми е да общувам с Вас. Вие, духовниците, умеете да говорите. Това е част от вашето образование. Нали няма да Ви преча?“. Аз от своя страна се зарадвах и отговорих утвърдително. Влизаха и излизаха хора, болни от различни болести, пациенти от различни отделения и персонал. Палеха свещи, споделяха, плакаха, молиха се и се молихме заедно. А той стоеше, гледаше и изричаше по нещо, без да пречи. После аз пак се обърнах към него и се опитах да му говоря отново за смисъла на страданията в живота на всички вярващи и невярващи, но той въздъхваше и сменяше темата.
Беше чудесен събеседник и интелигентен мъж с познания в много области. Но отказваше по всякакъв начин да приеме християнството. Дойде още няколко пъти и аз научих името му, отделението и кой лекар го лекува. После известно време не идваше. Аз се интересувах за него. Казаха ми, че състоянието му се е влошило и е починал. Дошли са роднините му и са взели тялото, за да го погребат в родния му град.
Замислих се… Какъв човек! Колко интересен случай — един интелигентен мъж, който ясно и упорито не иска да приеме Христос в живота си. Пробвах много неща, сменях психологическия подход, но той не приемаше нищо.
Човек си мисли, че познава хората. Но това е докато си млад или просто докато не си навлязъл по-дълбоко в тайниците на човешката личност. Защото всеки човек е вселена и загадка, дори за самия себе си. И това е неизбежната житейска мъдрост, която всеки малко или много трупа в своя път. Неизбежно и неотменимо и за всеки от нас по различен начин. Всеки е единствен и уникален като творение и проява във вечността. И от който и да е човек можеш да направиш изводи за откровението на живота в цялата му драма и пъстрота.
След срещата си с този човек си казах: „Господи, защо има хора, които дори не искат и да чуят за Теб? Какво ли не правиш за Своите чеда? Даваш им знаци, сам чукаш на вратата на дните им, срещаш ги по пътя им, търсиш ги като баща блудни синове! А когато не забелязват Твоето желание да ги притеглиш към Себе Си, им пращаш болести или жестоки изпитания. Но има хора, които не искат и за нищо на света не биха променили себе си или дори открехнали вратичката на своя малък дом. Срещат се такива, които дори и да преминеш с Твоите свети апостоли пред вратите им така, както в Йерусалим на Вход Господен, няма да Ти обърнат никакво внимание. Те не искат да Те видят и дори да слушат за Теб… Колкото и да са болни, дори и да разбират своето окаяно състояние, за нищо на света не искат да потърсят изцеление извън рамките на своята себичност и да допуснат някаква духовна рецепта, дори и от винаги бликащата духовно и физическо здраве и благодат „Вечна Витезда“—светата Църква, майката на всички вярващи и неизследимото Тяло на Лекаря Христос. Те не просто не вярват в чудеса, но и не искат да приемат, че ги има като привилегия от Него и като дар за проявеното доверие и най-малка искра вяра. Заспали, непробудени от своя сън души… На тях Господ не им е нужен и всяко напомняне за бликащата Му реалност носи досада и отегчение. Господи, прости им…
Наистина вярна е арабската поговорка: „От човека можеш насила да отнемеш, но не можеш насила да му дадеш!“. Защото така си го създал. Вложил си в него един неизследим и съкровен дар — свободната воля. Като Всемогъщ Ти можеш всичко и с всеки, но уважаваш личността му във всеки един миг от неговото пребиваване тук долу, в земята на изгнанието му. Цениш го и приемаш избора му, какъвто и да е той. Защото си любов, а истинската любов не задължава, а приема свободата. Тя е част от нея и няма как да се прояви сама, без нейното участие. Защото спасението е общо дело. Не само Божие, но и човешко. Затова свободната воля е дар и проклятие, път към бездните на ада и стълба към блаженството на личността. Колко си велик, Господи в Своята милост! Ти, Който държиш света в ръката Си и всички поколения и пътища започват и завършват пред и в Теб! И винаги си постъпвал така! Пращал си пророци, апостоли, мъже, давал си откровения, а накрая си сторил нещо нечувано —слязъл си до нивото на падналия човек чрез въплъщението на Твоя Единороден Син, Когото си обрекъл на страдания и кръстна смърт, презрян, невинен и бичуван. Само и само заради него — човека. И всичко това, за да не го изгубиш, а да го спасиш и от ада на неговия избор да вдигнеш в рая и да сложиш отдясно на Себе Си.
Затова няма по велико откровение за Теб от учението на Твоя Единороден Син. Защото то е не само път към светлината, но и саможертва в най-дълбокия и вселенски смисъл на думата. Нещо невиждано дотогава в историята на духа! Чудо във вселената и вечно бликащо откровение! Затова ние, вярващите, трябва да благодарим, че сме били посетени от Него и въпреки всичкото ни недостойнство сме отговорили на Неговия глас и сме Го последвали за живот тук и във вечността. Временен и вечен, тук и сега, там и отвъд и завинаги, ако го заслужим заради великата привилегия, която ни е дал да бъдем Негови!”.
А какво можем да направим за неповярвалите? Да изпълним своя дълг като вярващи и православни. Да наведем глави и да се молим за тях да прогледнат, да отворят духовните си очи и да видят истинската светлина в този самообрекъл се свят на болката и суетата. Със силата на волята си да се събудят и след като са разкъсали паяжината на заблудите си, да приемат протегнатата ръка от Разпятието на страдащия и възкръснал за тях Христос! И в Неговата светлина да видят светлина! А после да заживеят в нея и да я пръскат на всички и всичко около себе си!
