Автор: архим. Захария Захару
Източник: johnsanidopoulos.com
Превод: Пламена Вълчева
На жадния Аз ще дам даром от извора на живата вода (Откр. 21:6)
През дните на Великия пост ние в някаква степен вкусваме Христовата смърт. В средата на този период Църквата е постановила да се покланяме на Честния Кръст, за да се вдъхновим и укрепим в своята борба и да подготвим душите си за живоносното присъствие на Възкръсналия Господ. С това тя ни напомня, че именно чрез Кръста в света са дошли радостта и Възкресението.
В средата на Пентикостара ние отбелязваме Преполовение, празник, който разпалва жаждата ни за Светлината на Утешителя и утвърждава в нас решимостта да постоянстваме в молитвата, усилвайки своя копнеж, докле се облечем в сила отгоре (вж. Лук. 24:49). Преполовение е прелюдия към празника Петдесетница, когато Господ ще засити глада на нашата душа, стига да гледаме с правда Неговото лице (вж. Пс. 16:15).
Нашият Бог е Бог на утехата. Бог Отец е „Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха” (2 Кор. 1:3). Божият Син, Христос е първият Утешител, Който изпраща в света другия Утешител — Светия Дух (Иоан. 14:16-17). Християнският Бог — Отец, Син и Дух Свети — е Бог на милосърдието, Бог на утехата, Бог на отрадата. Как обаче тази утеха достига до човека? Как Божията сила може да проникне в глината? Отговор на това ни дава пророк Давид: „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш” (Пс. 50: 19). Нашият Бог има една слабост; Той се скланя към ония, чието сърце страда и които викат към Него. Той е Бог на милосърдието и затова лесно приближава ония, които носят в сърцето си болка и чийто дух жадува и копнее за Неговата нетленна утеха и помощ.
Човешкото сърце е малко, ала цял свят не може да го задоволи. Човешкото сърце е престол на великия Цар, място, където се развиделява невечерният ден и изгрява незалязващата зорница (2 Петр. 1:19). Когато денят Господен просияе в сърцето, тогава обновеният човек започва нов живот, отивайки „по своя работа до вечерта”.
Цялото Свещено Писание — от Стария Завет до книга Откровение — говори за водата на вечния живот, за жаждата на душата за Бога, която бива утолена само от Неговия дар. Древният Израил е знаел как да измени физическата си жажда в духовна. В пустинята той превръща естествената си жажда в жажда „за Бога живий” (Пс. 41:3). Обещанията на Израил се отнасят за времето, когато избраният народ „с радост” ще черпи вода „от изворите на спасението” (Ис. 12:3). Господ обещава водата на спасението, т.е. блаженството на Своето благословено и съвършено Царство с думите: „който е жаден, да дойде при Мене и да пие“ (Иоан. 7:37). Самият Той е завършекът на Своите обещания, Агнецът, Който пасе Своите избрани и ги „води на живи извори водни” (Откр. 7: 17).
Тропарът на Преполовение великолепно разкрива същността на този период. По прекрасен начин в него намират израз болката и копнежът на душата, която дори когато бива всячески нападана от унинието, водещо война срещу чедата на тоя век, се обръща с все сили към Господа, търсейки Неговата могъща помощ и желаейки единствено дара на Светия Дух, за да може достойно да Го възпява.
„Когато празникът се преполови, с води на благочестие напой жадуващите ни души, защото към всички, Спасителю, Си викнал: Който е жаден, да дойде при Мене и да пие; Източниче на нашия живот, Христе Боже, слава на Тебе” (Тропар на Преполовение).
Християнството не е апатично. То обещава на първо място единението на земнородния, ограничен във времето човек с безкрайния Бог. Ще извлечем голяма полза, ако успеем да превърнем тези думи в своя лична молитва, или ако се подготвим по богоугоден начин за празника Петдесетница, като ежедневно, бавно и с внимание четем 118-ти псалом, позволявайки на думите му да достигнат до самото ни същество. Този псалом разкрива и култивира неутолимата жажда на човека за единение със Светая Светих, защото облича в думи изповедта на душата, която желае да се освободи и да бъде с Христа (Фил. 1:23), изповедта на душата, която копнее да се премести от „многоскръбното към многополезното и многосладостното” (Трета коленопреклонна молитва на Петдесетница), от този временен и суетен живот към вечния и неизчерпаем живот на Царството Божие.
За да може човекът неотклонно и все по-силно да желае дара на Петдесетница, той трябва да държи своя ум прикован в пришествието на Господа и да Го очаква. Не трябва да отпада духом в молитвата, за да бъде удостоен „да се изправи пред Сина Човечески” (Лук. 21:36). Първите християни са имали голямо вдъхновение, защото са очаквали присъствието на Господа и за тях Неговото идване е било съвсем близко. Затова те са се молели: „Нека дойде Твоята благодат, и нека отмине тоя свят” („Дидахи”, 10:6). Знаели са, че благодатта на Възкръсналия Христос е Царството Божие, и са изпитвали такъв копнеж за неговото идване, че са завършвали молитвата си с думите: „Ела, Господи Иисусе”. Не са Го чакали пасивно и с отпаднал дух, а зовейки Го да дойде скоро. Не само са Го призовали, но и са желаели „скорото дохождане на Божия ден” (2 Петр. 3:12), като са тичали към Господа, съдействайки за Неговото идване. Очакването им за приближаващото Божие Царство било толкова силно, че то засенчвало всичко друго и ги въоръжавало със смелост да вървят по пътя на мъченичеството. Благодарение на кръвта на тези мъченици и на сълзите на светиите, както и на техните молитви и застъпничество, християнската вяра се е установила и съхранила на земята.
Нека се подготвим за идването на великия и завършителен празник Петдесетница, вярвайки, че Господ Иисус Христос няма да забрави и нас, но ще ни посети и ще ни изпрати даровете на Своята благост. Както Той казва в Своето Евангелие: „И тъй, ако вие, бидейки лукави, умеете да давате добри даяния на чедата си, колко повече Отец Небесний ще даде Дух Светий на ония, които Му искат?”(Лук. 11:13), за да ги въведе в „земята на праведните”. С обещанието на Господа и с Неговото нетленно слово, което „за душата ни е като непоклатна и яка котва” (Евр. 6:19), нека се предадем на земеразтърсващата енергия на Неговия Дух, като се очистим от налепите на греха и смъртното разложение, за да се обърнем с цялото си сърце към Господа и да получим „огнения и оросяващ” дар на нашия Велик Бог, който ще ни отдели от временното и измамното, за да придобием вечното и истинното. Тогава ще разберем, че сме чеда на Небесния Отец и че Той е приготвил за нас голямо наследство — Царството Небесно. Защото ни е дарувано обещанието (вж. Деян. 2:39) на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.
