Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Когато един човек повярва с цялото си сърце и душа в Христос и реши да Го последва по тесния път към царството Божие, изведнъж се оказва в една изцяло нова и неочаквана за него ситуация. А именно — вижда и усеща, че се намира в положение на внезапно обявена срещу него война.
Той гледа и не вярва на очите си как всички неща около него започват за изгубват предишните си места в неговия малък личен свят. Отвсякъде го връхлитат пронизващи стихии, които го объркват, и в това състояние на смут всичко започва да пречи на опита му да бъде истински християнин. Изречено на езика на военната тактика, той е в кръгова отбрана. И дали ще бъде гъвкава, или не, зависи от личната му интелигентност и жизнен опит.
В тази нова роля той заприличва на воин, който е застанал в центъра на арената и отбива удари от всички страни. Колкото по-голяма е ревността му, толкова по-силна е съпротивата. Това е духовен принцип. Затова е повече от необходимо да не приема нещата лично, а както за всеки и навсякъде. Но това е вечната борба на всяка душа, която е решила да се бори за спасението си.
По най-възхитителен начин това е изразил св. ап. Павел: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). По думите на св. Игнатий Брянчанинов, „тази борба е ужасна“. Злонамерените хора — роднини, познати или съвършено непознати — са само кукли в ръцете на изкусния кукловод — дявола. Той, вечно втори след Бога, има една ясна цел — по всякакъв начин да попречи на този, който е тръгнал да изкачва стъпалата на стълбата до Спасителя Христос. Затова използва всички оръжия от своя богат арсенал и особено внушенията и натрапливите мисли.
Светите отци, тези забележителни терапевти и опитни бойци от първата фронтова линия, ни наставляват, че нейният първи окоп е мисълта. Там се води решаващото сражение. Понеже, по думите на св. ап. Иаков, бесовете „знаят и треперят“, те яростно и връхлитащо се опитват да го спечелят.
Едно от най-поразяващите им оръжия са мислите за миналото. Те са насочени винаги подмолно и последователно. Това са онези спомени, които ни връщат назад и събуждат в нас цяла гама от негативни емоции — от ненавист към онези, които са ни причинили болка, до ярост към самите нас.
Всичко в света на мисълта може да разстрои душевния мир. А той винаги е крехък и твърде лесно може да бъде изгубен. Подобни мисли са истинска тегота за вътрешния свят на вярващия и хвърлят тъмна сянка върху ежедневния му ритъм на живот.
Един от най-бележитите старци на светото Православие на Румъния, Арсений Папачок, ги нарича твърде показателно „изкушенията отзад“. Нападнатият е поставен в особен режим — да преживява и съпреживява всичко, което може да го нарани, и да носи дълбоко в своята наранена душа болки, страдания, обиди, травми, лични катастрофи или пропуснати възможности и пътища за развитието си. Сатаната разпалва въображението и като виртуоз танцува върху него, като създава трайното усещане за дискомфорт и натрапва чувство за личностна непълноценност. Особено уязвими са хората с прекалена чувствителност и наранимост или по-крехка психика. Това е въпрос не само на воля и силен дух, които трябва да бъдат проявени при отблъскването на набезите отвън, но и е в зависимост от темперамента и сантименталността на личността. Порязаващият им ефект е особено силен, ако обект на внушенията са лица с по-голям жизнен опит в греха и свободния начин на живот преди обръщането си към вярата.
Внушенията на падналите ангели са насочени и в една друга особено деликатна област — мистичния опит на вярващия. Те се опитват да събудят ново съжаление и преживяване за пропуснатото, дори за грехове, които са вече изповядани. Дори и тогава, когато след тайнството на изповедта подвизаващият се е получил опрощение след изричането им пред духовния изповедник.
Това ново преживяване е на практика опит за застопоряване в бездните на душата и насочване на енергията на личността към местата на сянката. Всеки от нас има своя травматичен опит и той е като една малка стая със страхове, чиято вратата трябва винаги да бъде затворена, за да не им се позволява дори и частично да излязат оттам.
Един от най-харизматичните атонски старци, св. Порфирий Кавсокаливит, в наставленията си набляга на това, че вече изповяданите грехове не бива не само да бъдат споменавани отново, но и въобще трябва да се избягва споменът за тях. С това той има предвид вярващият да не става жертва на попълзновенията на лукавия и да не се оплита в неговите мрежи. По този начин той ще запази чистотата на мисълта си и ще съхрани своя вътрешен мир и относителен баланс.
Но как да се избавим от помислите? Първото и най-важно нещо е изобщо да не им съизволяваме. По никакъв начин да не влизаме в мисловен диалог и беседа с тях. Те да бъдат отбити още преди да влязат в окопа за предстоящата схватка. Това може да бъде постигнато с повече концентрация и мисловна дисциплина. Мисълта да бъде пренасочена и отклонена като мишена за идващото изкушение. Вечно неспокойният ум на съвременния човек да бъде запазен от вирусите, които могат да го разболеят и да разстроят целия му жизнен път.
Това ще спести както вътрешна енергия, така и изгубено време за делата на милост, които следва да върши всеки добър християнин. Неговият път ще бъде запазен и той ще продължи по него напред без големи наранявания и отклонения към заветната цел на спасение.
В духа и традицията на наставленията на светите отци и опитните изповедници е това веднага да се съчетае с кратки и сърдечни молитви като „Да възкръсне Бог“, „Отче наш“, „Богородице Дево“ или кратки и бързи вътрешни призовавания към Христос и Божията майка. Дори и с мисловното ограждане с кръста Господен. В този случай дори насочването на мисълта към храма или към някоя икона може да изиграе ролята на спасителна сламка, за която потъващият да се хване и на първо ниво да остане на повърхността.
Особено силен ефект според тези духоносни мъже има практикуването на Иисусовата молитва по всякакъв начин. Самото обвързване с нея на ума и сърцето без конкретна поза или стереотип е вече важна стъпка за спиране на действието на мисловната интервенция и запазването на мира на вярващия. А след отблъскването на изкушението православният трябва да изповядва тези натрапливи помисли в тайнството Изповед или да ги разкрие в тази вече рядко практикувано практика „откриване на помислите“. По този начин те или изчезват, или отъняват и намаляват интензитета си. Но за да се постигне победа, трябва борба — решителна и храбра без остатък. С пълно участие на ума и сърцето. Без трезвеност и бодрост на духа не може да бъде постигнат никакъв резултат. Затова сме повече от длъжни да пазим чистотата на сетивата си от вражеските нахлувания, тъй като те ни отнемат не само силата на мисълта, но и вътрешния мир.
Християнинът няма право да проявява каквато и да било воля за миналото, като помни и знае, че чрез нея става обект на заобикалящите го бесове. Той трябва да запази пътя си напред, следвайки своя изчистен духовен ритъм. Затова трябва да познава врага си и така да се предпази от евентуални бъдещи поражения и падения в своя духовен живот, които могат не само да го наранят и да осуетят поставените задачи пред Христос, но и дори да го отклонят от единствения правилен път, посочен ни от наставленията на светите отци.
