Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Когато искам да подчертая нещо, да му придам тежест, да му дам по-големи измерения и най-вече да призная, че не мога да го преодолея, му слагам етикета „криза“. Истина е, че това действа пробуждащо, като сирена по време на война. Това е магнетична дума, която привлича вниманието. Става компас, който чертае нови карти за ориентиране. Хвърлям един поглед върху пътя на човека в историята. Океан от кризи! Кризи една след друга, които приличат на вълни и всички заедно съставят картината на бурята, на смута. Сред мрачната вътрешност на този океан се губи човекът.
Губи се в усилието си да преодолее всяка криза, която като мина се крие коварно в неговата следваща стъпка. Виждам човека да се опитва да се задържи на повърхността на океана. Как да се задържи? Как да се задържи, когато твърдо вярва, че отговорността за кризата е бреме, което утежнява само другите…? Мъчи се да преодолее кризата на идентичността, но егоизмът му е хвърлил атомна бомба и резултатът е разчленяването на неговата персоналност. Въстава срещу кризата на нравствените ценности с най-порочните средства. Заема първенствуваща роля в борбата за екологичната криза, като купува един-два имота в опожарена гориста местност и разпръсква бълхи, за да се спаси живата хранителна верига.
Що се касае до икономическата криза, тук борбата става безмилостна и жестока. Негодува, стресира се, разочарова се, ридае и … иска повече. От един ъгъл на вечността го гледа св. Симеон Нови Богослов и ридае, клатейки глава: „Копнея повече и всякога въздишам“. Всички тези непреодолими кризи ги породи отсъствието на една криза, която човекът се е постарал да прокуди от живота си — съда (κρίση) на Бога. Той е превърнал в пътеводител своя съд (κρίση), който накрая стана негов съд, осъждане и присъда. Различна е сцената на Божия съд. Човекът, който го приема, събира своите части и ги съединява с благодатта, смята, че отговорността е негово бреме, сърцето му става извор, преливащ от любов, която обгръща цялото творение. Този човек смята, че има всичко. Мирен е, утешен, блажен. Виждам двете картини. Бурята и затишието. Съдът на човеците и съдът на Бога. Зная, че първата стъпка към втората картина е отказът от моя съд.
Стига да застана съзнателно пред Христос, да Му прошепна: „Някога имах всичко, но исках повече, какво да го правя сега, когато Те губя…“ и … да скоча в океана на Неговата милост.
