Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Вместо да се занимаваш с живота на другите, се занимай със своя собствен живот. Когато се занимаваш с живота на другите, всъщност признаваш, че имаш скучен и безразличен живот. Човекът, който прави „неща” в живота си, не изследва, не клюкарства, нито се занимава с живота на другите.
Не изпълвай празнотата в живота си с осъждания и с клюки. Така онеправдаваш и другите, и себе си.
Помни, че няма да станеш щастлив чрез живота на другите. Призван си да чувстваш чрез своя собствен живот. Живей живота си и остави чуждия живот. За своя живот ще отговаряш пред Бога, а не за този на другите.
Не хората са ти виновни, а най-вече твоята инертност, липсата на смелост и наличието на комплекси. Нужно е да се помириш със себе си, да приемеш себе си и своите възможности.
Егоизмът не те оставя да видиш кой реално си. Напротив, създава в тебе лъжеусещания и утопични фантазии.
Спри да сравняваш живота си с живота на другите и най-накрая се бори не с другите, а с егоизма си.
Повярвай ми, най-голямата победа и щастие в този живот не е нито професионалното или социалното утвърждаване, нито емоционалното благосъстояние, а придобиването на Божията благодат. Но за да стане това, е нужно смирение. Нужно е да умъртвим егоизма си и вече да се движим в този живот с простота и незлобие, с благост и доброта.
Така в крайна сметка ще изпитаме щастие: имайки Христос в живота си. Имайки благодатта на Утешителя, Който „немощното изцелява и недостатъчното възпълва”.
***
Живееш сякаш си християнин (т.е. формално) или като християнин?
Лесно е да започна да обвинявам другите — началника, колегата, съседа, роднините, съпругата ми, детето ми. Трудното е да покажа милост и снизхождение, приемане и търпение.
Първото е лесно, защото се храни от егоизма ми, от голямата идея, която имам за себе си, от склонността, която всички имаме да оправдаваме своите дела, думи и мисли.
Второто е трудно, защото влиза в сблъсък с егоизма ми, събаря моя себеидол, бори моето себелюбие, воюва с прекомерната ценност, която отдавам на моето мнение.
В този живот имаме избор или да живеем като християни, или да живеем сякаш сме християни.
Като християнин живее този, който се опитва да живее както е живял Христос. И свойствени за неговия живот са милостта, любовта, прошката, приемането на другия.
Сякаш е християнин (т.е. формално) живее този, който казва, че се опитва да живее както Христос, но всъщност живее един (в най-добрия случай) нравствен живот, тих живот, законнически живот, от който отсъстват милостта, смирението, кротостта, любовта, прошката.
Храната без олио не ни принася полза, ако нямаме милост. Чистият и нравствен живот не ни принася полза, ако нямаме любов. Скромното обличане не ни е от полза, ако в сърцето ни има злопаметие и осъждане.
Лесно е да пазим външните форми. Въпросът е от външните да преминем към вътрешните. За съжаление, много християни се задоволяват да пазят външните прояви на „добрия” християнин, за да се радват на приемане в църковната общност, докато, от друга страна, изобщо не напредват духовно.
Но въпросът не е да се издигнем в очите на енориашите или на хората въобще. Въпросът е да живеем като християни, а не да вдигаме „шум” чрез самоизтъкването на нашите псевдодобродетели.
Не е случайно това, което казват: „Там, където виждаш големи кръстове, има нещо странно”. Защото наистина човекът, който живее сякаш е християнин, именно защото Христос отсъства в живота му, се опитва с „големите кръстове” да докаже, че има Христос в живота си, че животът му е богоугоден. Отвътре не го „изгаря” да стане Христов, а това, за което копнее, е да убеди другите, че е Христов. Тоест живее един живот в измама и лъжа.
