Автор: Игумен Нектарий (Морозов)
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravmir.ru
Ние нищо не можем именно без Бога. А кой ни кара да се опитваме да правим нещо без Него?
Ние сме свикнали да говорим за своята слабост, оправдавайки с нея на практика всичко, което сме могли да направим, а не сме направили. Но щом силно пожелаем нещо, например, да си похапнем хубаво – и веднага ни идват сили. За скритите от самите нас възможности разсъждава настоятелят на Петропавловския храм в Саратов игумен Нектарий (Морозов).
Човекът е слаб. Това е даденост, която понякога се осъзнава естествено и лесно, а понякога с болка и труд, но никой, който има поне зрънце здрав разум и способности и желае да бъде честен със самия себе си и с Бога, не може да я игнорира напълно.
Най-бързо и естествено ни убеждава в нашата слабост и повреденост стремежът… да живеем по евангелски. Всички наши усилия, всички наши опити да станем такива, каквито иска да ни вижда Господ, ни дават възможност да се уверим в безусловната, разбираема от опит правота на думите на Спасителя: „Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан. 15:5).
При това едва ли не в още по-голяма степен се уверяваме и в това, че особено, критично слаб човек е именно съвременният, че слабостта изобщо се явява негова характеристика, негова отличителна черта.
И поради това толкова често произнасяме думите, които сме избрали като своеобразен „девиз” на своя християнски живот. „Не мога” – казваме в различни случаи и ситуации, оправдавайки с това всичко – и действителната неспособност за нещо, и немощта на волята, и леността, и дори своята зла, греховна воля.
И ни се струва, че едното закономерно произлиза от другото: ако ние сме слаби, ако не можем нищо без Бога, то какво ни остава, освен това смирено на пръв поглед, а всъщност нямащо нищо общо със смирението, „изповядване”?
Струва ни се… Но изглежда, че тук забравяме за нещо наистина важно, основно. За какво? За това, че не можем нищо именно без Бога. А кой ни кара да се опитваме да вършим нещо без Него? Кой изтрива от паметта ни твърдението на апостол Павел, което представлява продължение, развитие на тези евангелски думи: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява” (Фил. 4:13)?
Нали ние не сме оставени от Господа, макар и сами постоянно да Го оставяме. Той не ни лишава от Своята помощ, не ни отнема Своята благодат. Само трябва да помним за Него и да пребиваваме в Него, и тогава – пак в Него – ще принесем богат и угоден на Него плод.
Но вместо това… Вместо това, подобно на щит, с който се скриваме и от собствената си съвест, и от Този, Чийто глас представлява тя, ние носим през живота си лист хартия, на който е написано все едно и също: „Не мога!”
Не мога да постя, не мога да се моля както подобава, не мога да се смирявам, не мога да прощавам, не мога да се отричам от себе си, да обръщам и лявата си страна, когато ме ударят по дясната, да вървя една миля повече, да давам дрехата си на някого. Не мога, най-общо казано, да изпълнявам евангелските заповеди, да живея по християнски. Слаб съм, защото… Затова ще се спасявам чрез търпене на скърби. Но аз не мога и да търпя… А това значи, че ще се спасявам единствено по Божията милост и любов!
Господ е безмерно милостив и Неговата любов е безгранична. Затова упованието на Неговото милосърдие и любов са естествени за вярващото сърце: и наистина, без това на какво можем да се надяваме ние, грешните.
Но Истината също е име на Бога, както е и Любовта (вж.: Йоан. 14:6). И ако ние грешим против истината, ако сме нечестни, несправедливи, ако непрестанно лъжем и другите, и самите себе си, това ни отделя, отчуждава ни от Него. Нали Той знае нашите сили, нашите способности, нашите обстоятелства. Знае всичко. И очаква от нас това, което реално е възможно, а невъзможното прави за нас. И даже, за да не се съмняваме в това, специално ни напомня: „Невъзможното за човеците е възможно за Бога” (Лук. 18:27), напомня ни това в отговора на въпроса, изпълнен с недоумение и скръб: „А кой може да се спаси?” (Лук. 18:26).
Често ми се иска да кажа на този, който твърди, че не може, а още по-често – на самия себе си:
Не можеш ли? А ако са те принудили за избираш – или да направиш това, което „не можеш”, или… ще те разстрелят?
Тогава би ли могъл? Да, може би. Токава се откриват такива резерви, отключват се такива ресурси! И става ясно какво можем и какво не, всичко се определя много точно.
Но не е задължително да поставяме въпроса толкова остро, да стигаме до крайности. Можем да го обясним и по-просто.
Ето, човек проявява някакъв сбор от немощи, оплаква се от тях и от себе си, от своята неспособност за нищо. Но ето той… иска да яде. И намира време, сили и средства за това да си достави храна. И само някой да се опита да застане между него и неговата закуска, обяд, следобедна закуска, вечеря! Ще му даде да разбере!
Ето, той иска… Няма значение какво! Ако иска, то на практика винаги ще може – поне това, което е по силите му, в прекия смисъл на думата. Каква енергия, какви способности проявяват повечето хора, когато става дума за изпълнение на техните желания – от най-простите до крайно амбициозните! Каква дейност развиват, каква изобретателност и съобразителност показват, какво мъжество и търпение проявяват! Тогава къде отива всичко това: „Аз съм слаб… Аз не мога…”. Всичко това бива изместено от едно-единствено: „Аз искам!…”.
Казвам това не за да осъдя някого за способността му да забравя за своята слабост заради постигането на поставената цел. Имам пред вид друго. Това, че най-често причината за нашата неспособност по отношение на една или друга страна на християнския живот се състои в недостатъчното желание да правим това, което трябва да прави християнинът. Тъжно е, дори страшно да си го признаем, но то е истина.
Светиите са искали: искали са да се подвизават, и са се подвизавали, преодолявайки немощта на естеството, искали са да се смиряват, и са се смирявали, пречупвайки собствената си гордост, искали са да обичат Бога и хората, и са обичали, потискайки любовта към себе си. И именно поради това са можели, въпреки че никога не са мислели за себе си така, не са смятали себе си не само за „вече постигнали” (ср.: Фил. 3:13), но дори и за способни на нещо.
От тях ни отличават не времето, не обстоятелствата, не условията на живот, отличава ни на първо място следното: това, че те са имали желание да станат по-добри, за да бъдат с Бога, желание, което е толкова силно, че на него се е оказал подчинен целият им живот. А при нас не е така…
Нашата слабост не е в нищо друго, освен в немощта на разположението. И навярно главното, с което трябва да започнем нейното преодоляване – това е изповядването й. С това да съберем смелост и, в края на краищата, да кажем на Бога и на самите себе си: „Аз не правя, защото не искам. Не искам… но искам да поискам!”
Изцелението, изменението винаги идва само по пътя на правдата, по пътя на искреността, когато ние по собствена воля откриваме на Господа тайните на нашето сърце, които бездруго са Му известни, когато преставаме смешно и жалко „да се крием от Него между дърветата” (ср.: Бит. 3:10). „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми” (Марк. 9:24). Аз не искам, Господи, но Ти ми помогни да поискам!
И Той ще ни помогне. Несъмнено ще ни помогне. Защото никога не оставя без помощ този, който смирено и без страх я иска в молитва, изповядвайки своята слабост, без да се опитва да я оправдае с нещо, да изкара себе си не виновник, а жертва.
И тогава човек накрая ще каже:
„Мога! Макар и малко, но мога! Не сам, но „в Този, Който ме укрепява…” (Фил. 4:13).
