Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Някои си мислят, че свещениците са два типа: Божии служители с мисия и такива без мисия. Но бъркат! Всички, абсолютно всички свещеници, които са смятани за недостойни, имат своята свята и дълбоко лична мисия. И тя е вдъхната „свише“ от Отца на светлините. Всеподателят на всички благодатни дарове, Синът Божи, Иисус Христос е сложил върху свещениците Своя невидим печат и ги е облякъл с духовна власт, за да преподават тайните Божии. За всички тях във висша степен се отнасят Неговите думи: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва“ (Иоан. 15:16).
А този, когото Той е избрал да бъде продължител на делото Му и да „разгърне“ светата Църква в историята, великият ап. Павел, изрича: „защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя. А които е предопределил, тях и призвал; и които е призвал, тях и оправдал; а които е оправдал, тях и прославил. Какво, прочее, ще кажем на това? Ако Бог е за нас, кой ще е против нас? Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко? Кой ще обвини избраниците Божии? Бог е, Който ги оправдава” (Рим. 8:29-33). Всичко изречено свише е надчовешко и своевременно, превъзмогнало превратностите на времето и носещо посланието на Господнята сила и воля!
Обикновените хора, „външните“, са несправедливи, някак полуслепи за свещеническото служение и дават оценки, които са не само повърхностни, но и погрешни. За преобладаващата част от тях това са мъже в раса, които се водят на отчет към съответната митрополия, подчиняват се на някаква особена вътрешна организация, извършват духовни последования в храма и извън него и пеят с кадилници в ръце. Но малцина разбират и могат да осъзнаят съкровената им тайна. Свещенството е тайнство, едно от седемте тайнства на Източната църква, и за него може да се говори само донякъде, а оттам нататък просто следва да се мълчи… Защото не може да бъде изчерпано с думи и изразено с езика на света в пълнота, както останалите професии и съсловия. Имената на онези, които носят печата на Христос, са написани на Небето. Това са офицерите Христови, Неговите „ръце и нозе“, неуморими труженици и съслужители на Завета на Любовта и Мира.
Затова са и толкова проникновени думите на един от забележителните мистици на светото Православие, св. Исидор Пелусиот: „Бог запалва светилника на йерея и го поставя на свещника — на неговата светоносна катедра, та като с мълнии да озарява той Църквата с догмати и дела, свободни от всякаква тъмнина, а народът, като вижда лъчите на животворната светлина, да се насочва към тях и да прославя Отца на светлината“ („Светоотечески наставления към свещенослужителите“, стр. 18).
Наистина трябва да бъдем правдиви и пред олтара на истината да признаем, че всеки свещенослужител влага различна ревност и старание в изпълнение на делото. Но дори и тези, които са обвинени, че са нехайни или лениви, топлохладни или рутинни и превърнали служението си в навик, не само носят духовната власт „да свързват и развързват“, но и имат дарове, дълбоко индивидуални, които обрисуват техния личен пастирски профил.
Тогава, когато говорят или отслужват света Литургия и всичко от богослужебния кръг и особено светите тайнства, те действат „ex opere operato”, като са само посредници и предаватели на Духа Светаго. И всичко, което се извършва чрез тях, е боговдъхновено „свише“ и във висша степен благодатно. Техните недостатъци и пропуски не нарушават нито сакралността, нито дори съкровеността на извършното. Божията благодат действа в тях, докато не бъдат запретени да служат от каноничния владика, който е архиерей и духовен баща на клира и миряните в епархията. Те предават гласът Божи по същия начин, по който музикалният инструмент произвежда звук, независимо дали е добре настроен или несинхронизиран, или както проводниците, качествените или некачествени, предават преминаващата през тях електрическа енергия. Личното им благочестие не е определящ критерий за тяхното действие. Те благославят, освещават, утешават и наставляват по различен начин, но винаги със сила Божия.
Има миряни, които са много по-благочестиви и водят по-динамичен духовен ритъм на живот, упорито четат акатисти и молебни канони, вършат дела на милосърдие и участват пълноценно в живота на енорията. Но въпреки това те нямат духовна власт, защото не носят чина на свещенството. Както в редовата армия талантливите редници остават такива въпреки качествата и харизмата си и не могат да станат офицери. Това няма как да разберат онези, които имат светско мислене и търсят обяснения от гледна точка на обикновената интелигентност и причинно-следствена връзка.
Единствено разумът и личността, просветени поне в някаква степен от Духа Светаго, могат да проумеят и да оценят това през призмата на духовните закони и правилата на светата Православна църква. Духовното разбиране е дълбоко, озарено и същностно разбиране на личността и битието на света и вселената. Затова нека всеки, който пристъпва към тази свята и деликатна територия на духа, намери верния подход и оцени пътя и ежедневния подвиг на хората, които са се обрекли на служение на Христа. Тогава ще намалеят и дори ще изчезнат неразбирането, дистанцията и подигравките, с които свещенослужителите са обградени. И те съвсем заслужено ще бъдат обградени с доверие, любов и желание за помощ в тяхната свята мисия да пръскат Христовата светлина и да предават бликащата Божия благодат в този студен и враждебен свят.
