Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
В историята ние, християните, сме имали и имаме една задача — на първо място да търсим Христовото царство и Христовата правда с обещанието, че всичко друго ще ни се придаде. Това наставление на Спасителя, изречено в Евангелието от св. ап. Матей (6:33) е всъщност висш дълг на всеки, който е повярвал в Него и е решил да Го последва по тесния път към вечното блаженство.
Така е било, така е и така ще бъде до последния дъх на нашето пребиваване на земята, а и до Неговото славно Второ пришествие, както за всеки поотделно, така и за всички нас. Всичко друго са подробности и детайли, които са допълнение към нея. И трябва да признаем, че ако досега в живота си се бяхме водили от тази максима, превърнала се във висше пастирско наставление, ние щяхме да преобразим не само себе си, но и света, който ни заобикаля. Тогава щяхме да постигнем целта на нашия личен християнски подвиг — да обожим цялата си личност и да превърнем всичко около нас в предверие на Царството Небесно. Щяхме да пресушим всички блата и да ги превърнем в цъфтящи градини, превъзмогвайки личното си недостойнство. По такъв начин щяхме да убедим околните в правотата на нашето учение дотолкова, че да не остане невярващ човек.
Най-сериозният упрек към нас, християните, не е свързан с доктрината ни, която е толкова ясно и достъпно изложена от Пречистия Иисус и светите отци като послание на мира и любовта, а с нашия живот в този свят.
Темата за достойнството на християнството и недостойнството на християните е колкото стара, толкова и актуална и най-важното — болезнено вярна. Всепризнат факт е, че историята на светата Църква трябва да се чете само от утвърдили се във вярата. В нея има горчиви уроци за всички нас и тя е потвърждение, че нашите лични отстъпления могат да се превърнат в общи кризи и падения.
Уви, нашите критици до известна степен са изцяло прави, че самите ние, последователите на Сина Божи, не само не сме това, което трябва да бъдем, но и че не живеем онова, което декларираме и поучаваме с цитати и поведение. А именно, че се държим като невярващи и на моменти сме дори и по-лоши от тях. С това ние се превръщаме в съблазън за тях и ги отблъскваме от спасителното учение.
На практика, в суровата реалност на живота и особено по време на изпитания, ние отстъпваме и търсим нормалното, общоприетото, светското решение. Мислим и се държим „по човешки“ (по думите на св. Паисий Светогорец), а не като Христови. Ако апостолите и техните приемници — апостолските мъже, а и всички свети отци и праведници са постъпвали така, християнството никога не би имало успех и като проповед, и като действена мисия в този прокълнат свят.
Как иначе да си обясним факта, че това толкова крехко и подценявано в началото учение, зародено в сърцето на Израил и вдъхнато „свише“ не на блястящи ерудити, на „високо посветени“ хора или на силните на деня в Рим, а на прости и неграмотни рибари, е завладяло света. В зората си то срещнало яростни врагове, както сред останалите еврейски учения и култове в древността, така и в лицето на цялата държавна и данъчна система на най-великата империя в историята на човечеството. Как въобще е било признато за равнопоставено и е победило в един езически свят, море от вярвания, култове и езотерика? А именно — ключът за успеха на християнството е в това, че то е „откровение свише“, запалило небесния огън в сърцата на повярвалите, които възпламенени от неговата лудост започват свята борба със старата си природа и вършат безброй чудеса в студената прегръдка на света. Единствено по този начин те са преобразили част от него и са предали живия пламък на вярата и на останалите. Те просто не са мислили по човешки, а в и чрез нашия Господ Иисус Христос. Всички аргументи на светските закони и здравата логика са били превъзмогнати чрез простия аргумент на вярата.
А Той, Спасителят на света, Богочовекът Иисус, виждайки тяхната чиста и проста вяра, е вършил всичко чрез нея — за тяхно изумлението и за обръщане на невярващите. Те също са имали своите огнени изкушения в „невидимата бран“ със страстите и похотите си и с поднебесните духове на злобата, но са преминавали от сила в сила и от знание в знание с преобразяващата стихия на Божията благодат. Затова и всички ние, настоящите християни, все по-често трябва да си повтаряме това Негово наставление, претворявайки го на практика в нашите малки светове. Така ще избегнем мрежите на многогрижието и ще напуснем зоната на обхваналата ни почти изцяло топлохладност, под чиято сянка така удобно сме се разположили. Нека да прогоним призраците на страха от бъдещето и от онези, които могат да ни наранят в неразбирането си, и да бъдем истински богоносци във всичко свое. Само по този начин ще поддържаме огъня на живата вяра, разпалена в сърцата ни и ще го предадем с дръзновение и харизма на неофити и на околните, които искат да ни последват в полета ни до престола на Вседържителя.
Защото истинското служение на Бога и на хората ни превръща във факел, който огрява както нашия кратък житейски път, така и техните криволичещи пътеки в царството на кесаря. Затова са толкова проникновени думите на един от най-забележителните боговидци на светото Православие в Русия през 19 в., св. Амвросий Оптински, който казва, че „животът на християнина трябва да е като колело, което само в най-долната си част се опира в земята, а с другите си части е над нея“. И така, според обещанието на Спасителя на всички нас, които сме повярвали в Него и сме Го последвали, не само ще ни се даде всичко, но и ще ни се придаде и ние ще получим много повече, отколкото сме очаквали.
