Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Всички свещеници, колкото и да са различни един от друг, малко или много приличат на малки подвижни крепости. Построени, оборудвани, укрепени по замисъл на Бога за неспирните бойни действия. Всеки християнин е воин за вярата в стихията на „невидимата бран“, а свещениците са офицерите в армията на главнокомандващия Христос. Те носят ключовете на рая и на тях е дадено да „свързват“ и „развързват“, да заповядват на ангели и демони и да бъдат вестители на тайните Божии.
Но малцина от хората разбират това. За огромното мнозинство това са мъже в черно, които се водят на щат към съответната митрополия, служат по някакъв особен ред, въртят кадилници и обитават един свой особен свят.
Трябва да имаш духовна култура, природна интелигентност или просто по-финни сетива, за да можеш да проникнеш под общия фон и да видиш в невидимото. Драмата на свещеника може да бъде разбрана само от свещеник. Това е едно особено общество от докоснати от Бога мъже, избраници по някакъв неразбираем за другите критерий. Понякога си мисля, че наистина е по-добре, че оставаме неразбрани. И започвам да приемам тази особена конспиративност, в която ние, духовниците, живеем и творим.
Защото да служиш на престола на Господ, е тайна. Неизследима, висша и обгърната с мистичност. Той ни е дал всеоръжието Си и ни е хвърлил в гигантската битка между доброто и злото за спасението на човешките души. Над нас е раят, а под нас — бездната на ада. Но ние ги носим дълбоко в душите си, в „обрязаните си сърца“, обгорени от духовната Му власт. Призвани и призовани, белязани от огнения печат на Вседържителя Христос. Привилегия за смъртните, но и кръст и благословение. Ние наистина носим съкровища в глинени съдове и горим като мокри дървета на бавен огън. Но знаем защо — за Него. Защото в жилите ни тече Неговата кръв и плътта Му живее в нашата.
Но всеки от нас е крепост Христова. Крепост личностна, подвижна и многостранна. Тя е в непрестанна война, която спира за миг и започва отново и отново. Със своя особен вътрешен ритъм, строго специфичен пулс, борби, течения и вътрешни стихии.
Всяка крепост е различна от другите и има свой план, конструкция и строго лична история, специфичните за нея предимства, но и слаби страни. Това са нашите дарове и личната ни немощ, която като проклятие ни преследва навсякъде. Врагът е един — сатаната, който води война срещу нас на два фронта — видим (хората) и невидим (духовете на злобата). Той има свой план за борба с всеки от нас, своя тактика за проникване и овладяване на всяка малка или голяма крепост.
Служението ни е пламенно и трескаво и за нас всичко необяснимо се е превърнало в нормално и вече дълбоко естествено. Живеем тук и сега, но и там и във вечността. Своевременни и несвоевременни, ние, Неговите повредени икони с пагоните на Неговото войнство.
Няма как изцяло да обясним на околните своето служение в цялата му пълнота и мощ, значимост и тихо величие. Само най-близките го разбират, макар и донякъде, и така е по-добре. Движим се на първа бойна линия, под обстрела на врага и минаваме от защита в атака по някаква неестествена за околните траектория.
Под прицел във всяка една ситуация, ние сме се превърнали в мишени, бойци, приели тактиката на гъвкавата кръгова отбрана. Връхлитани от всякакви стихии: „злословени — благославяме, гонени — търпим, хулени — молим се“ (1 Кор. 4: 12-13).
Върху тази крепост Майката Божия е спуснала своя свят и невидим покров и грижливо ни защитава така, както е сторила на 1 октомври 910 г. над храма във Влахерна. Ние славим и благославяме, стенем и се молим с раздирани сърца и погледи, устремени към Небесния Йерусалим. Ние, духовниците, динамични и терапевтични, одухотворени или суховати, всеотдайни или нехайни в служението си, сме нейни синове и тя непрестанно се моли за нас пред Престола на Своя Син — Пречистия Иисус. Усърдна застъпница, незаспиваща молитвеница, закрилница на клира, Майчица…
Ние сме в непрестанен бой, под ударите на сатаната и неговите слуги, понякога на ръба на поражението, но знаем и вярваме, че Христос може всеки миг да ни призове и да отвори Евангелието на живота. Нас ни чака или блаженството на рая, или слизане в ада.
Спасителят иска от нас най-важното — да Му служим и в това висше служение да светим и да благовестим Неговото царство. Той ни е обещал, че ще бъде с нас и ще ни помага за всичко и навсякъде. За насъщния хляб и за наградата, ако бъдем достойни. Негови сме… Затова да останем верни докрай на обета си при личната си хиротония. Но преди всичко — да не отстъпваме. Трябва да издържим докрай. На всяка цена и до последен дъх. А ако преди това, докато сме в земната, войнстваща Църква, Той слезе при нас, ние знаем и вярваме, че ще ни донесе победата, тогава, когато ще бъдем с Него в несъкрушимото Му царство. Да бъде волята Му! Да пребъде милостта Му!
